Мариса Мейър
Крес (24)

Глава двадесет и четвърта

Животното се сепна, преметна се надолу по дюната, а от раната в корема му покапа кръв. Крес извика и падна назад. Трън я дръпна да седне на пясъка.

— Крес! Добре ли си?

Тя трепереше и гледаше, а животното се изтърколи до долу и на корема му се събраха буци пясък. Крес искаше да изпищи, но всеки звук се бе парализирал вътре в нея. В главата й се въртеше една мисъл — животното беше поискало да й каже нещо, а сега светът се люлееше, бледнееше, на нея й се повдигаше, по пясъка имаше кръв, тя не знаеше какво се бе случило…

— Крес! Крес!

Ръцете на Трън я опипваха, търсеха и тя осъзна мъгляво: той мислеше, че е ранена. Крес хвана ръцете му, стисна ги здраво и след като думите отказваха да излязат от устата й, опита се чрез стискането да му каже истината.

— Аз… аз съм…

Тя спря. И двамата бяха чули. Запъхтяното дишане, стъпките, които се подхлъзваха, катереха се.

Залята от ужас, Крес се сви, притисна се в прегръдката на Трън. На върха на дюната се появи мъж. Носеше пушка.

Мъжът забеляза първо животното, мъртво или умиращо, а после с крайчеца на окото си зърна Крес и Трън. Той извика, като едва не падна, и се опули насреща им. Веждите му се скриха под тънката наметка на главата. Кафявите му очи и част от носа му беше всичко, което се виждаше от него — останалото беше покрито с дреха, която се спускаше чак до глезените и така го пазеше от суровите стихии в пустинята. Под дрехата надничаха чифт дънкови панталони и избелели от слънцето ботуши, покрити със спечена кал.

Мъжът обстойно разгледа Крес и Трън и когато приключи, свали пушката си. Заговори им и за миг Крес си помисли, че от слънцето и изтощението накрая наистина беше полудяла, защото не разбра и думичка от казаното.

Трън я стисна още по-силно за ръцете.

За миг мъжът се вторачи в тях мълчаливо. После се помести, смъкна вежди и в тях се показаха сиви петънца.

— На универсалния тогава, а? — рече той със силен акцент, от който пак беше много трудно да се доловят думите. Той огледа окъсаните им дрехи и чаршафите. — Не сте тукашни.

— Да… сър — обади се дрезгаво Трън. — Нуждаем се от помощ. Моята… жена ми и аз бяхме нападнати и ограбени преди два дни. Водата ни свърши. Моля ви, помогнете ни.

Мъжът присви очи.

— Ами очите ти?

Трън нацупи устни. Помъчил се бе да скрие слепотата си, показвайки бдителен, внимателен поглед, но очите му все така гледаха нефокусирано.

— Крадците здравата ме удариха по главата — каза той — и оттогава не виждам. А съпругата ми има температура.

Мъжът кимна.

— Разбира се. Моите… — той се запъна. — Приятелите ми не са далеч оттук. Наблизо има оазис. Там… лагеруваме.

Крес примря. Оазис. Лагер.

— Трябва да отнеса животното — каза мъжът и посочи с глава към свалената твар. — Можете ли да вървите? Десет минути… може би?

— Можем — и Трън погали Крес по ръцете.

Десетте минути се сториха на Крес час, докато с Трън следваха мъжа през пустинята, вървейки по дирята, оставена от трупа на животното. Крес се помъчи да не гледа към горкото животно и вместо това си мислеше за обещаната им сигурност.

Тя съзря оазиса — сякаш самият рай — и внезапен изблик на радост се надигна от гърлото й и се изля навън.

Бяха успели.

— Опиши ми — тихо каза Трън и я хвана за лакътя.

— Има езеро — каза тя. Знаеше, че това тук вече е истинско и не разбираше как е могла да обърка смътния мираж с нещо толкова ярко и пълно с живот. — Синьо като небето, опасано с треви и някъде към шест дървета… палми, струва ми се. Високи, тънки и…

— Хората, Крес. Опиши ми хората.

— Оо. — Тя взе да брои. — Виждам седем човека… Оттук не мога да кажа дали са само мъже или има и жени. Всички са покрили главите си със светли кърпи. Има и, струва ми се, камили? Вързали са ги близо до водата. И огън, а няколко човека разстилат рогозки и палатки. И е толкова сенчесто!

Мъжът с убития дивеч спря в подножието на склона.

— Мъжът ни чака — каза Крес.

Трън се наведе близо до нея и я целуна по бузата. Крес замръзна.

— Наистина успяхме, госпожо Смит.

Когато наближиха лагера, хората се изправиха. Двама души от групата излязоха напред, за да ги посрещнат. Макар че главите им бяха покрити с кърпи, те ги бяха свалили до брадичките си и Крес забеляза, че едната беше жена. Ловецът заговори с тях на своя език и на лицата на непознатите се изписа смесица от съчувствие и любопитство, но не и без сянка на подозрение.

От малката група жената имаше най-остри очи, но тя първа им се усмихна.

— Минали сте през ужасно изпитание — каза тя с акцент, но не толкова силен като на ловеца. — Казвам се Джина, а това е съпругът ми Нилс. Добре дошли в нашия керван. Хайде, елате. Имаме предостатъчно храна и вода. Нилс, помогни на човека за чантата му.

Съпругът й излезе напред и взе импровизираната торба от рамото на Трън. След като бяха изпили водата, тя доста беше олекнала, но на лицето му се изписа облекчение, когато се освободи от тежестта й.

— Имаме малко храна вътре — каза той. — Повечето пакетирана. Не е много, но е за вас, ако ни помогнете.

— Благодарим за предложението, младежо — отвърна Джина, — но това не са преговори. Ще ви помогнем.

Крес беше благодарна, че не им зададоха повече въпроси, а ги отведоха до огъня мълчаливо. Хората там се преместиха, направиха им място на гъсто изплетените рогозки, докато ги разглеждаха любопитно. Ловецът ги остави и повлече трупа на животното към друг кът на лагера.

— Какво беше това животно? — попита Крес със залепени очи върху пътеката, издълбана от тялото му.

— Пустинна антилопа — каза Нилс и подаде на нея и на Трън по едно канче, пълно с вода.

— Беше красива.

— Освен това ще стане и много вкусна. А сега пий.

Крес искаше да скърби за животното, но водата дойде като благословия, която я откъсна от мислите й. Тя премести погледа си към канчето и стори, както й казаха — пи, докато коремът й се препълни и я заболя.

Хората останаха предимно смълчани и Крес усети как любопитните им погледи я обграждаха. Тя избягваше да среща очите им и несъзнателно се присламчваше по-близо и по-близо до Трън, докато не му остави друг избор, освен да я прегърне.

— Дълбоко сме ви благодарни — каза той и леко се усмихна, но на никой определен човек.

— Имали сте късмет, че ни намерихте. Тоест че Куенде ви е намерил — каза Джина. — Пустинята е сурово място. Сигурно ви закриля щастлива звезда.

Устните на Крес се разтегнаха в усмивка.

— Много сте млади. — Думите прозвучаха в ушите на Крес като обвинение, но лицето на жената беше мило. — Откога сте женени?

— Младоженци сме — каза Трън и я стисна. — Тръгнали бяхме на меден месец. И дотук с щастливата ни звезда.

— А и аз не съм толкова млада, колкото изглеждам — каза Крес, като почувства, че и тя трябва да даде своя принос към представлението. Но гласът й изписука тънко и тя бързо съжали, че се е обадила.

— Някой ден ще благодариш на младостта си — Джина й смигна.

Крес отново сведе поглед и остана доволна, когато някой остави пред нея една широка лъжица и купа димяща храна, която ухаеше екзотично, пикантно, приятно.

Момичето се поколеба и хвърли поглед настрани към жената, която й подаде купата, като не беше сигурно дали трябва да сподели храната, да я подаде на човека до нея, да я изяде бавно и изтънчено, или…

Но след миг хората край огъня с удоволствие лапаха всеки от своята храна. Замаяна от глада, Крес придърпа купата в скута си. Загриза отначало бавно, като се мъчеше да определи вида на храните. Граха лесно разпозна, защото имаха от него и на Луна, но вътре видя и други видове зеленчуци, непознати за нея, омесени с ориз и залети с гъст, ароматен сос.

Тя загреба с лъжицата едно парче от нещо жълтеникаво и твърдо. Отхапа и установи, че отвътре беше меко и пареше.

— Нямате ли картофи там, откъдето идвате?

Крес вдигна рязко глава и видя, че Джина я наблюдаваше с любопитство. Момичето преглътна.

— Сосът — каза тя тихо, като се надяваше, че Джина не ще обърне внимание, че избягва въпроса й. Картофи, разбира се! Лунните картофи бяха по-тъмни на цвят и по-сипкави отвътре. — От какво е?

— Къри, нищо особено. Харесва ли ти?

Крес кимна въодушевено.

— Много, много ми харесва. Благодаря ви.

Щом разбра, че всички очи се бяха обърнали пак към нея, момичето бързо набута остатъка от картофа в устата си, нищо че от подправките бузите й пламнаха. Докато се хранеха, една чиния със сушено месо стигна до нея, но тя не попита от какво животно е, а сетне и купа с портокалов сок и сладки, зеленикави на цвят ядки с толкова много различни вкусове за разлика от протеиновите ядки, които Сибил често й носеше.

— Търговци ли сте? — попита Трън и пое една шепа ядки, които Крес сипа в дланта му.

— Да, търговци — каза Джина. — Минаваме по този път четири пъти годишно. Разтревожена съм, че има крадци. От години не сме срещали такива проблеми.

— Времената са отчаяни — Трън сви рамене. — А защо с камили, ако не възразявате, че питам? Начинът ви на живот прилича много на хората от втора ера.

— Ни най-малко. Изкарваме прехраната си, като доставяме стоки на по-малките общности в Сахара, а много от тях дори нямат магнити на улиците си, а също и по търговските пътища, които ги свързват.

Крес видя как ръката на Трън стисна силно купата. Сахара. Значи беше познала правилно по звездите. Но изражението на Трън остана равнодушно и тя се насили да последва примера му.

— А защо не използвате превозни средства на колела?

— Използваме, но от време на време — каза един от мъжете. — При специални случаи. Но пустинята съсипва машините. И те не са толкова надеждни като камилите.

Джина си взе няколко резенчета от лепкавия, сладък плод и ги сложи върху кърито.

— Животът ни не тъне в разкош, но имаме работа. А и градовете разчитат на нас.

Крес слушаше внимателно, без да откъсва поглед от храната. Сега, когато бяха в безопасност, нахранени и имаха убежище, у нея се зараждаше нов страх: във всеки момент някои от тези мъже и жени щяха да я погледнат и да забележат нещо различно в нея, нещо не съвсем… земно. А може би щяха да разпознаят Трън, един от най-издирваните бегълци на планетата.

Щом посмееше да вдигне глава, Крес откриваше, че погледите на хората бяха забодени върху нея и Трън, пълни с любопитство и — дали така й се струваше? — със сянка на съмнение. Тя се приведе над купата с храна, като се мъчеше да избегне проницателните им очи и се молеше никой да не я заговори. У нея се породи увереност, че всяка изречена дума ще я представи като различна и даже стигаше само да срещне погледите им, за да се издаде.

— Не са много туристите, които идват насам — обади се съпругът на Джина, Нилс. — Чужденците обикновено се занимават с миньорство или археология. Откакто болестта взе да върлува, тази част на пустинята беше почти забравена.

— Чухме, че положението с болестта не било чак толкова лошо, както се говореше — излъга Трън с лекота, която учуди Крес.

— Грешно сте чули. Избухването на чумата е толкова лошо, колкото го мислят. Че и по-лошо.

— Вие към кой град отивате? — попита Джина.

— О… към който и вие сте тръгнали — каза Трън, без да се уплаши. — Не искаме да ви бъдем в тежест. Ще ви оставим във всеки град, в който имат нетскрийн. А вие надали имате портскрийнове у себе си?

— Имаме — обади се най-възрастната жена, може би над петдесетте. — Но достъпът до мрежата тук е капризен. Хубава връзка ще има чак когато стигнем Куфра.

— Куфра ли?

— Следващият търговски град — обясни ловецът Куенде. — Ще ни трябва един ден да стигнем дотам, но в Куфра ще можете да намерите всичко, от което се нуждаете.

— Днес и тази вечер ще си починем и чак утре ще потеглим — каза Джина. — Вие трябва да се възстановите, а и тъкмо ще избегнем горещото слънце.

Трън я дари с най-благодарната си усмивка.

— Не знам как да ви се отплатим!

На Крес й се зави свят и тя се принуди да остави купата на земята.

— Не изглеждаш добре — каза й някой, но тя не беше сигурна кой.

— Жена ми се почувства зле по-рано.

— Трябваше да ни кажете. Може да е слънчасала. — Джина остави храната настрани и се изправи. — Ела, не бива да стоиш толкова близо до огъня. Може да спиш в палатката на Куенде довечера, но преди да заспиш, трябва пиеш още вода. Джамал, донеси ми няколко мокри одеяла.

Крес пое ръката, която я вдигна на крака. Тя се обърна към Трън и събра кураж да му даде една малка, истинска целувчица по бузата, но щом се наведе към него, кръвта нахлу в главата й. Светът се обърна наопаки. Бели петна изплуваха пред очите й и тя се строполи на пясъка.