Мариса Мейър
Крес (8)

Глава осма

Крес не усещаше горещата вода, която се стичаше със сила по главата й. Извън банята, от всички екрани гърмеше опера от втора ера. Замряла в екстаз под течащия душ и с мощния глас на жената в ушите й, Крес беше звездата, девойката, центърът на вселената. Тя припяваше с пълно гърло, спираше се само колкото да се подготви за кресчендото. Не беше наизустила целия превод, но чувствата, вложени в думите, бяха от ясни по-ясни.

Печал. Трагедия. Любов.

Хладни тръпки я полазиха в рязък контраст с жаркия душ. Крес притисна гърдите си с длан, а гласът й заглъхна.

Болка. Самота. Любов.

Всичко винаги опираше до любовта. Не до свободата, нито до одобрението, а до любовта! До истинската любов, за която хората са пели през втората ера. Онази, която изпълвала душата на човек. Онази, която правела драматични жестове, саможертви. Онази, която била покоряваща, всепоглъщаща.

Жената изви глас напрегнато, следвайки цигулките и челото — кулминация, изпята и сред пороя на душа. Крес задържа тона, колкото се може по-задълго, опивайки се от начина, по който песента мина по нея, изпълни я с мощта си.

Първо на нея й свърши въздухът и неочаквано тя се усети замаяна. Задъхана, Крес се отпусна на стената. Кресчендото замря в простичък финал, пълен с копнеж, и в този миг водата изплю няколко пръски и спря. Душовете на Крес бяха разчетени, за да може запасите от вода да й стигнат до следващата визита на господарката Сибил.

Крес клекна и обви коленете си с ръце. Когато усети, че по лицето й има сълзи, тя го скри и се разсмя. Държеше се абсурдно мелодраматично, но си имаше добра причина за това.

Днес беше денят. Откакто преди приблизително четиринадесет часа от Рампион се бяха съгласили да я спасят, тя бе следила пътя им отблизо и до този момент те не се бяха отклонили от курса си. Рампион щеше да прекоси траекторията на сателита й след около един земен час и петнайсет минути.

И Крес щеше да получи свобода, приятелство, цел. И освен това щеше да бъде с него!

В съседната стая оперната ария започна отново, тихо, полека, с нежен копнеж.

— Благодаря! — тихо каза Крес на въображаемата си публика, която лудо ръкопляскаше. Момичето си представи, че вдига букет от червени рози и ги помирисва, макар че нямаше никаква представа как миришат розите.

И с тази нейна мисъл фантазията й се разпадна.

Крес въздъхна, надигна се от пода, преди краищата на косата й да са тръгнали надолу по канала. Косата тежеше много на скалпа й. Докато бе унесена от силата на арията, беше лесно да не обръща внимание, но сега тежестта беше на път да я прекатури, а и тъпо главоболие вече пълзеше от врата й нагоре.

Но днешният ден не беше ден за главоболия.

С една ръка Крес вдигна краищата на косите си и поне отчасти смъкна тежестта от главата си. В следващите няколко минути тя заизвива косата си, за да изцеди водата. После излезе изпод душа, грабна кърпата си — едно мишо сиво чудо на чудесата с дупки по ъглите, което ползваше от години.

— Намали звука! — извика тя по посока на стаята. Операта стихна и остана само фон. Една-две последни капки паднаха на пода от душа.

Крес чу звън. Стисна с две ръце косата си и дръпна надолу. Изцеди още една шепа вода, изтръска се добре под душа, после се уви в кърпата. Тежестта на косата й пак я теглеше, но сега поне беше по-поносимо.

Във всекидневната от всички екрани само този за ДИРКОМА показваше сцена от операта. Там се виждаше лице на жена в близък план, с дебел слой грим, изрисувани с молив вежди, лъвска грива от огненочервена коса, върху която се мъдреше златна корона.

На екрана имаше ново съобщение.

От потребител: Механик. Очакван час на пристигането: след 68 минути.

Крес бе замаяна от щастие. Мечтата й беше на път да се осъществи! Рампион идваше да я спаси.

Тя хвърли кърпата на пода и взе намачканата рокля, с която беше облечена преди малко — онази рокля, която й беше малко отесняла, малко окъсяла, тъй като Сибил я беше донесла, когато Крес беше само на тринадесет. Но от носенето роклята беше станала съвършено мека. И беше любимата на Крес, макар че си нямаше кой знае каква конкуренция.

Крес я намъкна през главата си, после хукна обратно към банята и започна работата по дългото разресване на сплетените възли. Нали най-сетне искаше да има порядъчен вид.

Не, искаше да бъде неотразима, но едва ли имаше смисъл да си губи времето в напразни мечти. Нямаше нито грим, нито накити, нито парфюм, нито дрехи, които да са й по мярка, а само най-основни неща за ежедневната хигиена. Беше бледа като луната, а щом изсъхнеше, косата й щеше да се накъдри без значение колко я опъваше. След като постоя малко пред огледалото, загледана в отражението си, Крес реши да я сплете на плитки — единствената й надежда да я обуздае. Тя раздели косата на тила си на три и в този миг гласчето на малката Крес изцвърча:

— Како?

Крес замръзна. От огледалото я гледаха собствените й ококорени очи.

— Какво има?

— Засякох кораба на господарката. Очаквам да пристигне след двадесет и две секунди.

— Не, не, не! Само не днес! — изсъска тя. Пусна косата си и хукна презглава към всекидневната. За първи път малкото й вещи не се въргаляха по пода и масите, а бяха прилежно подредени в едно извадено чекмедже, което се мъдреше на леглото й. Рокли, чорапи, бельо стояха сгънати до гребените и баретите й, до пакетите с храна, които й бяха останали от последното идване на Сибил. Най-отгоре Крес дори бе настанила удобно любимата си възглавница и одеялото.

Всичко доказваше, че се кани да бяга.

— О, звезди! — тя се втурна напред, взе чекмеджето с две ръце и го издърпа от леглото. Разгъна одеялото и възглавницата и ги метна набързо върху матрака. После завлече чекмеджето до писалището, от което го беше извадила.

00:14, 00:13, 00:12, отброяваше напевно малката Крес, докато тя се бореше да натика чекмеджето на мястото му. Но то отказваше да се затвори.

Крес клекна до него, огледа релсите и от двете страни. Още седем секунди й трябваха да го намести, като ту го вадеше, ту го прибираше, докато накрая успя да го затвори с трясък. Потта, а може би водата от още мократа й коса, се стичаше по врата й.

Един кичур коса се закачи в чекмеджето. Крес го дръпна, после набързо оправи леглото, както можа.

— Господарката пристигна. Желае да пуснем скобата за скачване.

— Отивам! — отвърна Крес, спусна се към екрана на входната рампа и въведе кода. Обърна се да огледа стаята, докато отвън скобата се протегна от стената, корабът на господарката се скачи, кислородът напълни пространството.

Оперната певица продължаваше да пее — господарката щеше да се ядоса, че Крес си губи времето, но поне…

Крес ахна. Погледът й падна на екрана, който се отличаваше от останалите с единственото си яркозелено съобщение на черния фон.

От потребител: Механик. Очакван час на пристигането: след 68 минути.

Тя чу приближаващите стъпки на Сибил и се спусна през стаята. Изключи екрана точно в мига, в който вратата на сателита се отвори със свистене.

Със заседнало в гърлото сърце Крес се извърна и се усмихна.

Сибил посрещна погледа й от вратата. Тя вече гледаше кръвнишки, но Крес си помисли, че между мига, в който я съзря и в който забеляза широката й усмивка, очите й се свиха още повече.

— Господарке! Каква изненада. Тъкмо излизам от душа. И слушах малко… опера — тя преглътна — устата й изведнъж беше пресъхнала.

Очите на Сибил потъмняха и тя хвърли поглед из стаята — екраните тихичко предаваха оперната певица, погълната от песента си. Сибил презрително изсумтя:

— Земна музика.

Крес захапа долната си устна. Известно й беше, че съществуваха музиканти, пиеси и други забавления за лунния двор от всякакъв род, но тъй като рядко ги записваха, тя нямаше достъп до тях. Като цяло лунитяните не обичаха да предават в галактиката явяването си на сцената. Много повече предпочитаха представленията на живо, където можеха да променят възприятията на публиката по отношение на уменията им.

— Спри звука на всички екрани! — тихо каза момичето, като се мъчеше да овладее треперенето си. В последвалата тишина Сибил прекрачи прага на стаята и вратата се затвори зад гърба й. Крес посочи познатата метална кутия, която Сибил носеше със себе си.

— Все още имам запаси от всичко, господарке. Да не би да е дошло време за нова кръвна проба? — попита тя, като добре знаеше, че не е дошло. Сибил намести кутията на леглото, спестявайки на Крес лошия си поглед заради намачканите завивки.

— Имам нова задача за теб, Кресънт. Вярвам, че си забелязала, че един от основните ни предаватели в двореца на Ню Бейджин беше обезвреден миналата седмица.

Крес си заповяда да бъде непринудена. Спокойна, несмутима.

— Да, забелязах. Записвачът в кабинета на императора.

— Нейно Величество смята, че това е един от най-важните ни източници на информация, които инсталирахме на Земята. Тя желае да програмираш нов предавател, който незабавно да бъде поставен там. — Сибил отвори кутията. Вътре имаше колекция от чипове и записващи устройства. — Сигналът отново трябва да бъде неуловим. Не бихме желали устройството да привлича внимание върху себе си.

Крес кимна, но май прекалено ентусиазирано.

— Разбира се, господарке. Няма да отнеме много време. До утре ще е готов, сигурна съм. Пак ли ще го скрият в лампа като последния?

— Не. Поехме ужасен риск, като промихме съзнанието на човека от поддръжката. Направи този така, че да може да се скрие по-лесно. Например върху картина, окачена на стената. Някой от другите чародеи вероятно ще се погрижи да го инсталира по време на предстоящата визита.

Главата на Крес продължаваше да се клати.

— Да, да, разбира се. Няма проблем.

Сибил се смръщи. Може би Крес бе прекалено мила. Тя спря да кима, но й беше трудно да се съсредоточи, докато часовникът тиктакаше в главата й. Ако Синдер и спътниците й забележеха лунната капсула, скачена за сателита й, щяха да си помислят, че Крес им е устроила капан. Но господарката Сибил никога не се застояваше дълго. Тя положително щеше да си тръгне много преди оставащият час да изтече. Положително.

— Има ли нещо друго, господарке?

— Има ли нещо от другите земни предаватели, което трябва да ми съобщиш?

Крес се напъна да си спомни нещо, което е чула през последните няколко дни. Уменията й в кибершпионажа се простираха далеч отвъд издирванията, отвъд проникването в земните информационни канали и бази с данни, отвъд програмирането на шпионски предаватели, които се инсталираха на стратегически места в домовете и кабинетите на разни висши политици. Едно от задълженията й беше да следи новините и да докладва всичко любопитно на Сибил и Нейно Величество.

Това беше и най-воайорската част от работата й и тя я ненавиждаше. Но щом Сибил искаше да научи нещо сега, това означаваше, че с кралицата напоследък не са имали време сами да прегледат записите.

— Всички говорят само за сватбата — рече Крес. — Уреждат пътуванията си, насрочват дипломатически срещи — да използват това, че в Ню Бейджин ще се съберат толкова много държавници. — Тя помълча, а сетне продължи. — Мнозина от хората на Земята се съмняват, че решението на император Каито да влезе в този съюз е правилно. Съмняват се също, че той ще сложи край на атаките. Неотдавна Европейската федерация даде огромна поръчка на един производител на оръжия. По всичко личи, че се готвят за война. Ако… ако желаете, бих могла да намеря подробностите за поръчката.

— Не си губи времето. Ние знаем какви са им възможностите. Нещо друго има ли?

Крес се замисли. Понечи да каже на господарката Сибил, че един от държавниците на Обединеното кралство, някой си господин Бристол еди-кой си, се канеше да направи политическо изявление и да откаже поканата за кралската сватба. Но тя реши, че мъжът все още може да промени намеренията си. А и Крес не смееше да си помисли какво би причинила Нейно Величество на Бристол и семейството му.

— Не, господарке, това е всичко.

— А какво става с киборга? Има ли напредък по този въпрос?

Крес толкова много пъти беше изричала лъжата, че тя вече се бе изтъркала в устата й.

— Съжалявам, господарке. Няма нищо ново.

— Как мислиш, Кресънт? Дали това, че толкова време не можем да я засечем, се дължи на техника, подобна на онази, която ние използваме, за да прикрием корабите си?

Крес отметна влажната коса от врата си.

— Възможно е. Доколкото знам, Синдер е талантлив механик. Може да знае как да обърква работата на компютрите.

— Ако случаят наистина е такъв, ти би ли могла да разбереш това?

Крес отвори уста, но се поколеба. Вероятно би могла да се справи с такава задача, но би било грешка да признае на Сибил. Тя щеше да се зачуди защо досега Крес не се е сетила да свърши тази работа.

— Н-не мисля, че бих могла да науча, но ще опитам, господарке. Ще видя какво ще успея да открия.

— И добре ще направиш. До гуша ми дойде да се извинявам вместо теб.

Крес се помъчи да си придаде опечален вид, но пръстите й тръпнеха от облекчение. Сибил неизменно казваше нещо в този дух, щом се канеше да си тръгне.

— Дадено, господарке. Благодаря ви, че ми дадохте тази нова задача, господарке.

В стаята се разнесе звън.

Крес отстъпи ужасено, но тозчас опита да си придаде равнодушен вид. Просто още едно иззвъняване. Още един неподозрителен сигнал за едно от неподозрителните хобита на Крес. Сибил нямаше никакви причини да се усъмни в него. Но вниманието й вече беше привлечено от единствения черен екран, събудил се от сигнала.

На екрана се бе появило ново съобщение.

Механик: Съобщението — получено; пристигане след 41 минути. Трябват ни окончателните координати.

Сателитът се килна на една страна под Крес — но не, всъщност тя се беше олюляла.

— Какво е това? — попита Сибил и приближи екрана.

— Това ли? Ами игра. Играех си с компютъра. — Гласът й изцвърча. Лицето й се заля от топлина и само там, където мокрите кичури бяха залепнали за страните й, усещаше хлад.

Дълго никоя от двете не продума.

— Просто глупава игра — Крес се опита да си даде безразличен вид. — Представях си, че компютърът е истински човек… нали знаете какво прави въображението ми, когато се почувствам самотна. Понякога е хубаво да имаш с кого да си поприказваш, макар това да не е…

Сибил я сграбчи за долната челюст, бутна я плътно до прозореца, който гледаше към синята планета.

— Това съобщение е от нея, нали? — изсъска тя. — Лъгала си ме значи, така ли?

Крес не можа да отговори. Езикът й бе натежал от страх, като че я бяха приковали с обаяние. Но това тук не беше магия. Това беше само една жена със сила и гняв, които стигаха да изскубне ръцете на Крес, да строши черепа й в ръба на писалището.

— Дори не си помисляй да ме лъжеш, Кресънт. Казвай! Откога си във връзка с нея?

— О-от вчера — устните й трепереха и Крес почти хълцаше. — Опитвах се да спечеля доверието й. Помислих си, че ако успея да се приближа достатъчно, ще мога да ви кажа и…

Един шамар и стаята се завъртя. Крес падна на пода. Страната й гореше, а мозъкът й поне за малко спря да дрънка в главата й.

— Надявала си се, че тя ще те измъкне от тук! — изфуча Сибил.

— Не! Не е вярно, господарке!

— След всичко, което съм направила за теб! Спасих живота ти, когато родителите ти искаха да те убият!

— Съвсем вярно, господарке. Но аз щях да ви я поднеса на тепсия, господарке. Мъчех се да помогна.

— Дори ти дадох достъп до мрежата, за да можеш да гледаш онези отвратителни земни новини! А ето как ми се отплащаш! — Сибил огледа екрана — съобщението продължаваше да стои там. — Но поне най-сетне си свършила малко полезна работа.

Крес потрепери. Мислите й взеха да се замъгляват от инстинктивната нужда да побегне, да се спаси. Тя се изправи от пода, но се препъна в косата си и падна тежко върху затворените врати. Пръстите й напипаха копчетата и набраха командата. Вратите се отвориха. Тя не дочака да види реакцията на Сибил.

— Затвори вратите!

Крес хукна презглава по коридора. Дробовете й я изгаряха. Не можеше да диша. Задъхваше се. Трябваше да излезе от там. Пред нея се изправи друга врата, а до нея имаше същия ключ. Тя набра кода.

— Отвори се!

И вратата се отвори.

Крес се препъна и си удари корема в перилата. От сблъсъка изохка, но се закрепи, преди да се преметне през тях право в пилотската кабина. Изправи се задъхана и с ококорени очи разгледа вътрешността на миниатюрния кораб. Навред около нея светеха лампи, мигаха табла, екрани. Прозорците представляваха стъклена стена, която я делеше от морето звезди, звезди, в които Крес милиони пъти се бе взирала.

Но там имаше и мъж.

Косата му беше с цвета на златиста слама, а тялото му — силно и огромно в кралската му униформа. Видът му подсказваше, че може да стане опасен, но в този миг изглеждаше чисто и просто изненадан. Мъжът се надигна от пилотската седалка. Двамата се зяпаха един друг, а Крес търсеше отчаяно някакви думи сред обърканите си мисли.

Сибил не е дошла сама. Имала си пилот, който да я докарва дотук.

Друго човешко същество знае за съществуването на Крес.

Не, друг лунитянин знае за съществуването на Крес.

— Помогнете ми — опита се да прошепне тя и преглътна, когато думите не можаха да излязат. — Моля ви, моля ви. Помогнете ми.

Мъжът затвори уста. Ръцете на Крес потръпнаха върху желязото.

— Моля ви? — гласът й затрепери.

Мъжът разкърши пръсти и тя се зачуди дали това бе плод на въображението й. Но очите му като че ли се посмекчиха. В тях се появи съчувствие. Или пък пресметливост.

Ръката му посегна към управлението. Канеше се да въведе паролата и да затвори вратата ли? Да разкачи кораба от сателита? Да я отведе далеч от този затвор?

— Не вярвам да си я убила? — изрече той.

Думите й се сториха като на някакъв непознат език. Мъжът ги изрече студено — един простичък въпрос. Който очакваше простичък отговор.

Да убие Сибил? Да я убие?

Преди Крес да съумее да отвърне, очите на стража се стрелнаха край нея. Сибил сграбчи с шепа Крес за косата и я дръпна с все сила назад към коридора. Момичето изпищя и падна на земята.

— Хиацинт, ще си имаме компания — рече Сибил, без да обръща внимание на хълцанията на Крес. — Отдели се от сателита, но остани достатъчно близо, така че хем да го държиш под око, хем да не будиш подозрения. Когато земният кораб се приближи, те най-вероятно ще пуснат капсулата. Изчакай, докато пилотът се качи на сателита, и тогава ела, като използваш другия входен люк. Аз ще имам грижата да пусна предварително скобата за скачване.

Крес потрепери, а от устата й отчаяно се занизаха безсмислени, умолителни брътвежи. От съчувствието и изненадата у мъжа не бе останал и помен, бяха изчезнали, като че никога не ги е имало. И може би беше точно така.

Той кимна рязко с глава. Без въпроси. Без помисъл да не се покори.

Колкото и да викаше и да крещеше Крес, Сибил пак успя да я замъкне през коридора обратно на сателита, където я захвърли насред стаята като чувал с части на развален андроид. Вратата зад тях се затвори, прегради пътя й към изхода, към свободата и с познатия й силен звън Крес разбра: тя никога нямаше да бъде свободна. Сибил щеше да я убие. Както щеше да убие и Лин Синдер, и Карсуел Трън.

Крес отметна разрошената си коса, едно ридание я разтърси из основи.

Сибил се усмихваше.

— Май трябва да ти благодаря. Лин Синдер сама ще ми дойде на крака и нашата кралица ще бъде предоволна. — Сибил се приведе и стисна като с хищнически нокти брадичката на Крес. — За зла беда, ти ще си мъртва, преди да си получиш наградата.