Сергей Лукяненко
Линията на бляновете (21)

9

Върху бетонната гладка повърхност на площадката за кацане двестаметровият лайнер не изглеждаше голям. Звукът почти не проникваше през дебелото стъкло. Сновящите от зданието към лайнера и в обратна посока коли изглеждаха като детски играчки на богат малчуган.

„Такъв като Артур Къртис, например“ — помисли си Кей. Но не усещаше в съзнанието си предишната неприязън към момчето. Все пак я беше преодолял. Независимо поради каква причина, но я бе преодолял.

Покрай тях в чакалнята премина още една група пътници. Най-осигурените граждани на Великорусия предпочитаха да емигрират не в Кайзерленд или Сигун, а направо на друга планета. Както винаги се случваше, вероятно именно най-осигурените бяха започнали войната. Жени в кожени палта, мъже в скромни на вид костюми, но само ако ги гледаш отдалече, охранени, наконтени деца. Много водеха на поводи кучета, а грозновата тъмнокожа девойка носеше в ръцете си котка.

— Много ми е мъчно за мама — каза Артур.

— Не мрънкай, сине — спокойно отвърна Кей.

— Много ми е мъчно!

Кей приседна и погледна Артур в очите. Момчето явно беше на границата на нервен срив.

Защо?

Тъжеше за несъществуващата майка? Или за онази, реалната, която Кей не бе успял да види?

— Момче, я да се стегнеш… — Кей прекара длан през лицето на Артур. Усети влага. — Какво ти става?

Артур мълчеше.

Къртис Ван Къртис беше завоювал положението си не само с късмета си, здравия си гръб и правилния подход към хората. Той имаше и добра интуиция, като милата дама Изабела от местното отделение на Службата. Напълно възможно бе Артур да е наследил тази интуиция.

— Хайде да видим какво можем да направим, сине.

Кей хвана Артур за ръката и двамата се приближиха към касата.

— Има места — отзивчиво съобщи момичето със старомодни очила. — Лукс, първа класа, бизнес класа…

— А… извинете, във втора класа…

— На такива разстояния не летят кораби с места втора класа — лицето на касиерката веднага придоби суров израз. Но после тя погледна умоляващото лице на Артур и малко поомекна. — Финансови затруднения ли имате, мистър?

— Да, разбирате ли, трябва да се доберем до Ендория, а нашият кораб… нали и аз самият съм пилот, търгувам… търгувах…

— Хайде да видим какво можем да направим за вас… — Пръстите на момичето запрепускаха по клавиатурата. — Възраст на момчето?

 

 

Луис повъртя в ръце дискетата. Браво на танатолога. Нищожество е, ама браво на него. Тридневен запис на паметта на Кей Овалд! Каквито и безсмислици да има там, само факта, че съществува подобен запис, е сензация. Ето какви са нравите в аТан! Ето каква е цената на безсмъртието!

Сложи дискетата в компютъра и се зае да избира програма видеоадаптер. Проклетите аТанци използваха собствени компютри, програми и кодирания…

 

 

— И така, като вземем предвид отстъпката заради възрастта на детето, отсъствието на багаж и ненатоварения курс, пътуването ви до Волантис с кораба на нашата компания… цената е четирийсет и осем процента от първоначалната! — Девойката-касиер сви рамене, сякаш самата тя е изненадана от получения резултат.

— Тате… — прошепна Артур.

— Побързайте с решението, до приключването на кацането има петнайсет минути.

— Е, такъв шанс не бива да се изпуска! — махна с ръка Кей. — Оформяйте документите.

Той промуши под прозрачното стъкло на касата документите и сложи кредитната си карта върху панела на интерфейса. Попита:

— Приемате ли карти „аТан“?

— Разбира се…

 

 

„Да, лошо се е размазало хлапето“ — помисли си Луис, наблюдавайки кървавите парцали върху стените на каютата. После изображението се покри с розова мътилка — очите на Овалд-старши бяха на път да се пръснат.

Номачи извади от бюрото пакет бисквити. Скъса найлоновата обвивка. Хубаво бе поработил и не му пукаше за наднорменото тегло.

— Върни два дни назад — предложи той на машината. Дисциплинираната обслужваща програма го разбра.

На екрана се появи озъбената муцуна на бурлати.

Луис се задави с бисквитите.

— Кузуар буул-рати, к, хаа! К, хаа, буул! — произнесе гласът на Кей Овалд.

— Хазар, кхомо! — с фалцет отвърна бурлатито.

От отворената уста на Луис върху клавиатурата се посипаха недосдъвканите парчета бисквити.

 

 

Малкият автобус спря под дъното на лайнера. Последните пътници припряно се вмъкваха в асансьорната тръба.

Охранителят, нервно вслушващ се в бученето на нагряващите се генератори, прекара детектора по документите на Кей. Индикаторът светна в жълто. Пасивно наблюдение? Е, това не е пречка да се напусне планетата. Вървящото отзад момче също беше под наблюдение. Тия в оперативния отдел всичките са откачили.

След като плесна по потеглящия нагоре към корпуса на кораба асансьор — за на добър път, охранителят побърза да се отдалечи към нетърпеливо сигнализиращия асансьор. Да се стои близо до стартиращ кораб с гравитационни двигатели, е опасно.

 

 

Когато Кей извърна погледа си от мъртвия бурлати — как ли го беше убил? с едно докосване? — Луис го очакваше нов шок.

Всички познаваха лицето на този човек. Къртис Ван Къртис. И той много напомняше за… сина на Кей Овалд, по-точно Артур Овалд приличаше на него.

— Портрет на Артур Ван Къртис! — изкрещя Номачи. Машината се сражава с неочакваната задача петнайсет секунди. През цялото това време Луис нервно потропваше с крак.

— Единствената достъпна снимка е направена на възраст пет години — любезно съобщи компютърът.

От екрана на Луис се усмихваше закръглено детенце.

— Вероятен външен вид в настоящия момент! — изрева Луис.

От екрана го гледаше седемнайсетгодишен юноша, плътно стиснал тънките си устни.

— А на дванайсет?

На дисплея се появи Артур „Овалд“, почти такъв, какъвто изглеждаше същата сутрин.

— Ух — каза Луис. — Ух.

— Данните са недостатъчни — обезпокои се компютърът.

— Изключи се, бракма! — извика Номачи, докато изхвърчаше от кабинета. По коридора… покрай охранителите… през приемната…

Луис нахлу в кабинета на Изабела Кал. Шокът беше толкова голям, че Номачи дори бе изгубил способността да мисли.

— Включете екрана — помоли той вместо поздрав.

Изабела мълчаливо включи екрана и личното си записващо устройство. Попита:

— От какво е предизвикано вашето оживление?

— В ръцете ни — приближавайки се към бюрото, произнесе Номачи, — в ръцете ни е Артур Ван Къртис.

— И кой още? — попита Кал, без да се опитва да скрие презрението си.

— Очевидно телохранителят му. Човекът, смлял с комбайна двайсет метежници.

Лицето на Изабела пребледня.

— Задържахте ли ги, Луис?

— Аз… не… аз бързах… — Номачи с ужас усети в гласа си ревливата интонация на извратеняка-танатолог.

— Артур и Кей Овалд. Търсене! — Изабела се хвърли към екрана.

— Изпълнявам… изпълнявам… Артур Овалд — зарадвано съобщи компютърът — е напуснал планетата с лайнера „Волантис-пътнически“ на компанията „Стар Трек“ преди десет минути. Кей Овалд е напуснал планетата с лайнера „Волантис-пътнически“ преди единайсет минути.

За щастие на Номачи той се въздържа от задаването на самоубийствения въпрос как е възможно един и същ кораб да стартира в два различни момента.

— Връзка с диспечера на космическото пристанище — нареди Изабела, след като дари Луис с пълен с ненавист поглед. — Аз съм Изабела Кал, заместник-командващият на планетарния филиал на Службата за имперска безопасност — изговори тя на един дъх срещу появилия се на екрана мъж. Никога досега титлата й не й се беше струвала толкова дълга и ненужна. — Изисквам връщането на лайнера „Волантис-пътнически“ на планетата. Случаят е от особена важност. В името на императора.

Тя разкъса яката на блузата си, измъкна личния си жетон, окачен на верижка, и го напъха направо в обектива на камерата. Луис, опулил очи, гледаше оголилите й се гърди, покрити с яркочервени петна от изгаряния и малки прорези. И през ум не му бе минавало, че Кал може да има мазохистични наклонности.

— Късно е — съобщи диспечерът, след като погледна в някакъв екран. — Лайнерът току-що направи хиперскок. Какво се е случило? Терористи? Бомба?

Изабела изключи връзката. Отпусна се в креслото и уморено попита:

— Та кой е бил в ръцете ни? И откъде дойде тази смайваща догадка?

Поглеждайки гърдите си, тя с досада ги прикри с блузата. И Луис разбра, че шансовете му за кариера — и изобщо за запазване на живота му — рязко са намалели.