Мариса Мейър
Крес (58)

Глава петдесет и осма

Сънуваше, че я гони огромен бял вълк с оголени зъби и святкащи очи под пълната луна. Тя тичаше през посевите, калта засмукваше обувките й и от дъха й се образуваха облачета пара. Гърлото я болеше. Краката й горяха. Тичаше с всичка сила, но с всяка стъпка тялото й натежаваше. Завехналите листа на захарното цвекло бяха изгнили и капеха. В далечината тя зърна къща — нейната къща. Онази, в която баба й я бе отгледала, с прозорци, светещи от топлина.

В къщата щеше да е на сигурно. Къщата беше домът й.

Но с всяка мъчителна крачка къщата се смаляваше в далечината. Въздухът край нея се сгъсти от мъглата и домът й съвсем се скри, погълнат от пълзящите сенки.

Тя се препъна и падна на четири крака. Завъртя се, взе да рита и да се дърпа назад по земята. Калта полепна по дрехите и по косата й. Студенината на земята попи в костите й. Вълкът приближаваше, дебнеше я. Изящните му мускули се движеха грациозно под козината му. Той изръмжа, очите му горяха от глад.

Пръстите й затършуваха по земята за някакво оръжие. Напипаха нещо гладко и твърдо. Тя го грабна и го издърпа от мократа кал — брадва, чието наточено острие проблясна на лунната светлина.

Вълкът скочи със зинала паст.

Скарлет вдигна брадвата. Приготви се. Замахна.

Острието разсече бързо звяра на две половини от главата до опашката. Топла кръв изпръска Скарлет по лицето и разполовеният вълк падна от двете й страни. Стомахът й се разбунтува. Беше на път да повърне.

Скарлет пусна брадвата и рухна на земята по гръб. Калта изджвака край ушите й. А над главата й луната изпълваше цялото небе.

Двете половини на вълка се раздвижиха. Изправиха се полека — от звяра беше останал само мекият кожух, разкъсан на две. Скарлет виждаше смътни човекоподобни образи, надвесени над нея, всеки загърнат в половината от снежнобелия кожух.

Мъглата се вдигна и пред нея се показаха Вълка и баба й. С протегнати ръце.

Посрещаха я у дома.

Скарлет се задъха. Отвори очи.

Посрещнаха я метални решетки, почвеният мирис на папрат и мъх и цвърченето на хиляди птици — едни бяха затворени в натруфени клетки, други на рояци по клоните на дърветата, които се увиваха около огромните греди, подпиращи стъкления таван.

Изви вълк — хем тъжно, хем загрижено. Скарлет се насили да се поизправи на лакът, че да може да види клетката от другата страна на пътеката. Белият вълк стоеше там и я гледаше. Той нададе кратък, любопитен вой, но това не беше натрапчивият вой от сънищата й. Скарлет си помисли, че я пита дали е добре. Може би беше пищяла и се бе мятала в кошмара си, защото бледожълтите очи на вълка примигваха разтревожено.

Скарлет се опита да преглътне, но устата й беше пресъхнала, а слюнката й се бе сгъстила твърде много. Май полудяваше, щом водеше мълчаливи разговори с вълци.

— Той те харесва.

Скарлет ахна и падна по гръб.

Непознато момиче седеше с кръстосани крака толкова близо, че Скарлет можеше да го пипне. Тя опита да се отдалечи, но движението причини раздираща болка в превързаната й ръка. Тя изсъска и падна на земята.

От всичко най-много я болеше ръката — брадвата беше отрязала кутрето й до второто кокалче. Скарлет беше останала в съзнание, макар че й се искаше да бе припаднала. Един лунен доктор веднага беше превързал раната й с такава прецизност, която накара Скарлет да предположи, че процедурата сигурно често се повтаряше.

Но освен ръката, по лицето и по корема й стояха следите от времето, прекарано в компанията на господаря Чарлсън, а също и болките по цялото тяло от спането на твърдия под от… вече не помнеше коя нощ поред.

На гримасата на Скарлет момичето отвърна с дълго и бавно примигване.

Ясно беше, че това момиче не е затворник като Скарлет или „домашен любимец“, както я наричаха екстравагантно облечените лунитяни, които минаваха край клетката, кикотеха се, сочеха я и шумно коментираха дали е опасно да се хранят животните.

Дрехите на девойката бяха първият признак за общественото й положение — прозрачна сребристобяла рокля, която се диплеше по раменете и ханша като снежинки по заспал склон. Топлата й кафеникава кожа беше безупречна и здрава, а ноктите на ръцете й — съвършено оформени и чисти. Очите й светеха с цвета на разтопен карамел с нюанси на тъмносиво край зениците. Освен всичко това момичето притежаваше коприненочерна коса, която се виеше на съвършени спирали и изящно ограждаше високите й скули и рубиненочервените й устни.

Това беше най-хубавото човешко същество, което Скарлет беше виждала.

Но имаше един дефект. Тоест, три. Лявата страна на лицето на момичето бе обезобразена от три белега, които прорязваха бузата от крайчеца на окото до челюстта. Те приличаха на несекващи сълзи. Необичайното беше, че недостатъците на лицето й не намаляваха красотата й, а я подсилваха. Принуждаваха човек да се взира дълго в нея, без да може да откъсне очи.

При тази мисъл Скарлет си даде сметка, че става дума за обаяние. А това значеше, че красотата на момичето беше поредният трик.

Благоговението и руменината й — Скарлет ненавиждаше факта, че бе поруменяла — се смениха от негодувание.

Момичето пак примигна и привлече вниманието й към невъобразимо дългите си, невъобразимо гъсти мигли.

— С Рю сме объркани — каза момичето. — Сънят хубав ли беше, или лош?

Скарлет се намръщи. Сънят вече бе започнал да се изпарява, както става със сънищата, но въпросът събуди спомена за Вълка и баба й. Живи и здрави пред очите й.

Каква жестока шега. Баба й беше мъртва, а последния път, в който беше видяла Вълка, той беше във властта на чародейката.

— Коя си ти? И кой е Рю?

Момичето се усмихна, топло и съзаклятнически едновременно, и Скарлет потрепери.

Глупавите лунитяни и тяхното глупаво обаяние.

— Рю е вълкът, глупаче. От четири дни сте съседи. Учудвам се, че не се е представил официално. — После момичето се приведе напред и зашепна, като че се канеше да й сподели някаква строго пазена тайна. — Колкото до мен, аз съм новата ти най-добра приятелка. Но не казвай на никого, защото всички си мислят, че аз съм господарката, а ти си ми домашният любимец. Никой не знае, че моите домашни любимци са най-скъпите ми приятели. Но ние двете с теб ще заблудим всички.

Скарлет примигна. Чак сега разпозна гласа на момичето, начина, по който танцуваше през изреченията, като че всяка дума трябваше да бъде придумана да излезе от устата му. Това беше момичето, което се бе обадило по време на разпита.

То взе един кичур от мръсната коса на Скарлет, който беше паднал на лицето й. Скарлет се наежи.

— Косата ти сякаш гори. Мирише ли на пушек? — момичето се приведе напред, допря косата до носа си и вдъхна. — Не. Хубаво. Не ми се иска да се подпалиш.

Пак така неочаквано момичето застана седнало и дръпна към себе си една кошница, която Скарлет не беше забелязала досега. Приличаше на кошница за пикник и беше застлана със същия сребрист плат, от който беше направена и роклята й.

— Днес може да си поиграем на доктор и пациент. Ти ще бъдеш пациентът. — Момичето извади от кошницата някакъв апарат и го допря до челото на Скарлет. Апаратът изпиука и момичето погледна екрана. — Така, нямаш температура. Дай да ти прегледам сливиците. — Тя поднесе тънка пластмасова пръчица към устата на Скарлет. Скарлет я изблъска с наранената си ръка и се изправи с мъка.

— Ти не си доктор.

— Не съм. Но затова играта е наужким. Не ти ли е забавно?

— Да ми е забавно ли? Дни наред бях измъчвана физически и психически. Умирам от глад. Държите ме затворена в клетка в зоологическата градина…

— Менажерия.^[1]

— … освен това тялото ме боли на места, за които не съм подозирала, че съществуват. А сега някакво лудо момиче идва тук и се опитва да ми се прави на добра приятелка, за да си играе с мен на някаква груба игра наужким. Ами не, съжалявам, но хич не ми е забавно и няма да се вържа на трика за приятелството, който ми пробутваш.

Големите очи на момичето гледаха безизразно — в тях нямаше ни изненада, ни обида от избухването на Скарлет. Но тогава Скарлет погледна към пътеката, която се виеше между клетките, обрасли в екзотични цветя и дървета, за да навяват усещането, че човек се намира сред тучната джунгла.

На завоя на пътеката стоеше страж и се мръщеше. Скарлет го позна. Той беше един от стражите, които редовно й носеха хляб и вода. Именно той беше я уловил за задните части, когато я хвърлиха в тази клетка първия път. Тогава тя беше толкова изтощена, че едва можа да се отскубне от него, но ако някога й се удадеше възможност, щеше да му счупи всичките пръсти на ръцете, за да си отмъсти.

— Добре сме — каза момичето и се усмихна ведро. — Престорихме се, че й отрязвам косата и я залепям за главата си, за да стане на свещ, но на нея не й хареса.

Докато момичето говореше, свирепият поглед на стража не се отмести от Скарлет, само очите му се свиха предупредително. След като постоя дълго, той се отдалечи.

Когато стъпките му заглъхнаха, момичето дръпна кошницата в скута си и зарови в нея.

— Не бива да ме наричаш луда. Това не им харесва.

Скарлет я погледна отново, прокарвайки поглед по издатината от белега върху бузата й.

— Но ти си луда.

— Знам. — Момичето извади една малка кутия от кошницата. — А знаеш ли откъде знам?

Скарлет не отвърна.

— Защото от години стените на двореца кървят, а никой друг не го вижда. — Тя сви рамене, сякаш беше съвсем нормално да изрече такова нещо. — Никой не ми вярва, но в някои от коридорите кръвта е станала толкова много, че няма къде да стъпиш. Когато минавам през тези места, оставям до края на деня следи от кървави стъпки след себе си. Тогава ме хваща страх, че войниците на кралицата ще тръгнат след миризмата и ще ме изядат, докато спя. Понякога нощем не спя много спокойно. — Гласът й се сниши до призрачен шепот, а очите й засветиха със студен отблясък. — Но ако кръвта беше истинска, слугите щяха да я почистят. Не си ли съгласна?

Скарлет потрепери. Момичето наистина беше лудо.

— Това е за теб — каза то изведнъж със смайващо весел вид. — По нареждане на доктора трябва да взимаш по едно хапче два пъти на ден. — То се наклони към Скарлет. — Разбира се, никой нямаше да ми разреши да ти донеса истинско лекарство, затова тук има само бонбони.

И момичето й намигна, но Скарлет не можа да прецени дали смигването трябваше да й подскаже, че в кутията има бонбони, или обратното.

— Няма да ги ям.

Момичето наведе глава на една страна.

— И защо не? Това е подарък, който да скрепи приятелството ни завинаги. — Отвори капака на кутията и вътре се показаха четири малки бонбона, сгушени в гнездо от конци от карамел. Бонбоните бяха кръгли като стъклени топчета и с яркочервена глазура. — Малки бонбони с вкус на кисела ябълка. Любимите ми. Моля те, вземи си един.

— Какво искаш от мен?

— Искам да бъдем приятелки. — Миглите й запърхаха.

— Нима всичките ти приятелства се градят на лъжи? Стой, естествено, че е така. Та ти си лунитянка.

За първи път момичето малко се натъжи.

— Всичко на всичко имах двама приятели — рече то и хвърли бърз поглед към вълка. Рю си беше легнал, облегнал глава на лапите си, и ги наблюдаваше. — Освен животните, разбира се. Но едната ми приятелка стана на пепел, когато бяхме много малки. Купчина пепел с формата на момиче. Другият изчезна… и аз не знам дали ще се върне някога. — Момичето толкова силно се разтрепери, че едва не изтърва кутията. С настръхнали ръце то я остави на пода между тях и разсеяно взе да подръпва роклята си. — Но аз помолих звездите да ми пратят знак дали той е жив и здрав и те ми пратиха падаща звезда в небето. На следващия ден започна процесът, процес като всички други, само че пред мен стоеше земно момиче с коса като падаща звезда. Ти си го видяла.

— Винаги ли плещиш така несвързано?

Момичето сложи ръце на земята и се наведе напред, а носът му почти докосна този на Скарлет. Тя не се помести назад, макар че дъхът й секна.

— Той добре ли беше? Когато го видя за последно. Сибил каза, че все още е бил жив, че сигурно са го използвали да пилотира кораба, но не каза нищо за това дали е бил ранен. Мислиш ли, че е в безопасност?

— Не разбирам за какво…

Момичето сложи пръсти върху устата на Скарлет.

— Хиацинт Глина — прошепна тя. — Стражът на Сибил, с русата коса, красивите очи и изгряващото слънце в усмивката. Моля те, кажи ми, че е жив и здрав.

Скарлет примигна. Пръстите на момичето още бяха върху устните й, но тя и без това беше прекалено объркана, че да проговори. В спомените й битката на Рампион беше като мъгла от писъци и изстрели, а и тогава вниманието й беше изцяло насочено върху чародейката. Но тя смътно си спомняше, че там имаше още един човек. Един русокос страж.

Но чак с изгряващо слънце в усмивката? Я стига.

Скарлет се усмихна подигравателно.

— Помня, че двама души се опитваха да убият мен и приятелите ми.

— Да, Хиацинт е бил единият — рече тя, напълно равнодушна към това, че Скарлет беше заговорила за убийство.

— Вероятно. Имаше един рус страж.

Лицето на момичето цъфна от радост. Погледът му имаше силата да спира сърца и да залива стаите със светлината си.

Но не на Скарлет тези номера.

— И как изглеждаше?

— Изглеждаше като човек, който се кани да ме убие. Но приятелите ми са го убили първи. Така постъпваме с хората, които работят за кралицата.

Усмивката изчезна от лицето на момичето, то се отдръпна и стисна ръцете си около кръста.

— Не е вярно.

— Вярно е. И да знаеш, той си го заслужаваше.

Момичето затрепери, сякаш бе на път да се задуши. Без никакво чувство на вина Скарлет реши, че ако това се случи, тя няма да си мръдне пръста. Няма да се опита да помогне. Няма да повика пазача.

Непознатата не беше приятел.

От другата страна на пътеката вълкът се беше изправил на крака и ровеше с лапата си в основата на клетката. Животното заскимтя.

Не след дълго момичето съумя да се овладее. Затвори с капака бонбоните и ги пъхна в кошницата. Вдигна се с превити рамене в малката клетка.

— Разбирам — каза то. — Това е краят на визитата. Предписвам дълга почивка и… — Момичето се разрида и се извърна, но спря, преди да повика стража. Бавно, сковано то се обърна към Скарлет. — Аз не лъжа за стените, които кървят. Страхувам се, че някой ден в близко време дворецът така ще подгизне от кръв и цялото езеро Артемизия така ще почервенее, та дори земляните ще могат да го видят.

— Не давам пет пари за твоите заблуди. — Остра, неочаквана болка проряза ръката, на която Скарлет се беше подпряла, и тя се сгърчи на земята и зачака болезненото изтръпване да отмине. Изгледа кръвнишки момичето — беше гневна заради собствената си слабост и уязвимост. Гневна от така искрената загриженост — както й се струваше — в очите на момичето. Скарлет изръмжа. — И пет пари не давам за лъжливото ти състрадание. Нито за обаянието ти. Нито за контрола над съзнанието. Цялата култура на народа ви се гради върху лъжи, само че аз не искам дори да ви знам.

Момичето толкова дълго се взира в нея, че на Скарлет й се прииска да не бе казвала ни дума. Но умението да си държи устата затворена никога не е било силната й страна.

Най-сетне момичето почука с юмрук по решетките. Докато стъпките на стража тропаха по пътеката, то бръкна в кошницата и отново извади кутията. Мушна я отстрани до Скарлет, тъй че стражът да не я види.

— Не съм използвала обаянието си, откакто бях на дванадесет — прошепна то с пронизващ поглед, сякаш беше много важно Скарлет да го проумее. — Откакто се научих да владея дарбата си. Точно затова имам видения. Точно затова полудявам.

Зад нея резето на вратата изтрака и се отвори.

— Ваше Височество.

Момичето се завъртя на пръсти и толкова сниши глава, за да излезе от клетката, че гъстата му коса скри както красотата му, така и белезите му.

Ваше Височество.

Слисана, Скарлет лежеше на земята, додето от жажда не започна да чувства езика си като тебешир. Доколкото тя знаеше, имаше само една лунна принцеса. Освен Синдер, разбира се. Принцеса Зима, доведената дъщеря на кралицата.

Неописуемата красота. Белезите, които според слуховете бяха причинени от самата кралица.

Когато Скарлет погледна пак към клетката на вълка, Рю се бе отдалечил чак в дъното й. Той имаше много по-голямо пространство, в което да кръстосва насам-натам, може би към четвърт акър земя, трева, дървета и един изкуствен паднал дънер с чудата малка бърлога в него.

Скарлет въздъхна и погледна пак към стъкления таван, където между клоните на дърветата се виждаше черно небе и безбройни звезди. Стомахът й се сви и й напомни, че отдавна беше изгълтала малката порция храна. А за разлика от Рю, белия елен, който живееше в една клетка малко по-надолу по пътеката, и пауна албинос, който понякога се разхождаше съвсем свободно, Скарлет нямаше да получи нова порция до утре.

Дълго време тя се бори с отслабналата си воля, знаейки, че до нея има оставени бонбони. Нямаше никаква причина да вярва на момичето. И Скарлет не й вярваше. Но когато празният й стомах я заболя и главата й се замая от глад, тя се предаде и отвори кутията.

Извади един бонбон. Той беше гладък като стъкло между зъбите й. Външният слой лесно се счупи и отвътре потече топъл, сладко-кисел сироп, който се разля върху езика й.

Скарлет изпъшка и отпусна главата си на твърдия под. Нищо, дори високо ценените домати на баба й, изобщо нищо не можеше да се сравни по вкус с бонбоните.

И тогава, докато търсеше с езика си останали от бонбона парченца по венците, едно изтръпване затопли гърлото й. То се разля навън, в гърдите й, мина през стомаха, по ръцете й, та чак до липсващия пръст, а след себе си оставяше спокойствие.

Когато топлината изчезна, Скарлет разбра, че тя бе отнесла всичката болка със себе си.