Сергей Лукяненко
Линията на бляновете (62)

2

Горра беше една от най-старите човешки колонии. Тук все още понякога наричаха Тера Земя, в два от университетите имаше факултети по археология, а управляващото семейство произхождаше едва ли не от Гагарин.

Император Грей гледаше на това със снизхождение. Планетата редовно си плащаше данъците, младежта й охотно постъпваше в Имперските сили, а в сената никога не бе имало проблеми с фракциите от Горра.

Гордостта на Горра беше пълното й самоосигуряване. Тера движеше науката на Империята и на нея живееха милиони художници, писатели и други търтеи, Ендория строеше кораби, полугладният Инцедиос подхранваше околните суровинни планети, Таури осигуряваше плодове за половината Империя. Горра вършеше от всичко по малко. Сред местните жители упорито се разправяше, че резервният дворец на императора е разположен именно тук, а не на Ендория. Посочваха даже мястото — недостъпен район в Небесносините каньони, купен от частно лице още преди Смутната война.

Лика Сейкър знаеше, че в каньоните няма императорски дворец. Тя беше живяла и властвала там достатъчно дълго, за да сканира цялата околност.

Този ден започна за нея с посещение на началника на охраната. Според установения много отдавна ред, всички важни съобщения в каньоните се предаваха устно.

Лика вземаше сутрешната си вана, когато мелконецът се приближи към басейна. Водата беше прозрачна, придобила съвсем лек кафяв оттенък от ароматните масла, но човешката голота не правеше никакво впечатление на мелконеца. Лика също не се смущаваше от присъствието на киборга, още повече че полът му беше по-скоро женски.

— Доклад — изрече мелконецът, застинал на безопасно разстояние от басейна. Водата вече не беше толкова опасна за трансформирания му организъм, но инстинктите му още не бяха свикнали с новото положение.

— Слушам те, Кас/с/ис.

Лика се протегна, чувствайки как еластичните прохладни струи започват да масажират тялото й.

— Кораб в орбита, траекторията на кацане води към нашата зона.

Лика се намръщи.

— Тип на кораба?

— Катер — гръдната броня на мелконеца се разтвори, показвайки видеотерминал. — Стар модел, слабо въоръжение, защитният блок е леко подсилен. Не представлява опасност, но се движи твърде уверено.

Най-младата за цялата човешка история Майка-покровителка на фамилията замислено гледаше катера. Той й се струваше познат, сякаш вече й се беше налагало да го вижда или да лети на него.

— Осигури коридор, Кас/с/ис — Сейкър все пак си спомни. — Това е приятел. Стар приятел.

Мелконецът се обърна към вратата.

— И нареди на камериера да дойде! — извика след него Лика. Отпусна главата си — облакът от пепеляворуси коси се разстла върху водата, бавно намокряйки се. Усмихна се на изографисания таван, докаран преди сто години от някаква земна катедрала. Полулегналата мъжка фигура на централната фреска винаги й бе напомняла за Кей. — Все още помниш, да — прошепна Лика.

Мъжът на фреската, от хиляда години опитващ се да стане от земята, продължаваше да гледа в безкрайността. Него не го интересуваха странните игри на потомците му.

— Предпазливият, търпелив, умничък Кей — затваряйки очи, каза Лика.

Преминаха през къс коридор, издълбан чрез разтопяване на скалата. Отпред крачеше човек с две-три механични протези — или механист, или просто без аТан, след него — Кей и Томи. Процесията приключваше с мелконец, вървящ на задните си крайници, което беше един от вариантите на бойна трансформация.

Томи се придържаше близо до Кей. За изминалото денонощие съмненията му не бяха изчезнали докрай, но по-рано беше виждал киборги само по телевизията. Чуждите раси не се мяркаха прекалено често на периферните планети.

Коридорът завърши с дъгоцветната завеса на силово поле, включено сега само на декориращ режим. Зад него имаше кръгла зала със сводест таван, през заобиколения с мозайка прозорец струеше светлина.

— Чакайте — каза човекът. Долната част на лицето му се състоеше от тъмножълт метал, устните му едва се помръдваха, но гласът му все пак изглеждаше истински.

— Чакаме — съгласи се Кей. Залата беше почти празна, само в центъра, направо върху гладкия мрамор на пода, се виждаха десетина големи атлазени възглавници. Изглежда на тях се седеше тук, но покана не последва.

— Дач… — прошепна Томи.

— Отпусни се! — без да гледа към момчето, нареди Кей. Почакаха почти четвърт час в мълчаливата компания на мелконеца и човека-киборг. После част от стената безшумно се разтвори.

Томи видя жена, чиято възраст клонеше към петдесетте, в семпла рокля от черна коприна. Все още беше красива и стройна, но разцветът й бе отминал. Тя не му направи никакво впечатление. Единственото, което се хареса на момчето, смятащо се за нелош познавач на имперските кинозвезди и манекенки, бяха пепеляворусите коси, меко спускащи се върху раменете.

Кей гледаше Лика Сейкър, която можеше да си позволи ежегоден аТан, но упорито живееше първия си живот.

Той забеляза и пълното отсъствие на козметика, и обикновената дреха.

— Приех поканата ти, Лика — каза Кей.

— Изобщо не бързаше, Дач.

Жената се приближи.

— Ти също.

Сейкър въздъхна:

— Така и никой не се зае с възпитанието ти, нали? Измих козметиката си, Дач. И потърсих по-семпла рокля.

Мелконецът изпита своя еквивалент на смайване, когато Майката-покровителка прегърна Кей и положи глава на гърдите му. Мъжът-киборг беше лишен от емоции — мозъкът му се състоеше наполовина от микросхеми. Той просто отбеляза, че вероятното равнище на опасност е намаляло.

Лика надигна глава, вглеждайки се в Кей. Попита:

— Неотдавнашен аТан, а?

— Да. Добре е, че успяваш да минеш без това.

— Лъжеш.

— Страшно се радвам да те видя същата, Лика — каза Кей.

Сейкър прехвърли погледа си върху Томи. Момчето неловко се усмихна.

— Мой клиент и партньор — съобщи Кей.

— Така ли? — със съмнение произнесе Лика. — Имаш измъчен вид, момче.

— Изминахме разстоянието от Каилис дотук за двайсет и два часа — отговори вместо него Кей. — Осъществихме хиперскок без подготовка, излязохме в пространството във фотосферата на вашата звезда. Седем коригиращи скока. Мислех, че мозъкът ще ми изтече през ушите, а за Томи това е първи полет.

— аТанът те е направил безразсъден — с леко учудване отбеляза Лика. — Андрей! Отведи момчето в стаята за гости, дай указания на слугите. И нека го прегледа лекар.

Киборгът тръгна към Томи, който изплашено погледна Дач.

— Върви — кимна Кей. — Не се бой.

Лика тихо се засмя, каза:

— На теб също ще ти окажат помощта, за която си долетял. Не се вълнувай, понастоящем съм способна на много неща.

— Страхувам се, че дори много ще е прекалено малко за мен.