Сергей Лукяненко
Линията на бляновете (67)

7

Хиперкатерът беше почти неузнаваем под снаряжението, с което го бяха накичили техниците на фамилията. Цилиндърът на допълнителния двигател го правеше подобен на древна совалка от края на двайсети век. Наложи се контейнерите с маскировъчно оборудване да бъдат закрепени за жилищния отсек и Кей само поклати глава, представяйки си новата аеродинамика на кораба си.

— Това е всичко, което успях да направя — каза Лика.

В каньоните духаха ветрове — на южното полукълбо на Горра настъпваше дъждовният сезон. Над скалите се носеха ниски кафяво-зелени облаци — вода и плодородна почва, вдигнати от ураганите в делтите на полярните реки. Гранитното поле на космодрума, достатъчно голямо, за да побере два-три крайцера, изглеждаше изоставено преди много години.

— Благодаря — каза Кей. Не се чувстваше добре — боляха го мускулите, напоени с клетъчни стимулатори, сърбеше го кожата, наситена с керопластик. Чувстваше бодежи в черния дроб, мъчително опитващ се да обезвреди чуждите тъкани.

Кей Дач не беше свикнал да се чувства болен.

— Това наистина ли е толкова важно за теб? — попита Сейкър.

— Да.

Той погледна жената, управляваща фамилията. Едва доловимо се усмихна и срещна подобна неуловима усмивка.

— Не мога да ти кажа нищо.

— Не ми и трябва, Кей.

— Ще си имаш проблеми, Лика.

— Не мисли за тях.

Кей Дач докосна устните й — мимолетна, прощална целувка, и отстъпи към катера. Вдигна ръка — пръстите бяха стиснати в юмрук, само палецът бе изпънат встрани, и каза:

— Шедар.

— Шедар.

Той тръгна към отворилия се люк, а жената стоеше, загърнала се в късото кадифено яке. Сейкър не излезе извън кръга на безопасност и катерът стартира на десет крачки от нея — сиво-черен метален стършел, въздигащ се върху невидимия стълб на гравитационното поле. Катерът се движеше вертикално и каменната настилка на космодрума изхрущя, надробявайки се. На стотина метра над земята корабът леко пропадна — пилотът изключи гравитационниците, преминавайки на плазмена тяга. Сейкър продължаваше да стои, наблюдавайки разтварящото се в небето огнено цвете. Едва когато катерът проби облаците и изчезна, тя си позволи да се обърне.

Съветничката й стоеше до нея — младо момиче, измъкнато от нея преди пет години от хаксианските покрайнини. Обръчът на комуникатора върху главата й изглеждаше като сложно украшение.

— Корабът на най-големия ви син ще се приземи след седем часа, Майко — каза момичето.

Сейкър кимна.

— Ще рискувам да ви предложа следното… — В погледа на момичето нямаше нищо освен обожание и тревога. — Командващият на Екваториалната база е под психоконтрола ни. Ако действа съгласно устава, корабът няма да достигне планетата.

Лика поклати глава.

— Големият ви син е разярен — тихо каза момичето. — Тръгнахме против СИБ и армията… той може да свика Семейния съвет.

— Майката не убива децата си — каза Сейкър. В погледа на момичето за пръв път се появи нещо, подобно на ирония.

— А децата могат ли да убиват майките си?

— Това е тяхно право.

Катерът на Кей не беше предвиден за шестима души — нито по площ, нито по ресурси, необходими за преживяване. За щастие и мелконецът, и киборгът изразходваха значително по-малко кислород, отколкото хората, а полетът не се очертаваше да бъде продължителен.

Обещаните от Лика бойци се оказаха две млади момчета, приличащи си като две капки вода. Или близнаци… или дяволски нагли клонинги. Кей поговори с тях две-три минути и понаблюдава как управляват катера, след което с чиста съвест ги остави в командната зала. Момчетата бяха добре подготвени, жалко само, че бяха решили да влязат във фамилията.

Мелконецът и киборгът седяха на пода в каютата. Те или разговаряха — на честоти, недостъпни за човека, — или играеха на някоя игра във виртуалното пространство, до което можеха да се доберат по-лесно от всеки друг.

— Въпрос, Кас/с/ис — произнесе Кей. Уродливата глава на влечугото се обърна към него.

— Един от противниците ни ще бъде мелконец. Това не те ли смущава?

— А теб притесняват ли те противниците хора? — попита вместо отговор извънземният.

— Добре. Още един въпрос. Твоят съплеменник има асинхронно движение на крайниците в походна трансформация. Какво означава това?

Мелконецът помълча. Каза:

— Или по време на етапите на киборгизация е била допусната грешка в съединяването на нервните мрежи, или той съзнателно е подсилил основната функция.

— Не разбрах — призна си Кей. Мелконецът въздъхна почти по човешки:

— Хирургът е бил смотан, разбра ли? Това е първият вариант. А вторият е: противникът ни се е стремял да постигне максимална ефективност в една от трансформациите си. Например в бойната. Решил е да не обръща внимание на малките грешки при обичайните движения, на неудобствата в позата за почивка и на други подобни дреболии.

— И какво ни дава това?

— Първият вариант ми дава преимущество в евентуална схватка. Вторият — обратното.

— А за мен?

— За теб е все едно — уверено съобщи мелконецът. — Ако не успееш да стреляш пръв, той така или иначе ще те смачка.

— Благодаря.

— Няма за какво.

— Ще можете ли да отпочинете тук?

— Разбира се — Кас/с/ис, усещайки, че разговорът е свършил, се обърна към киборга, така и не отронил нито дума.

…В своята спалня Кей изкара Томи от кревата, свали тънкия дюшек на пода, извади от шкафа чисто бельо.

— Ще поспиш на пода, става ли?

Томи не беше учуден от недостатъците на гостоприемството. Но виж, намерението на Кей веднага да заспи го смая.

— Та нали ние скоро ще се бием?

— Ние? „Ние долетяхме“ — така казала мухата в товарния отсек — Кей се усмихна, настанявайки се по-удобно. — Твоята задача ще бъде да не попаднеш под обстрел. А до битката има още единайсет часа.

Томи изхъмка, послушно лягайки върху дюшека. Попита:

— Тебе изобщо ли не те е страх?

— Страх ме е. Катер!

— Слушам те, приятел — отвърна дрезгав глас от тавана.

— Как ти се струват тези пилоти?

— Стават. Този, който легна да спи, беше по-добър. Но и другият не е лош. Да не ревнуваш?

— Да, бе, умирам си от ревност… А тези тенекии, дето ги прикрепиха към тебе?

— Двигателят е глупавичък, но послушен. Маскировъчният блок е много надут… ще видим как ще работи.

— Ще видим — съгласи се Кей. — Изключи осветлението. И ме събуди след седем часа… или ако момчето се опита да ме убие.

— Ще го „опитам“ аз него — мрачно обеща катерът. — Лека нощ, шефе.

Колкото и да е странно, Дач заспа едва след половин час, когато Томи вече отдавна дишаше равномерно, победен от умората. Кей се страхуваше и кожата прекалено силно го сърбеше.