Сергей Лукяненко
Звездната сянка (1)

Пролог

На космодрумите не расте трева. Не заради свирепия пламък на двигателите, за който толкова много обичат да пишат журналистите. Твърде много отрови се изливат в почвата при зареждането на носителите и при аварийното изхвърляне на гориво, при взривовете на ракетите на старта и при дребните, неизбежни течове в износените тръбопроводи.

Но този космодрум не беше земен.

Седях върху тревата, на самия край на огромното незаградено зелено поле. То можеше да мине за тенис корт за великани или за рожба на болната фантазия на побъркан на тема голф милиардер.

Впрочем тук няма пари.

Лицето ме болеше, сякаш някакъв невидим садист шкуреше отвътре кожата ми на шмиргел. Тъй като точно така си и беше, се стараех да не обръщам внимание на болката.

От зелената длан на космодрума стърчаха в безпорядък малки сребристи корабчета. Вече бях идвал тук неотдавна, но тогава замъгленото ми съзнание не можеше да оцени зрелището от гледна точка на землянин. А сега… сега умножавах бойната мощ на всеки кораб по общото им количество, после — по предполагаемия брой на космодрумите на планетата, добавях неизвестните величини — онези кораби, които бяха в космоса или на планетите на приятелите, а също така и крайцерите, които никога не напускаха орбита. Разбира се, получаваше се доста приблизителен резултат. Плюс-минус цял порядък.

Но каква разлика има дали върху главата ти ще падне еднотонна или десеттонна тухла?

Дъвчейки една тревичка, се излегнах по гръб. Погледнах в небето. Какво може да бъде по-неизменно във всеки един свят и във всяко едно време? Да лежиш, да усещаш киселия сок по устните си, да чувстваш как те засмуква, как те привлича безкрайното небе… Как светът се преобръща и вече не лежиш на гърба си, отпуснат и ленив, вглеждащ се с присвити очи към бездната, а цялата планета е върху раменете ти, и ти я придържаш над небето. Последният и единствен атлант…

Сокът от тревичката беше горчив и лют, беше го родила чужда земя. А небето беше изпъстрено от плетеница облаци-за-приятно-прохладно-време. Не можеш да пропаднеш през такава решетка.

Не аз трябва да държа този свят на раменете си.

Обърнах глава и накарах планетата да легне под краката ми. Погледнах неподвижното тяло до мен. Мъжът беше жив, но нямаше да дойде скоро в съзнание.

— Куалкуа, приключи ли? — попитах на глас.

Да. Лицата ви и кожната обвивка са идентични — отговори с беззвучен шепот симбионтът.

— Благодаря.

Да мимикрирам ли фигурата?

Мъжът беше и по-пълен, и по-висок от мен. Маскировката не би попречила. Но самата мисъл за новата болка, която би донесло преустройването на тялото, предизвика у мен лека паника.

— Няма нужда.

Застанах на колене и започнах да свалям дрехите на непознатия. Добре, че тук предпочитат свободната кройка.

— Как мислиш, ще се промъкнем ли? — попитах аз съществото, живеещо в тялото ми.

Възможно е.

Куалкуа не притежава нито деликатност, нито страх от смъртта. Напоследък това започна да ми харесва.

След като облякох дрехите на непознатия, се изправих в цял ръст. На половин километър се виждаха ниски здания без прозорци. Хангари? Ремонтни работилници? Бази за зареждане с гориво?

— Може би корабът на Ример още не е унищожен? — зададох риторичен въпрос аз. — Добре би било да се върна в него…

Куалкуа не отговори, но, странна работа, стори ми се, че усетих отзвук от негова емоция. Лека ирония, симпатия и одобрение.

Възможно ли е съществата, използвани като живи уреди, като живи брони и устройства за насочване на торпеда, толкова да са се сродили с техниката? Възможно ли е сантименталността по отношение на кораба да е станала за тях рядко срещано достойнство?

— Време е да си идем у дома — казах аз.

Който си има дом…

— А вие…

Някога нашата раса не се съгласи с решенията на Конклава. Разбунтувахме се. Имахме планета. Сега там има прах.

Мълчах и гледах зеленината на космодрума.

Върви, Пьотър. Ти има къде да се завърнеш.

— Надявам се — казах аз. — Надявам се.