Сергей Лукяненко
Линията на бляновете (16)

4

Тунелът излизаше на гладко каменно плато. Бетонната площадка за флаери беше празна, по нисичката декоративна ограда около нея се бяха налепили мокри листа, отворената врата към диспечерската кабинка бавно и безшумно се люлееше от вятъра. Пръскаше лек дъждец. Бледожълтото слънце над хоризонта почти не грееше. В далечината се редяха разположени на голямо разстояние една от друга вили; не изглеждаха добре, имаха вид на изоставени.

— Добро утро — каза Кей на дъжда. Държеше „Конвоя“ до бедрото си. — Защо тия нещастници не ни предупредиха?

— Нима си ги попитал? — Артур си сложи качулката на якето, мушна ръце в джобовете. — Обидиха се, че имаме куп пари, а не продължихме аТана си. Дадоха ни брошури с информация, нахраниха ни. А и какво щеше да се промени? Ние и сега можем да се върнем и да продължим договора. Те на това и разчитат.

— Само че на нас не ни трябва подобно нещо… — Кей шумно издиша. — Всичко изглежда спокойно. Прочети ми последния раздел от брошурата.

— Веднага, татко — леко превземайки се, отвърна Артур. — Планетология, икономика, политология, култура… Ето. Оперативна обстановка. Конфликт между две групи от населението на Великорусия… тя заема целия този континент. Едната страна е за връщане със сила на Лазурните острови, наричани също островите Джен Ши, окупирани преди седемнайсет години от княжество Сегун. Другата страна е за продължаване на мирните преговори по териториалните спорове. Първите ги поддържа Кайзерленд, вторите — естествено, Сегун. Войната се води по цялата територия. Преди месец двете страни са започнали да прилагат дум-вирус и биотерминатор. Приблизително количество на жертвите — четири милиона. Прогнозите са неясни. Имперските власти спазват неутралитет. В настоящия момент основните сблъсъци са за контрола над Китеж… това е столицата.

— Поздравявам те, Артур — Кей извади от брошурата си карта и я разгъна. — Ние сме съвсем близо. На трийсет километра от града.

— А космическото пристанище на Империята?

— Симетрично на нас от другата страна на Китеж.

— Аха…

Те се спогледаха и Кей почувства секундна симпатия към Къртис-младши. Момчето далеч не бе от най-лошите му клиенти. Половината от възрастните мъже сега биха проклинали целия свят и щяха да изискват да се осигури, гарантира, създаде безопасност.

— Е, и накъде ще поемем? По правата или по дъгата?

— Само Бог знае — Кей отново се огледа — Китеж е някъде там, колко ще ни се наложи да изминем по дъгата?

— Деветдесет и четири километра — след секундна пауза отвърна Артур.

— Математик… Смятай ги сто. Прибави още петдесет процента заради липсата на пътища.

Кей пусна пистолета в джоба на шлифера си и отметна назад глава. Въздухът ухаеше само на дъжд и на изгнили листа, но това нищо не значеше — всъщност дум-вирусът нямаше никаква миризма.

— Все едно, по-безопасно е да се заобиколи градът — каза Артур.

— Естествено. Ще вървим поне три дни. Храна нямаме. Ваксиниран ли си срещу дум-вируса?

— То се знае.

— Аз също съм се ваксинирал… — Кей направи пауза — Но не в това тяло.

Артур сви рамене — това не бе негов проблем — и попита:

— Така че накъде тръгваме? По дъгата?

— Накъдето ни излезе късметът… Залегни!

Къртис-младши падна толкова рязко, сякаш са му подкосили краката. Кей, приклекнал над него, измъкна пистолета си и застина.

Артур лежа неподвижно цяла минута, после извърна изцапаното си лице и с недоумение погледна Кей.

— Сторило ми се е — без да сваля пистолета, съобщи Кей.

— Ти, малоумник такъв… — закрещя Артур, загубил самообладание от яд.

— Не, не ми се е сторило — каза Кей с облекчение. Над гърба на Къртис-младши премина ветрило от виолетови избухвания, което го накара отново да се притисне към земята. В следващия момент двамата се отдалечаваха с нещо средно между търкаляне и пълзене на четири крака, съпроводени от звучно цопващи в локвите куршуми. Най-накрая Кей натика Артур в бетонната канавка на водостока, скочи след него и се закикоти.

— Какво ти става? — повдигайки се на лакти, попита Артур. Лежеше в мътна застояла вода, беше мокър до кости и леко трепереше от студ. Само побъркан телохранител му липсваше сега.

Кей, продължавайки да се хили, превключи пистолета на единична стрелба. И обясни:

— Ясно беше, че има засада. Реших, че ако малко постоим там, нервите им няма да издържат и ще започнат да се приближават. Елементът изненада пропадна.

— А аз реших, че си ги избил всичките.

— Не, какви ги говориш. Никого не съм убивал. Две-три изгаряния.

Кей свали каскета си, нахлупи го на Артур и пропълзя на няколко метра по-нататък по канавката. Обърна се към Артур и направи странен жест — махна с дланта си нагоре и бързо я дръпна обратно.

Артур разбра жеста еднозначно. Обърна се по корем, застана на колене и моментално се подаде навън от канавката.

Запукаха куршуми. В този момент, след като хвърли на Артур мълниеносен злобен поглед, навън изскочи Кей. Пистолетът му изплю две огнени струи и наред с изстрелите се чуха и нечии викове. Преди още стрелците да променят посоката на стрелба, Кей вече бе изчезнал в бетонния окоп. Веднага запълзя към Артур.

— Какви ги вършиш, момче?

— Но ти…

— Помолих те да сложиш каскета върху цевта на пистолета или върху пръстите на ръката си и да го повдигнеш. Запомни, никога няма да те накарам да си рискуваш живота. За подобни неща съм тук аз. Разбираш ли?

— Ще го имам предвид — тежко дишайки, обеща Артур.

Кей мълчаливо му нахлупи каскета върху очите и му обърна гръб. Обаче Артур продължаваше да го вижда — през идеално кръгла дупка от куршум.

Стрелбата утихна.

— Хей! — събирайки длани пред устата си, извика Кей. — Кой е старшият при вас?

Изплющя самотен изстрел. После някой отговори:

— Аз съм старшият. Какво искаш?

— Може би ще сключим временно примирие и ще поговорим?

— Какво примирие, по дяволите? Излизайте с вдигнати ръце! Ние тук сме трийсет души!

— И ти искаш да рискуваш живота на половината от тях?

— Какво предлагаш? — вече по-спокойно отвърна събеседникът му.

— Ще стана и ще направя десет крачки напред. В ръцете ми няма да има оръжие. Приближи се — и да поговорим.

— Ставай!

— Дай ми дума, че в мен няма да стрелят.

— Добре — чу се след кратка пауза.

Кей се порови из джоба си и измъкна малък металически конус — шокова граната. Подаде я на Артур.

— Умееш ли да я използваш?

— Да.

— Ако ме застрелят, притисни я към челото си и я активирай. Какво, не ти ли е ясно? С „Конвоя“ няма да можеш да се застреляш. Да се измъкнеш без мен — също.

— Добре — Артур взе гранатата.

— Поздрави баща си — Кей се изправи.

Постоя секунда, очаквайки изстрела. После сви рамене и направи няколко крачки напред. На вратата на диспечерската кабина се появи силует.

Срещнаха се на средата на пътя — Кей и невисок мъж в лека броня. Оценяващо се огледаха един друг.

— Кои сте вие?

— Търговци от Ендория. Летях със сина си, корабът ни се взриви.

— И накъде бяхте тръгнали?

— Към Каилис.

— Не ви е провървяло.

— И още как.

Мъжът явно се чувстваше неуютно. Кей се държеше твърде свободно и прекалено дружелюбно.

— Какво мислите за нашите проблеми?

— Честно? Не ни пука за тях.

— Руснак ли си? — поинтересува се мъжът.

— Съвсем малко.

— Ще дойдете ли с нас?

— Трябва да се доберем до космическото пристанище. Ние не воюваме.

— Видях как не воюваш. Добре, давайте оръжието, документите, парите и изчезвайте.

— Картите на „аТан“ няма да ви дадат нищо. Имперските документи не могат да се подправят.

— Тук се води война, търгаш. Сърди се на съдбата си, че коритото ти се е разбило наблизо. Давайте оръжието.

— Няма да се справим без него. Вземете единия пистолет и единия станер.

— Ти, какво, и тук ли си решил да търгуваш? — Мъжът в бронята беше смаян.

— Имаш двайсет и двама-двайсет и трима души — започна Кей. — С броня са двама, ако броим и теб. Оръжията ви са ловджийски винтовки с обикновени куршуми и с дум-дум, две пушки със сачми, три станера, от които дори не стреляха. Заряди ли няма?

Предводителят на бандитите мълчеше.

— На четири от твоите момчета леко им подпалих ръцете, а на един — корема. Още един, страхувам се, няма да може да вижда с дясното око. И имай предвид — не стрелях да ги нараня. Просто охлаждах страстите. Всички заедно ще успеете да се справите с нас, но половината от вас, не по-малко, няма да узнаят за това.

Мъжът разтвори юмрука си. Късата тръбичка можеше да е пистолет за еднократно ползване… а можеше и да не е.

— Щом си толкова печен, какво ще направиш с куршум в корема?

— Ще те наплюя в лицето и ще ти кажа, че руснаците никога не са убивали своите.

— Надяваш се на аТана си?

— Моето безсмъртие приключи. Но синът ми има. Той ще се върне и ще отмъсти.

Мъжът погледна към канавката. Тя беше близо, а той беше на открито място. Сви юмрука си, скривайки пистолета.

— Как предлагаш да се уреди всичко?

— Много просто. Вземи станера от кобура ми. Сам го вземи — не ми трябва куршум в гърба. Пистолетът е в джоба на шлифера. Там са и наличните пари. Не са много, но за никого няма да са излишни. Аз ще се върна при сина си. Когато си отидете — така, че да ви видим — ние бързо-бързо ще се изнесем оттук.

Мъжът изхъмка, извади пистолета и парите и бързо ги пусна под гръдния щит на бронята си.

— Ако не беше руснак… Да не ме лъжеш?

— Провери! — Кей беше самата любезност.

— А говориш ли нашия език?

— Говоря лошо, но всичко разбирам — с леко забавяне отвърна Кей.

— Върни се в канавката си…