Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Линията на бляновете (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Линия грез, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (18 март 2008)
Разпознаване и корекция
NomaD (22 март 2008 г.)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Превод: Васил Велчев, 2004

Редакторски колектив: Юлия Петкова, Боряна Даракчиева

Коректор: Милена Иванова

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

Формат: 52/84/16

Издателска къща „ИнфоДАР“, София, 2004

ISBN 954-761-128-3

 

Издательство АСТ, Москва, 2001

История

  1. — Добавяне

12

На екипажа на ескадрения миноносец не бе известна целта на полета. Дори и на капитаните. Те следваха „Хрътката“ — малък съд с нелепо голям агрегатен отсек. „Хрътката“, от своя страна, се движеше по хиперпространствената следа, оставена в системата на Догар от кораба на Карантинната служба. По какъв начин го правеше, си оставаше тайна за персонала, обслужващ механизма „гореща следа“. Но след всяка вахта им се налагаше да сверяват часовника и да уточняват коя дата е днес.

Зад тях се движеше корветът на Службата за имперска безопасност, чийто екипаж бе допълнен с петнайсет десантчици.

„Кръг от тишина“ бе най-отзад в малката ескадра. Този кораб беше построен като танкер и изглеждаше учудващо лесна мишена. Огромната товароподемност, някога служила за превозване на течни продукти, сега бе запълнена с километри електронни схеми и допълнителни енергийни блокове. Половинкилометровият корпус на антената, изнесена на решетъчни подпори встрани, трябваше да има собствен двигателен механизъм — иначе корабът би се разпаднал при първата си маневра.

Траекторията, надушена от „Хрътката“ в океана на изминалото време, водеше ескадрата към пространството на Дарлок. Към малката бяла звезда Лайън, за която преди сто години Империята на хората три пъти бе водила безрезултатни сражения.

Кал бродеше из корвета, безмълвна и щастлива. Номачи гледаше да я избягва — дори неговият темперамент в последно време беше на изчерпване.

 

 

Безкрайният кошмар продължи през целия ден. От време на време дарлоксианите извеждаха от камерите хора — по двойки и по тройки. Това сломи пленниците. Кей видя как възрастен мъж се опита да си разбие главата в стената. Прозрачният материал пружинираше, но след третия удар се обагри в червено. Тогава от тавана изсвистя лъча на станера, след което изнесоха парализирания човек.

Кей, Артур и лекаря от Инцедиос засега не ги закачаха. Те дочакаха вечерта, когато ги нахраниха още веднъж и изгасиха светлината.

— Лека нощ, Кей — каза Артур през стената. Той продължаваше да чака чудото — малкият крал, търсещ Бога.

— Лека нощ — съгласи се Кей. За щастие този път Артур не пожела приказка. Нервите на Алтос бяха пред срив.

Той полежа няколко часа, напразно опитвайки се да заспи. Тишината го потискаше — мъртвата тишина на дарлоксианския затвор. Мъчение чрез тишина — имало ли е такова при хората? Сигурно. Човешката раса винаги се е славила с находчивостта си при унизяването на себеподобните.

За разлика от хората Дарлок не беше жесток. Може ли да се нарече жестокост обработката на потенциалните врагове? Бившият човек, служещ на Дарлок, бе нарекъл пленниците „полуфабрикати“. Полуфабрикатът няма защо да бъде мразен.

Кей Алтос също не изпитваше ненавист към дарлоксианите. Той би бил напълно удовлетворен от мъчителната смърт на всички представители на тази раса.

В дълбините на душата си Кей се надяваше, че когато му дойде времето, точно така ще стане.

Когато Кей Алтос все пак започна да се унася, в центъра на камерата се появи тъмна, по-скоро доловима, отколкото различима фигура. Бяха дошли за него.

— Кей? — кой знае защо попита посетителят и произнесе на дарлок: — Върви след мен и не се опитвай да прилагаш насилие.

Произношението беше безупречно — никой човек не е в състояние да имитира свистящия глас на дарлоксианите. Но нещо в структурата на фразата изглеждаше познато. Кей мълчаливо се изправи и хвърли поглед към Артур. После скочи в хипертунела.

Преходът от тъмнина към светлина беше неприятен. Те се озоваха в малка кръгла стая — дарлоксианинът в своя тъмен плащ и Кей Алтос — небръснат, в смачкан мръсен костюм. Тук имаше два стола, еднакво удобни и за човек, и за представител на чужда раса, и ниска масичка с ваза, пълна с остро миришещи плодове.

— На мен и сина ми ни беше обещано съдбите ни да се преплетат — каза Кей.

— Това е просто разговор, Кей — премина на стандарт дарлоксианинът. — Ти нали искаше да разговаряш?

— Ще говоря само с Барт Паолини… Езсанти Кри Чесциафо е името му на дарлок.

— Тогава говори.

Кей се засмя. Продължително и искрено. После произнесе:

— На какво се надяваш, извънземни? Барт работеше за вас, но беше човек. Свали качулката си!

Дарлоксианинът махна бавно тъканта от главата си. Показа се нещо, подобно на буца сиво-синкави пипалца, леко потрепващи, помръдващи тънките си връхчета. Сред пипалцата проблясваха две кръгли, немигащи очи.

— Кей, това съм аз — каза дарлоксианинът. Гласът извираше от сплетените пипалца, от невидима уста или нещо, което я заменяше. — Най-важното не може да се види с очите. Помниш ли, че ми разказва тази история?

Алтос се отпусна на стола и извънземното последва примера му. Пипалцата замърдаха по-бързо — една част от тях се протегнаха към човека, а друга — към вазата. Извънземният взе малък плод и го поднесе към пипалцата. Тънките жила обгърнаха плода, впиха се в него и той веднага започна да изсъхва.

— Това е невъзможно… — бе единственото, което успя да промълви Кей. — Барт беше човек…

— Истината ще се окаже по-неприятна от догадките ти — отвърна дарлоксианинът. — Как да те накарам да повярваш? Ние добивахме дзот-кристали и се налагаше да работим нощем. Ти ме измъкна под срутените камъни… аз разцепих главата на дебелака Хем, когато беше решил да ти види сметката. Леглата ни бяха съседни. Когато ме беше хванала треската, ти изхвърляше кофата, в която ходех по нужда, въпреки че можеше да се заразиш. Ти излежаваше присъда за превишени права на телохранител и аТанът ти не беше платен…

— Ти беше човек! — каза Кей.

Езсанти Кри Чесциафо беше в тялото на Барт Паолини — търпеливо каза извънземният. — Какво те учудва? Оттеглих се от оперативна работа. Вече не ми е нужен човешки облик.

— Значи вие приспивате съзнанието напълно?

— Може да се каже — отвърна извънземният след кратко колебание. — Остават части от предишната памет, но те са малко. Този, който заеме тялото ти, няма да научи много за теб. Затова и дойдох аз — да науча.

— Само затова?

— Главно затова, Кей Алтос.

— Ясно — Кей разпери ръце. — Аз съм глупак, Кри.

— Ти мислеше, че в твоя разум ще набият любов към Дарлок, ще ти дадат наше име и ще те пратят обратно? Не, Кей. Не е толкова просто — меко отвърна извънземният.

— Помниш ли, Кри, когато ми каза, че работиш за Дарлок, ти ми обеща защита.

— Ти знаеш прекалено много истини, Кей.

— Ясно — Кей се опита да се усмихне. — А синът ми? Можеш ли да го спасиш? Той не е видял много и едва ли е разбрал нещо.

— Взимай си от плодовете, Кей. Те не са опасни за човешкото тяло.

— Ясно — повтори Кей.

Човекът и извънземният седяха един срещу друг. Езсанти Кри Чесциафо търпеливо чакаше.

— Как ще стане? — попита Кей.

— Безболезнено. Ще ви лишат от съзнание преди процедурата.

— Мога ли да помоля да не се прави това с мен?

— Защо?

— Любопитство, Кри.

— В такъв случай ще почувстваш болка.

— Не ми пука.

— Ще изглежда изключително неприятно за човек.

— Досещам се.

— Ще ти направя тази услуга, Кей.

— Благодаря и за това — Кей се прозина. — Предполагам, че сега няма да протакате?

— Всичко ще свърши утре. Искаш ли да ми разкажеш нещо?

— Не, не искам.

— Разбирам. Дадено ми е разрешение за изтезания, но няма да се възползвам от него, Кей. Ти прекалено добре понасяш болката.

— Отведи ме обратно, Кри. Спи ми се.

Дарлоксианинът се изправи, но не побърза да включи хипертунела.

— Кей Алтос, защо искаш да останеш в съзнание до края?

Алтос си взе от вазата най-големия плод. Приближи се до извънземния, който отстъпи крачка назад. Кей поднесе плода към масата от пипалца, затрептели в очакване на храната.

— Интересно ми е да видя истинския облик на дарлоксианите, Кри.

— Как се досети? — Гласът на извънземния за пръв път се повиши с един тон. Алтос внимателно остави плода на пипалцата и гнусливо избърса длан в панталона си.

— Тези тела винаги са ми изглеждали прекалено самостоятелни, прекалено непосредствени. Разумните нямат толкова инстинкти. Ако вие присаждате съзнанията изцяло, изводът е очевиден.

— Ти знаеш прекалено много, Кей! — Съществото, чиито пипалца възбудено разкъсваха неочакваното подаяние, вдигна ръка, с усилие изтръгна плода и го хвърли на пода. — Съжалявам, че разумът ти ще загине, но представи си как би постъпила Империята, ако научи истината за нас?

— Тя и без това ще постъпи така, Кри. Няма да ни се размине второто обвинение в геноцид.

Дарлоксианинът се приближи към Кей и положи ръка на рамото му. Алтос не се отдръпна.

— Ти ми спаси живота, Кей, когато бях в човешко тяло. На нас ни е недостъпен аТанът и аз съм ти благодарен.

— И аз на теб…

— Даваш ли ми дума, че ако останеш в съзнание, няма да се съпротивляваш? Ти вече ни причини вреда.

— Давам ти дума, до седмия слой на истината, че няма да се съпротивлявам — обеща Кей, гледайки извънземния в лицето.

— Върви.

Кей Алтос проспа остатъка от нощта. Но сънят не му донесе нито почивка, нито сила. Разбуден от включилото се осветление, Кей се изми и седна до стената, гледайки Артур, който продължаваше да спи.

Мисълта, че няма да умре сам, не утешаваше особено Кей.