Сергей Лукяненко
Линията на бляновете (7)

7

Ван Къртис покани Кей на вечеря. След като изслуша кратките наставления на силикоида относно приетите норми на поведение, Кей, мръщейки се, се надигна от креслото. Без да обръща внимание на неподвижната каменна грамада, съблече дрехите си. Мрачно се огледа в огледалото. Бронята не го бе спасила от синините и кръвоизливите, а също така и от удара в черния дроб, ако можеше да се вярва на инструктора.

— Бурлатитата са най-добрите бойци в Галактиката — глухо произнесе силикоидът.

— По-добри от вас? — Кей докосна рамото си и тихо изстена.

— Вероятно. Те са намерили начин да ни убиват в ръкопашен бой.

— Така ли? И какъв е този начин? — попита Кей.

— Не бих ти казал, дори и да го знаех.

— Трябваше да се поинтересуваш…

— Легни на пода.

Кей погледна учудено силикоида, но не се опита да спори. Протегна се върху тънкия и леко прашен килим, а силикоидът бавно се приближи към него. По тялото му премина тежка вълна.

— Гравитационен масаж — неизвестно защо поясни силикоидът, разклащайки се. — Ще се почувстваш по-добре. Ние можем не само да убиваме с полето си…

Обикновено телохранителят от Алтос не бе измъчван от неприятни спомени. Но по някаква причина сега се сети за космодрума на Каилис и за кървавото петно на петдесетина метра от кораба. Дребните гадинки винаги се навират под дюзата…

— Благодаря, вече съм по-добре — Кей се измъкна изпод силикоида. — Къртис-младши ще присъства ли на вечерята?

— Вероятно.

Кей се облече — скъп костюм, широка вратовръзка в преливащи се цветове, крайно нефункционални обувки от твърда кожа — и тръгна след силикоида. Усещаше леко любопитство, примесено с досада, както винаги преди запознанство с клиент, на когото не може да откаже. Професионалистът трябва да има право на избор, по дяволите…

— Имаш ли желание да задаваш въпроси?

— Какво? Ами… да, разбира се. Вие носите ли дрехи?

— Аз съм облечен — с достойнство отвърна силикоидът.

Кей се задави, но успя да сдържи смеха си.

— Сега е мой ред да задам въпрос — силикоидът забави движението си, изравнявайки се с Кей. — Ако хората придобият могъщество, какво ще направят?

— Не разбрах — честно отговори Кей. Те излязоха от дома-кула и се насочиха към малък кръгъл павилион в далечината. По пътя си трябваше да пресекат борова гора, да преминат покрай някакви камъни, глупаво разположени в кръг, и малък корвет от времената на Смутната война, вграден в гранитен постамент.

— Да го формулираме по друг начин. Ако могъществото на Империята на хората нарасне неизмеримо, как ще се измени политиката на човечеството?

— Ще престанем да обръщаме внимание на останалите раси. Ще престанем да се съобразяваме с тях. А вие по друг начин ли бихте постъпили?

Силикоидът премълча. После, накланяйки се в посока към корвета, произнесе:

— По време на Смутната война Къртис Ван Къртис е служил в частите на военните изтребители. За тях не е имало устави, заповеди и стратегически задачи. Така и не разбрахме как да се борим с неорганизиран противник.

— Ван Къртис е мъжествен! — високо произнесе Кей.

— Съгласен съм. Но много се говори, че корабчето му доста добре се е запазило. Двигателите са износени, но бронята е цяла. Най-любопитното е, че от последния полет Къртис Ван Къртис се върнал с неработещ компютър… Пристигнахме. Аз не употребявам органична храна, но ви пожелавам приятни вкусови усещания и успешно храносмилане.

Грациозно описвайки полукръг, силикоидът полетя обратно. Кей постоя, разглеждайки древния кораб на Къртис. След това отвори вратата на павилиона. Той имаше органично тяло, нуждаещо се от храна, и отличен апетит, пробуден от тренировката с бурлатито.