Сергей Лукяненко
Линията на бляновете (53)

4

— Потърпи — каза Кей на момичето. Той държеше главата й на коленете си, а Хенриета се суетеше, сваляйки дрехите й и слагайки превръзки върху раните й. Диванът, върху който бяха сложили момичето, се покри с ръждивокафяви петна.

— Ама че звяр, извънземна твар… — мърмореше Хенриета. — Как е изподрал детето… не се притеснявай, малката. Няма от какво да се страхуваш. Бурлатито умря, напълно. Чичо Кей го уби, да им бъде за урок.

— Леличката също не е дремела — отбеляза Кей, гледайки овъглената каса на вратата. Отмъкнаха трупа до рамата с органична тор и го хвърлиха вътре, но неприятната миризма си оставаше.

— Добре, добре — продължаваше да гука Хенриета. — Раните не са дълбоки, само на външен вид са страшни. Ще ги превържем, за седмица ще заздравеят, после ще разкараме и отоците. Леля Фискалочи умее да лекува, пак ще станеш красавица като преди.

— Това задължително ли е? — попита Кей. — Фъфленето? Забелязал съм, че можете да говорите и по друг начин.

— Чичо Кей е груб — съобщи Хенриета. — Груб, макар и добър. Нашата планета е тихичка, страх ни е от такива хора. Ние сме едни такива мирни… старци, дечица…

— Да, защото младежите обикновено служат в Имперските сили — уточни Кей. Намигна на момичето, което търпеливо понасяше както превързването, така и бърборенето на старицата. Рашел му намигна в отговор, почти с лекота. Вцепенението й бе започнало да отминава.

— И последният пластир… — въздъхна Хенриета. — Ех, да имаше целебни билки… обаче не знам дали ще помогнат при такива рани.

Кей само поклати глава. Попита момичето:

— Пробва ли да говориш?

Тя облиза устни. Прошепна:

— Рашел.

— Какво?

— Рашел. Така се казвам.

— Аз съм Кей. Благодаря за „каишката“.

— Вие ще отървете Артур, нали? Ох!

Хенриета виновно отдръпна ръката си. Поклати глава:

— Нима и реброто ти е счупено? И търпиш?

— Търпя — призна си Рашел. — Вие не бързайте с лекарите, ако трябва да се печели време. Аз ви разбирам.

Кей и Фискалочи се спогледаха.

— Ето такива ни се раждаха между рейдовете — каза Хенриета. — Защото на Империята й трябваха войници. А после се хвърляха под куршумите.

Дребните кучки винаги се хвърлят под дюзите…

Кей Дач тръсна глава, сякаш се опитваше да изтръска паметта си. Каза:

— Трябва да тръгвам. А вие повикайте лекар.

Хенриета се поколеба.

— Рашел, скъпа моя, ще изтърпиш ли петнайсет минути?

— Поне час.

— Само четвърт час. Кей, трябва да пийнеш едно кафе.

— Е, щом трябва… — Кей отпусна главата на момичето върху възглавницата и каза: — А Артур ще го спася. Не се съмнявай.

— Там има една такава… със сребърно лице.

— Ще направя от него обеци и ще ти ги изпратя.

— По-добре пръстенче — отвърна момичето, след като помисли малко. — Мама не ми разрешава да си продупча ушите. И… така е по-интересно. А вие ще дойдете ли пак при нас?

— Разбира се. Да си ближем раните. Или да вербуваме доброволци за малка война.

— Аз съм първата в списъка — без сянка на ирония каза Рашел.

 

 

Кафето беше, според местните традиции, с леденостудена сметана, с кубчета лед и почти без захар. Хенриета щедро пръсна в чашите някаква подправка с остър аромат. Кей не се беше сблъсквал по-рано с подобна волност, но не се зае да спори.

Честно казано, той не би се отказал от половин чаша коняк. Но Фискалочи не му предложи, въпреки че барът в стаята беше пълен с напитки. Стаята подхождаше по-скоро на наемник терорист, отколкото на старица градинарка.

— Спомени за трудни раждания? — Кей кимна към окачените по стената оръжия. Тук имаше дори и „Ултиматум“ — и Дач му се усмихна като на стар познат.

— Напразно иронизирате — Хенриета остави чашката. Погали черното коте, настанило се на коленете й. — Бях и акушерка в десанта.

— Грижели сте се и за живота, и за смъртта?

— Не беше трудно. Войната продължи седемдесет години, ако не си спомняте.

— Тогава още не съм бил роден.

— Нима? Толкова лесно го уцелихте в сигмовидната…

— Учителят ми беше добър.

— Защо „беше“?

— Умря. И на него не му отрязах ушите.

— Кей, Кей — Фискалочи поклати глава — Грубо момче.

— Защо ми помогнахте? — попита я Кей директно.

— Бях полковник в терор-група при СИБ. Домът ми е неприкосновен за Службата. Това е привилегия, подарена от императора, и нито една подмладила се глупачка няма право да ми я отнема.

Кей знаеше как са наричали единствената жена-полковник в кратката и мрачна история на терористичните отряди. Но предпочете да не споделя тази информация. Жената, пратила на оня свят петстотин извънземни и стотина-двеста хора, имаше право да живее под каквото си иска име.

Освен това, под собственото си име тя не би оцеляла дълго. Сключвайки Тройния алианс, Мелкон и Бурлати бяха успели да уговорят списък с хора, с които си остават в състояние на война. Старицата, наричаща се Фискалочи, присъстваше в този списък.

А казаното от нея беше признак за немалко доверие… или порция отрова в кафето.

— Преследването на хора с помощта на извънземни никак не ми харесва — невъзмутимо продължаваше старицата. — А и освен всичко останало, вие и момчето, което твърдите, че ви е син, кой знае защо сте ми симпатични.

— Време е да тръгвам — каза Кей.

Хенриета пусна котката на пода, кимна:

— Да, за съжаление… Не бих имала нищо против да си побъбрим две-три вечери, но… Кей, запомнете какво ще ви кажа…

Той слуша седем минути. Кратки, максимално достоверни характеристики за всеки от нашествениците, проникнали в дома на Фискалочи.

…Лепкав, праволинеен, от стандартна ситуация ще изстиска всичко, но на нея й трябваше само момчето, когато го взеха… Мелконецът — най-нови модификации, би те превърнал в прах, но в походна трансформация крайниците му се движат асинхронно. Сигурен признак за непълно срастване на органичните и механичните части, решавай сам как ще ти помогне това… Ако не се брои физическата сила, то тя е по-опасна от мелконеца. Нейното честолюбие…

— Да повторя ли? — попита Хенриета.

— Аз имам абсолютна памет.

— Ясно. В посоката съм сигурна — тръгнаха на югоизток, разстоянието сам ще го научиш. „Пчелата“ ти е в лехата с незабравките, вземи си я. Какво още, дано Бог ми помогне да си спомня… Тежко въоръжение?

Кей посочи с поглед стената.

— Всичко е заредено и работи. Но всичките модели са стари. Носталгия.

— „Доводът“ не се оказа особено убедителен — отбеляза Кей, разглеждайки оръжията.

— Добре щеше да е да си намериш „Ескалибур“. Уви, аз нямам… И бронята ми няма да ти помогне, много си широк в раменете. Не взимай „Ултиматум“! Дори и ти ще се изтощиш с него.

— Ще взема „Шанс“ — реши Кей, откачайки оръжието.

Хенриета кимна спокойно и произнесе:

— Приятно е да научиш, че не цялата младеж е изпаднала в маразъм. Вземи го. Това е добър „Шанс“.

— Да — съгласи се Кей. — Един на сто.