Сергей Лукяненко
Линията на бляновете (38)

1

Осветлението изгасна след десет минути. През цялото това време далечният грохот не преставаше — бяха се заели сериозно с изравняването на повърхността на Лайън. Първата мисъл на Кей бе, че все пак са решили да се заемат с тях.

Но щурм не последва. Те седяха в ъгъла, Артур се притискаше към Алтос, който не отделяше пръста си от спусъка. Понякога парализираните дарлоксиани се размърдваха и тогава Кей стреляше в тъмнината, щедро дарявайки извънземните с нова порция излъчване.

— Защо никой не знаеше за това, Кей? — попита Артур след поредния изстрел.

— Защото те не се предаваха в плен, а тъканите им се разлагаха веднага след смъртта на носителя. Синдром на мозъчната деструкция — така го наричаха. Смяташе се, че е предизвикан от психотронна обработка на съзнанието.

— И никой не знаеше?

— Тези, които са научавали, вече не са били хора.

— Тогава това е чудо — сериозно изрече Артур. Той като че ли отдавна бе престанал да хлипа, но притиснатото до Кей лице си оставаше мокро.

— За да е чудо, трябва и да успеем да се измъкнем — Кей отстрани Артур и се изправи. — Върви след мен и гледай да не изоставаш.

Тръгнаха покрай стената. Когато под краката му попадаше тяло на дарлоксианин, Кей го настъпваше, стараейки се да причини максимум вреда.

Най-накрая Алтос напипа тънък процеп в стената. След минута търсене откри и грапава пластинка — явно сензорна ключалка.

— Стой тук! — Кей тръгна обратно през стаята. Този път не си направи труда да стъпче дарлоксианина, а натискайки с крак сухата тънка ръка, се зае с чупенето на един от пръстите й. Липсата дори на най-обикновен нож го подлудяваше. С човешко тяло би било по-лесно, но Кей не искаше да хапе плътта на извънземното. Той се труди няколко минути, разчленявайки ставата. Дарлоксианинът започна да хрипти — болката проникваше в него, въпреки че беше зашеметен.

— По-лесно ще е да го домъкнеш тук целия — обади се от тъмнината Артур. Не беше трудно да се досети какво върши Кей.

— Така е по-интересно — отговори Кей, приключвайки мръсната си работа. Приближи се до Артур и притисна откъснатия пръст към сензорната пластина. Чу се изщракване — ключалката имаше независимо захранване, но отварящите вратата мотори се управляваха от централната мрежа. С известно усилие Кей избута двете половини на вратата в страничните отвори.

Оранжевите лампи не осветяваха кой знае колко дългия нисък коридор. Неизвестно защо, на Кей му хрумна, че това не е аварийно осветление — тук беше необходима именно такава светлина. Стените на коридора бяха прозрачни и от другата им страна цареше същият мъждив сумрак.

Това беше терариум. Тънък слой жълт пясък, разхвърляни по него плоски черни камъни, редки бодливи храстчета и змии, стотици змии. Някои лежаха неподвижно — печаха се? — а други се бяха струпали около полуизядени късове месо. За разлика от своите носители-симбионти, толкова дълго смятани за дарлоксиани, змиите бяха месоядни.

— Те… разумни ли са? — попита иззад гърба му Артур.

— Не мисля — каза Кей, без да откъсва поглед от дарлоксианите, отделени от тях от стъклото. — Сами по себе си — едва ли… Да вървим, Артур, не съм биолог.

Втората врата, отворена със същия „ключ“, им даде значително повече. Тук нямаше независимо осветление, но имаше прозорец към терариума, през който влизаше ярка светлина. Просторната зала приличаше на нещо средно между универсален магазин и реквизиторска стая в театър. Редове закачалки с грижливо изпрани и изгладени дрехи, под закачалките — най-различни по размери обувки. По дълъг рафт беше наредено оръжие.

— Колко непредпазливо — отбеляза Кей, слагайки настрана станера. Избра си „Ултиматум“ — човешкото оръжие, останало непроменено още от времето на Смутната война. Премятащият се през рамото ремък помагаше да се удържа десеткилограмовият агрегат, върху чиито две къси странични дръжки бяха разположени всичките управляващи елементи. — Обърни се на другата страна — нареди Кей, насочвайки „Ултиматума“ към прозореца на терариума. Дарлоксианите, припичащи се върху тънкия слой пясък, се размърдаха неспокойно. Колкото и слаб да беше собственият им разум, те разбираха какво е това оръжие.

„Фух!“ — въздъхна „Ултиматумът“, изпускайки тънък бял лъч. Това всъщност не беше точно изстрел — импулсният лазер изгори молекулите въздух по линията на огъня, освобождавайки пътя за сноп античастици.

Стъклото се пръсна и огнена градушка се изля във вътрешността на терариума. Вместо него кипеше стена от небесносин пламък — древните създатели на „Ултиматума“ не вярваха в точността на наскоро обучените войници. Тежкият, широкообхватен дезинтегратор изгаряше всичко в равнината на попадението.

— Сега съм готов за тесни контакти — каза Кей, отдръпвайки се от вълните задушлива жега. Артур си взе от стелажа „Пчела“ и се отмести след него.

Не намериха други врати, а начинът, по който се активираха хипертунелите, не им бе известен. Тогава Кей прогори дупка в една от стените — при краткото припламване пред очите им се откри тъмна, губеща се в далечината зала. Преди да излязат, Алтос взе пистолета от Артур и разчлени всичките парализирани тела.