Сергей Лукяненко
Линията на бляновете (3)

3

На брега на Женевското езеро, във влажните тропически гори по поречието на Амазонка, в пустините на Прибалтика, в блатистите низини на Китай, в Сибирската тайга има частни владения, закътани зад преливащи във всички цветове на дъгата силови полета и зад името на компанията „аТан“. Всичките са частни имения на Къртис, съединени в едно цяло от тунелни хиперпроходи. Отвън — ако допуснем, че сте се изхитрили да надникнете отвъд обсега на силовото поле — пред вас ще се открият само странни фрагменти от здания, с водещи наникъде парапети и израстващи от въздуха галерии. Отвътре картината ще бъде различна. Ще видите целия дворец — роден от безумна фантазия и от още по-безумни пари. Ако се издигнете с лифта по склона на Еверест, ще можете да се спуснете със ски право в кристалните води на Байкал. След като преплувате десетина метра в леденото сибирско езеро, ще се изкачите на нажежен от слънцето кубински плаж. И ако след разходката ви поканят да посетите притежателя на компанията, пътят към женевския дом-игла, тристаметровата кула, ще отнеме само няколко минути.

Кей стоеше на откритата площадка на върха на сградата. Вятърът разрошваше косите му, сякаш го подканваше да изпита краткотрайната радост от свободното падане. Навярно невидимо поле обкръжаваше този „кабинет“, намиращ се на чист въздух… макар че дали се боеше да падне от своята кула Къртис, владетелят на безкрайно количество животи? При тази мисъл Кей се дръпна от неоградения край. Нужен беше на Къртис за нещо, но цената му можеше да падне заедно с него. На добрия служител не бива да му се завива свят.

— Харесахте ли виното, Кей?

Кей отпи от чашата.

— Да, Ван Къртис. Това е рядък сорт, но аз предпочитам сините сортове мршански вина.

— Може и да сте прав. Но жълтите сортове са далеч по-полезни, те не травмират черния дроб и удължават живота.

Това приличаше на подигравка, но Кей си замълча. Той въртеше в ръцете си старинната кристална чаша, която вероятно струваше не по-малко от безсмъртието, и мълчеше. Господарят на аТан седеше на обикновена дървена маса, със същата чаша в ръка. Креслото на площадката беше само едно — или подчертана небрежност, или пък никой не се удостояваше с честта да седи редом с Къртис на върха на неговата Империя.

— Какво ще кажете за гледката? — полюбопитства Къртис.

— Главозамайваща — измърмори Кей. — Предпочитам да гледам в далечината.

— Калейдоскоп, а? — засмя се с глас Къртис. — Разбирам… Пустини, езера, океани, гори, степи — и всичко това само на едно нищо и никакво късче земя. Не ми трябва много, Кей. Не ми трябва Червено море или целите Хималаи, въпреки че бих могъл да си ги купя. От всичко по малко. Умереност и разнообразие — това е залогът за интереса към дългия живот. Вие още не сте разбрали това, младежо. Съживявали сте се шест пъти, ако не се брои днешният. Но аТанът ви стигаше максимум за пет години. Разточително. Даже при вашата квалификация и доходи, няма да изкарате дълго така.

— Какво ви трябва, Ван Къртис? — уморено попита Кей. — Не си е струвало да ми подарявате живота, за да ми четете нравоучения.

— Нужен сте ми вие, за да умрете за мен. Завинаги, безвъзвратно. Или да се сдобиете с вечен живот — в зависимост от това как ще се справите.