Сергей Лукяненко
Линията на бляновете (43)

6

— Моля ви, Лемак — каза Изабела. Адмиралът, полуизлегнал се в креслото, я гледаше от екрана. Гледаше я мълчаливо и уморено, сякаш видимо бе остарял за последните дни — Разрешете да продължа акцията, адмирале.

— Задават се промени, Кал… — тихо каза Лемак. — Големи промени. Не мога да се доверя на хипервръзката, но ако нещо не е необходимо на Империята, то това е конфликт с Основата на силикоидите.

— Конфликт няма да има.

— Така ли? Какво пък, не мога да давам заповеди на офицер от Службата. Действайте както намерите за добре.

— Без вашите кораби съм безсилна… — не можа да не си признае Изабела.

— Всички линейни кораби трябва да се върнат в базата. Това не е моя заповед, Кал. Аз не мога да я оспоря.

— Но „Гореща следа“ не е боен кораб.

Лемак измъчено разпери ръце.

— Кал, вие ме смайвате… напълно ме смайвате. Какво става?

— Не мога да доверя това на хипервръзката.

— Добре — неочаквано се съгласи Лемак. — Конвоят се връща, спомагателните кораби остават под ваше подчинение. Но имам една молба: ако някое чудо ви помогне да постигнете успех, първо посетете мен.

Кал кимна.

— За всеки случай ще съобщя това на десантната група на кораба ви — добави Лемак. — Желая ви успех.

Екранът угасна. Изабела обхвана главата си с ръце, гледайки в мъртвото стъкло.

— За какво им е на силикоидите Артур Къртис? — попита Номачи. В командната зала бяха само двамата — единствените, знаещи истината за целта на полета. — Защо реши, че той е при тях?

— Не знам — призна си Кал. — Но това е единственият вариант, който ме устройва.

Номачи изруга наум. Омръзнала му бе тясната каюта, която делеше с мълчаливия Кадар, станала му бе противна сублимираната храна, не му харесваше безумният, изтощителен секс с Изабела. В дъното на душата си проклинаше мига, в който бе решил да сравни портретите на Артур Овалд и Артур Къртис.

Той искрено се надяваше хлапето да е загинало в лапите на дарлоксианите или при бомбардировките на Лайън.

— Трябва да поговоря със Седмин — каза Артур.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

— Тогава повтаряй тези думи постоянно на висок глас — посъветва го Кей, бършейки лицето си със салфетка-депилатор. Едноседмичната брада, превърнала се в сив прах, се смъкваше от страните му.

— Трябва да говоря със Седмин — произнесе Артур, гледайки в празното пространство. Той все още се търкаляше в леглото, очевидно бе спал с дрехите. — Трябва да говоря със Седмин…

Кей приключи с бръсненето и отвори чаша кафе. Но не тръгна да го пие, а изплакна гърлото си и се изплю върху пода. Тихо пропя:

— Аааа…

— Какво ти става? — поинтересува се Артур.

— Искам да си сменя професията — съобщи Кей. — Постъпвам в Имперската опера… Аааа… Как ти се струва гласът ми?

— Гласът ти е като на простреляно бурлати.

— Това е прекрасно.

Артур повтаряше желанието си да говори със Седмин още два часа. Кей не спираше с вокалните си упражнения. В края на краищата вратата се отвори и на прага застана силикоид.

— Подножието на Основата Седмин чака Къртис за разговор.

Артур скочи от леглото и пристъпи към силикоида. Подхвърли към Кей:

— Това ще е разговор на четири очи.

— Ааа… — пропя Кей. — Ако откриеш поне едно око у силикоидите, кажи ми. Ааа…

Къртис-младши вървеше след силикоида с ясното усещане, че телохранителят му полудява.

Малката ескадра се раздели на две в системата на Лайън. Миноносците направиха хиперскок към Догар, а „Кръг от тишина“, „Гореща следа“ и безименният корвет на Службата се отправиха по следите на армадата на силикоидите. Това не беше трудно — трийсет и двете хиляди кораба бяха оставили силни смущения в пространството.

Кал не знаеше с какво ще й помогне планетарният нулификатор. Но тя беше свикнала да използва всичко, което й попаднеше под ръка, и това не се отнасяше само за хората, но и за корабите.