Сергей Лукяненко
Линията на бляновете (46)

9

Артур отвори очи. Над него имаше таван — бял, с паяжини в ъглите и кръгъл абажур, окачен на шнур. Момчето лежеше в легло, беше разсъблечено и завито с тънко одеяло, а слънчев лъч като топла длан галеше лицето му.

— Кей? — прошепна Артур.

Стаята бе доста малка. Стените бяха облепени с небесносини хартиени тапети, единственият прозорец беше полуотворен и от него повяваше хладен въздух. Единствените мебели бяха това легло, твърд стол с висока облегалка и широк нисък шкаф, полиран в тъмен цвят. Естественото дърво не се връзваше с общата семпла обстановка, но Артур беше виждал и много по-странни места.

— Кей? — отхвърляйки одеялото, повтори Артур, вече на по-висок глас. Стана, погледна през прозореца, отмествайки тънката завеса. Стаята бе на втория етаж и той не видя нищо, освен дървета. Тъмнозелени листа, подобни на ябълки плодове, жълта слънчева светлина между клоните… Артур настръхна — не знаеше дали от студения вятър или заради лошото предчувствие. Мястото прекалено приличаше на Тера.

Дрехите му лежаха върху стола. Артур намъкна дънките си и се приближи до вратата. Докосна крилата — също дървени — и те се отместиха. Поне не беше заключен. Много внимателно Артур открехна вратата и застина, дочул непознат глас — дрезгав, старчески.

— Марета никак не ми хареса… Сняг и само сняг, как да живее човек там? Миналата година снегът тук не се стопи цели две седмици. Разправят, че е заради новата база, дето я разположиха в планините. Мислехме, че е дошъл краят, но се излъгахме… Градините измръзнаха, първата реколта дори не направихме опит да я събираме, прекопахме земята заедно с нея…

— Какво говорите! Ужасно…

Артур се усмихна и се облегна на касата на вратата. Той позна гласа на Кей.

— За вас очевидно това е нещо обикновено. Щом сте се измъкнали от утаителя, за какво говорим? А при вас май нищо не расте?

— Как да не расте? Лишеи, снежно грозде… доставяме ги на самия император.

— И това е нещо — не особено уверено се съгласи събеседникът на Кей. — Разбира се, истинските плодове…

— А рибката ни къде ли не я изпращаме — с въодушевление продължи Кей. — Ако имате късмет, и вие ще опитате.

— Ще опитаме — без особен ентусиазъм обеща притежателят на старческия глас. — Вие да бяхте предложили нашите ябълки на Марета…

— Освен това през този сезон събрахме много планктон! — прекъсна тази тирада Кей. — И не само от онзи по повърхността на водата… той е подобен на малки червейчета. През горещия период се беше развъдил и доста от дълбоководния. Той е подобен на… хлебарки, но живеещи във водата. И което е най-приятното — дори когато изсъхнат, не умират. Хвърлиш ли ги в чаша с вода, те се навлажняват и отново оживяват, дяволчетата!

Артур захапа ръката си, за да не се закикоти. Зад вратата настъпи пауза, после непознатият се изкашля и плахо започна:

— А пък в моите градини…

— Извинете, време е за поемане на храна — неочаквано строго произнесе Кей. — Религията ми не ми позволява да извърша този позорен акт в чуждо присъствие.

— Ъ… е, приятен апетит.

— Унижението не може да бъде приятно — мрачно съобщи Кей.

Дочуха се бързи стъпки. После гласът се обади отново:

— Ако синчето ви се разболее, го разтрийте с оцет. Най-доброто средство против висока температура, повярвайте…

— Ще го мариновам — мрачно обеща Кей. Вратата плахо се затвори. Артур се тресеше в пристъп на сподавен смях.

— Влизай — достигна до него гласът на Кей. — Да похапнем заедно, докато храната не е изстинала.

Артур побутна вратата. Тази стая беше значително по-просторна, с мек килим върху целия под, дълъг диван покрай стената, стъклен шкаф, отрупан със съдове. На кръгла маса насред стаята седеше Кей.

— Разкара ли дядката? — попита Артур.

— Бабата. Не може толкова лесно да я разкара човек, много войнствена бабка. Служила е като акушерка в Имперския десант.

— Като каква?

— Акушерка, синко. Там са имали нужда от жени. Добро утро.

— Добро утро, татко! — Артур погледна през прозореца. Дървета, слънчева светлина, чисто светлосиньо небе. — Къде сме?

— На Таури, както го бяхме планирали. Главният доставчик на плодове в този сектор. Ние сме от Марета, търгуваме с риба и планктон.

— Вече разбрах.

Артур понечи да седне на масата, но Кей поклати глава:

— Ей оная врата. За маретанина хигиената е над всичко. Зад нея има още една врата. Тиганът е върху печката, а приборите — в шкафа.

Артур бързо се изми, сетне отиде в кухнята (прозорците бяха широко отворени — градини до хоризонта) и свали от печката внушителния по размери тиган. Печката беше или прекалено луксозна, или твърде древна — с открит огън.

— Донеси и хляб! — извика от стаята Кей.

След като постави тигана пред Кей, Артур отново се опита да седне.

— Възпитаните юноши са задължени да прислужват на бащите си по време на ядене — спря го Кей. Махна капака от тигана и се оказа, че вътре има пържена риба. Страшно вкусна, ако се вярва на миризмата й. — При това трябва да стоят отзад, за да не виждат отвратителния акт на храненето. После им се позволява да доядат остатъка, без да пренебрегват парчетата с кости…

Къртис послушно застана зад гърба на Кей. Чувстваше се добре. Беше готов дори да не пренебрегва парчетата с кости.

— Сядай — меко изрече Кей. — Можем да забравим за възпитанието — така или иначе, не ядем пред външни лица.

— Непременно ли трябваше да бъдем от Марета? — попита Артур, хващайки парче от рибата.

— Можеше да сме долетели и от Бутис. Но, уверявам те, задълженията ти щяха да ти харесат още по-малко.

Те разчупиха пресния самун хляб и похапнаха набързо, като разреждаха яденето с възсолената вода от каната на масата.

— Кей, смътно си спомням как ме носеше… — Артур се поколеба, но все пак завърши: — Благодаря ти, че ме спаси, но защо ми свали якето?

— За да мога да го облека аз, под сакото — спокойно отвърна Кей. — Синтетичните дрехи почти нямат размери, това е доста удобно.

Артур мълчеше.

— Момче… — Кей го хвана за брадичката. — Романтичните книжки, в които героите дават на слабите топли дрехи, а самите те се увиват в дрипи, са доста красиви. Но аз бях длъжен да измина пътя до края и да те домъкна със себе си. Лекото измръзване не беше опасно за теб — лекарите те позакърпиха за двайсет минути, докато още беше в безсъзнание. Важното беше да запазя способността си да се движа, иначе щяхме да се върнем на Тера. Съгласен ли си?

— Какво ще правим сега? — отговори с въпрос Артур.

— Ти ще почиваш. А аз ще отлетя до столицата да купя кораб. Недей да ми правиш гримаси, транспортната им мрежа е добра, за половин ден ще свърша работата.

— Не знам нищо за Марета…

— Вода, лед, риба, риболовни кораби. Прилича на компенсатора, в който цопнахме вчера. Преобладаващите националности са казаци и монголци. Това са азиатски типове, доста многочислени. Там живеят също литовци и латвийци. Изобщо нямам представа какви са те. Има малък анклав, населен от мелконци — те се занимават с ремонт на риболовни кораби. Религията е местен вариант на Единната воля, с отделянето на пророка Насар като божество.

— И това е всичко?

— Терминалът е в моята стая, пожертвай пет минути от времето си, проучи въпроса. Чао засега.

Кей стана, потупа Артур по гърба. Отправи се към вратата, подхвърляйки в движение:

— Не се отдалечавай много от къщата, тук навсякъде има градини, ще се изгубиш.

— Ти какво, тръгваш ли? — възкликна Артур с лека паника в гласа. Кей му се усмихна от вратата:

— Арти, това е най-безопасната планета в Империята. Ще ти разкажа всичко довечера, засега просто ми повярвай.

— Безопасни планети няма! — каза намръщено Артур на затворилата се врата.