Сергей Лукяненко
Линията на бляновете (59)

10

— Болеше ли те, като умираше? — попита Томи. Кей го погледна накриво и хладнокръвно продължи да шофира.

— А ти не видя ли?

Момчето продължаваше да се окуражава. Завладяло го беше онова безгрижно състояние, което често обхваща възрастните хора пред смъртта и почти никога не посещава децата.

— Видях. Пищеше като недоклан бик. Дори още по-противно.

— Много остроумно — съгласи се Кей. — Твоят глас едва ли ще се окаже по-силен.

Центърът на Ангобад беше останал далеч назад, после изчезнаха зловещите къщурки на покрайнините. Само от време на време покрай пътя се мяркаха високи дървени огради с богаташки къщи зад тях. Томи проследяваше с тъжен поглед светлината на прозорците им. „Мицанът“ се движеше на пълна скорост, понякога поемайки управлението — толкова деликатно, сякаш Кей сам се справяше с всичките трудни участъци на мокрото, неосветено шосе.

— Наел си къщичка в предградията? — попита Томи. Алтос не отговори. Момчето предпазливо се наведе напред.

— Не те съветвам — без да се обръща, каза Кей. — Нали ти самият си призна, че няма да можеш да ме удушиш.

Дъждът продължаваше да се лее, изтривайки последните следи от деня. Томи, свил се на задната седалка, гледаше в широкия тил на Алтос. Ако у него имаше нещо по-тежко от папката с тетрадките, щеше да рискува.

— Мислех, че ме лъжеш за аТана — неочаквано си призна той. — По филмите често се случва — бандитът пуска слух, че има аТан, и всички се страхуват от него.

— Животът не е кино. Нещата са много по-лоши, момче.

— Все едно, не съжалявам. Аз си отмъстих за Льонка. А някой ще си отмъсти за мен.

— Твърде е възможно.

Томи настръхна.

— А защо извика лекар в училището? Нали не обичаш децата? И по телевизията го съобщиха, ти си наемен убиец със садистични наклонности.

— Те се застъпиха за глупав приятел. Това е достойно за уважение, не намираш ли? Между другото, пристигнахме…

Колата забави хода си, приближавайки се към бетонна стена. Символичната височина на оградата, зад която се простираха дълги редици хамбари, се компенсираше напълно от емитерите със силово поле, разположени покрай стената. Сега защитата беше изключена — в дъждовно време тя изразходваше прекалено много енергия, дори в режим на очакване. Кей спря колата до прозрачната портиерска будка — щитът над нея беше включен.

— Ще викам — бързо изрече Томи.

— Викай — съгласи се Кей, включвайки комуникатора.

— Вие сте в охраняваната зона на космическото товарно-пътническо пристанище на Каилис — произнесе нечий отегчен глас. — Каква е целта на появата ви?

— Помогнете! — изкрещя Томи. Кей каза, сякаш не го е забелязал:

— Катерът ми е на седемнайсета стоянка.

— Първична парола?

— Помогнете! Искат да ме убият! — дереше гърлото си Томи.

— Домино, трийсет, алфа, седем — издиктува Кей.

— Благодаря за използването на нашите услуги — отвърна охранителят. — Следвайте светлинния лъч.

— Ама… помогнете ми… — прошепна момчето. Без да бърза, Кей изключи комуникатора и пристъпи през отворилата се врата. Каза:

— Дъжд, киша, проверката не е задължителна… Комуникаторът на колата е настроен към гласа ми, глупчо. Той филтрира страничните шумове.

Колата бавно пълзеше покрай хангарите, следвайки петното оранжева светлина. Томи мълчеше.

— Вече возих така един тип — съобщи Кей. — Големи ядове ми създаде, рани клиента ми. А аз не съм убиец, телохранител съм. Има мъничка разлика… Оня господин обаче го закачих под дюзите на катера и излетях.

Момчето издаде хлипащ звук.

— Не се притеснявай, твоята съдба ще е по-интересна.

При седемнайсети хангар Кей продиктува още един код — този път на автомата. Широките врати се разтвориха и колата влезе вътре. Запали се осветлението — дълъг бял панел под покрива.

— Почти вкъщи сме си — каза Кей, настанявайки се в креслото. Той усети, че е успял да позабрави катера си и че му е домъчняло за него.

Хиперкатерите се появиха преди десетина години, с изобретяването на реаджекс-двигателя, заемащ по-малко място от по-евтиния интерфазовик. Катерът на Кей дори бе успял леко да остарее. Но това беше здрав модел, излязъл от ендорианската корабостроителница, най-добрата в Империята. Жилищният отсек — десетметров овал, бе свързан с двигателното отделение — кръг с мъничко по-малък диаметър, чрез две дълги решетъчни подпори. Между тях се простираше цилиндърът на кварковия реактор. Някои боядисваха катера си с цветовете на своите планети или като двуцветния флаг на Империята. Кей предпочиташе простите бои — сива и черна. Но те бяха нанесени върху корпуса на кораба под ръководството на опитен дизайнер, придавайки на цивилната машина измамната външност на военен кораб.

— Здравей, приятел… — каза Кей, спускайки стъклото.

— Здравей, страннико — дочу се от кораба нисък контраалт. — Ти приличаш на моя собственик.

— Аз съм собственикът ти — отвърна Кей.

— А не ме ли лъжеш? — гласът повдигна тона си, придобивайки интонацията на свадлива жена.

— Не те лъжа!

— Може би ще ми кажеш и паролата? — с лукав тон се поинтересува корабът.

— Фасулска работа!

— Добре, влизай, скитнико — с чисто, лирично сопрано се съгласи корабът. От входа плавно се спусна стълба.

Кей отвори вратата и с гордост каза на Томи:

— Заслужава партия в „Аида“, не намираш ли? Гласът е дело на бивша певица… от любов към изкуството.

На момчето сега не му беше до вокалните способности на хиперкатера. Той се измъкна от колата и безпомощно се огледа. Хангарът беше празен, само в далечния му ъгъл се издигаше разпределителен терминал. Жиците и кабелите бяха навити грижливо, но пултът светеше. Там сигурно имаше телефон, но белезниците не му даваха никакви шансове да се добере дотам.

— Недей да дремеш — каза Кей, насочвайки се към стълбата.

— И момчето ли да пусна? — полюбопитства корабът.

— Да, ще се наложи…

— Аз, общо взето, не искам да се натрапвам — в последен пристъп на храброст изрече Томи. Кей се изхили.

В сравнение с жилищния отсек на товарния кораб, хиперкатерът беше върхът на комфорта и уюта, но Томи не можеше да оцени това, за разлика от Кей. Каютата по-скоро би прилягала на лайнер от средна ръка, отколкото на малко корабче. Мек килим на пода, кресла, кристални съдове върху рафтове от тъмно дърво, две чупливи масички. На едната от тях дори имаше цветя във ваза… увехнали.

— Дълго скитосва този път — съобщи катерът, когато Кей неодобрително изгледа букетчето. — Между другото, по местните мрежи съобщиха, че си убит.

— Да не би да е за първи път? — Кей измъкна букетчето и го хвърли в керамичен съд, разположен на пода. Отвътре се дочу бучене.

— Казаха още, че убиецът е момче на тринайсет години… връстник на госта ни, както разбирам?

— Ако не бях настройвал самият аз логиката ти, щеше да се наложи да те смятам за разумен — каза Кей.

— Благодаря — сухо отвърна корабът, за пореден път сменяйки колоратурата си — на баритон.

Кей погледна към Томи. Той стоеше при затварящия се вход, безпомощно дърпайки гривната върху китката си. Кей въздъхна и разкопча своята половина на белезниците. Гривната върху ръката на Томи изщрака и падна. Момчето потрепери.

— Какво ще правим… убиецо? — попита Кей. — Бавно да те натикам в утилизатора, да те закача под дюзите, да те нарежа на късчета, да те облъча с алгопистолет, да те разпоря?

Устните на Томи се разтрепериха. Той се разплака.

— О! — разочаровано каза Кей. — Съсипаха силикоида кислородните планети… Уж си е същият, но не е.

— Какво… какво искаш?

— Влез в онази стая, там има душ. Измий се, противно ми е да те гледам — мръсотия и сополи…

— Защо?

— Предпочитам да убивам чистички деца — каза Кей. — Понякога дори им давам да се нахранят. Върви. Дрехите ги напъхай в почистващия блок, ще си ги вземеш след десет минути.

Той се обърна и влезе през отворилата се пред него врата в малката командна каюта, огряна от светлинките на пробуждащите се пултове.