Сергей Лукяненко
Линията на бляновете (69)

9

Интеркомът пищеше достатъчно силно, за да се събуди не само Лемак, но и Кал.

— Какво? — В тъмнината Изабела не виждаше движенията на адмирала, само шумоленето подсказваше, че мъжът неволно се е надигнал от кревата. Изглежда самият тон на сигнала обещаваше на Лемак неприятности.

— Червен квадрат.

Лемак скочи. Кал чу сподавена ругатня, попита:

— Неприятности?

— Въоръжено проникване в базата — отговори след кратко колебание Лемак.

Изабела включи нощната лампа. Лемак вече се бе облякъл и бързо закачваше за яката си диска на интеркома. Шепотът на говорещия едва се чуваше.

— Заради момчето е.

— Глупости. Къртис не би рискувал.

— Това е Кей Алтос.

Лемак мълчаливо изваждаше оръжие от личния си сейф. Закачи за колана си бластер, после измъкна непознат за Кал модел лъчемет — със странна, широка цев.

На подмладилия се адмирал явно му се искаше да постреля.

— Отивам в затворническия блок — каза Кал, намъквайки полата си. — Моите хора — също.

— Но само хората, Изабела. Сред нападателите има мелконец — всички извънземни на базата са изолирани. Можеш да използваш хипертунелите.

— Трябва ми Т/сан!

— Извинявай.

— Лемак!

— Това е смешно, Кал! — Лемак избяга от спалнята.

— Ксенофоб… — изсъска Изабела, събирайки косите си на тила и прихващайки ги с магнитна фиба. — Старец…

За първи път срещнаха сериозна съпротива, както се и очакваше, на границата между техническите и жилищните палуби на базата. Хвърлилият се зад завоя Кас/с/ис се изтъркаля обратно във формата на огнена топка. От непрозрачния мехур на защитното поле, прикриващ главата му, падаха капки разтопен метал. Лявата средна лапа беше притисната към корема.

— Много са — съобщи мелконецът.

Близнаците, без да се уговарят, скочиха към ъгъла на коридора. Този, който използваше интелектуалник, се опита да подаде цевта зад завоя. Оръжието изписка, отдръпвайки се, и Кей изпита странно чувство — състрадание към бездушното желязо. Частта от коридора, която беше в обсега на вражеската стрелба, приличаше на дюзите на стартиращ крайцер — разноцветни избухвания на излъчванията и убийствена жега, която не се усещаше през бронята, но беше физически реална. Едва се дочуваше звукът от чупенето на стъклените капаци на плафониерите.

— Стената зад гърба ти, Кей — каза мелконецът. — Действай, аз се възстановявам.

За всеки случай Кей погледна Андрей — киборгът, подобно на мелконеца, пазеше в полуелектронната си памет точна схема на базата. Андрей кимна, без да откъсва поглед от Кас/с/ис. Повреденият крайник на мелконеца бе влязъл в корема му, сред люспите. Сякаш киборгът завиждаше на извънземното.

„Ескалибурът“ стреля. Виолетовото избухване разтопи част от стената, превръщайки я в яркочервена локва. Нищо особено, на Кей му се бе налагало да работи с тахионен излъчвател и по-рано. Новопоявилият се отвор водеше към тъмен, тесен коридор, запълнен с кабели и тръби.

— Няма опасни комуникации — любезно съобщи мелконецът.

Кей прескочи димящата, застиваща локва. Скъса с ръка някакъв кабел, опита се да прегъне тънък прешленест тръбопровод, оказал се неочаквано еластичен, и с движение на брадичката превключи бронята на боен режим.

„Серафим“ заблестя. По плочите на бронята затанцуваха малки бели огънчета, обгръщайки Кей с рязка, неприятна за очите светлина. Упоритият тръбопровод се разтопи в ръцете му, от отворите изригнаха струи сгъстен газ.

— Усещам, че някой се приближава — отегчено съобщи Андрей. — Трима в брони.

Кей тръгна напред. Тръбите се пръсваха и разтапяха, изтичащите течности съскаха, като фонтани избиваха газови потоци. Електрическите разряди допълваха илюминацията.

Мелконецът, издължил тялото си така, че заприлича на петкрака стоманена гъсеница, ситнеше подире му. Отзад се движеха и останалите. Струйка вода достигна до локвата от разтопената стена и се взриви в облак пара, карайки вървящия последен киборг смешно да подскочи.

— Как е лапата? — полюбопитства Кей след пет минути. Коридорът за техническа поддръжка, по който вървяха, леко криволичеше, но засега все още не ги водеше в правилната посока.

— Вече е по-добре. Не пипай тая тръба.

Кей се промуши под омотания с влакнеста изолация тръбопровод. Попита:

— Защо?

— Течен азот. Страх ме е да не се простудя.

Коридорът завърши с кръгла шахта. Върху стената мъждиво светеха пластмасови скоби — за съжаление строителите не бяха предвидили монтьори в силова броня.

— Нагоре — реши мелконецът. — Там трябва да е по-чисто и по-свежо.

Кей изключи бойния режим на бронята и внимателно се хвана за скобата. Тя издържа.

— По-рано имахте проблеми с хумора — каза той на мелконеца. Внимателно се набра, огъвайки с гърба си спускащата се надолу тръба.

— Просто нашето усещане за смешното не съвпада с човешкото. Но доколкото вашият хумор е бил един от факторите за военните ви победи, ние се стремим да го възприемем.

— Още две-три поколения — и ще се получи.

— И ние така смятаме.

Една от скобите не издържа и Кей едва не се срути върху главата на мелконеца. След това замълча, послушно завивайки на посочените от Кас/с/ис места, чупейки и изгаряйки част от препятствията и внимателно заобикаляйки други.

Движиха се четиринайсет минути, след което последният в колоната Андрей съобщи, че преследвачите им се приближават.