Мариса Мейър
Крес (55)

Глава петдесет и пета

Туп.

Крес вдигна глава точно когато Ико се свлече от гърба на Вълка и падна на твърдата земя, счупена и обезобразена. Побиха я тръпки. Дори от това разстояние се виждаше разкъсаната плът и проблясващите жици.

— Какво стана?

Тя се извърна към Трън. Крес беше коленичила до него и се мъчеше да му помогне. Той беше отнесъл силен юмручен удар в корема, който му изкара въздуха, но сега пак дишаше и говореше.

— Струва ми се, че току-що изгубихме Ико. Можеш ли да се изправиш?

Трън изпъшка, като още се държеше с една ръка за корема.

— Да — каза той, но май хич не беше сигурен.

Нещо шавна. Крес хвърли поглед нагоре, изпищя и заби пръстите си в ръката на Трън. През изминалите минута-две стражите стояха парализирани, с празни лица, но сега отново се размърдаха. Единият от тях простена.

Трън се вдигна на крака.

— Така е по-добре — рече той, макар че лицето му все още бе изкривено. — Виждаш ли някъде пръчката ми? Или ножа?

Тя зърна пръчката зад един от мъжете, чийто разярен поглед вече не бе ни празен, ни безобиден.

— Крес?

— Стражите отново се изправиха.

Трън се сви.

— И шестимата ли?

Крес хвърли поглед през рамо.

— А Синдер лежи на земята — може би е в безсъзнание. Вълка още е под контрола на Сибил и… струва ми се, че той ще… — Тя стисна силно Трън за ръката, ужасено гледайки как Вълка изпълзя до Синдер и я притисна към земята. Крес искаше да извърне поглед, но не можеше, сякаш беше попаднала в кошмар, от който нямаше измъкване.

— Звучи ми много страшно.

Като трепереше, Крес притисна гърба си към Трън и се запита каква ли смърт я чакаше. Дали щеше да свърши с разбит череп в цимента? Или с прекършен врат като Ико?

— Мисля, че е време.

И докато в мислите на Крес продължаваха да се нижат ужасните неща, които можеха да я сполетят, изведнъж тя усети как някой я завъртя, наклони я назад, а една силна ръка я подхвана под гърба. Тя извика и се улови за рамото на Трън.

И тогава той я целуна.

Битката прерасна в буря, а те стояха заклещени във вихъра й — ръцете му я закриляха от вятъра, полите й плющяха край нозете й, а устните му бяха нежни, търпеливи, като че цялото време на света бе единствено тяхно. Заля я топлина и Крес затвори очи. Ръцете й жадуваха да обгърнат врата му, но тялото й цяло бе изтръпнало, замаяно и тя едва стискаше с ръце ризата му.

Крес се разтапяше, но изведнъж отново я изправиха.

Светът се преобърна. Трън се завъртя, като с една ръка я стискаше в прегръдката си, а с другата се пресегна към кръста си. Крес чу изстрела, изпищя и се притисна към него, но след това проумя, че не друг, а Трън бе стрелял.

Един от стражите изохка. Но друг го хвана за яката. Трън се извърна и го удари по брадата с лакът.

— Крес, направи ми услуга. — Той я завъртя с гръб към себе си — тя бе започнала да се чувства като сателит, който непрестанно някой въртеше насам-натам, а той излизаше вън от орбита. Но не й остана време да мисли, тъй като Трън сложи ръка на рамото й. — Погрижи се да не застрелям някой от нашите.

Трън пак стреля и куршумът лизна мъжа в горната част на ръката. Но той дори не трепна, а се хвърли към тях.

Крес ахна, уви ръцете си около ръката на Трън и се прицели. Трън стреля и този път уцели стража в гърдите. Той се олюля назад и падна.

Крес се завъртя и дръпна ръката на Трън към следващия страж. Нов изстрел в гърдите. Третият изстрел удари мъжа в рамото. Тя се прицели в четвъртия…

Щрак, щрак.

Трън изруга.

— Е, беше забавно, но свърши.

Стражът се изсмя. Беше висок мъж, целият мускули, с оранжево-червена коса, която стърчеше почти отвесно нагоре. Той беше единственият от стражите, когото Крес разпозна. Беше го виждала на записите от наблюдението заедно с останалата част от свитата на кралицата, а това означаваше, че вероятно имаше най-високия ранг сред тях.

— Ако не възразявате — рече той, — сега ще ви убия.

— Няма ли у теб нищо джентълменско? — попита Трън, издърпа Крес зад гърба си и вдигна юмруци.

Писък разкъса вятъра.

Не просто писък, а писък на болка, изстъпление, мъчение, агония.

Крес и Трън се снишиха, запушвайки и двамата ушите си. Отначало Крес ужасена реши, че писъкът идваше от Синдер. Но когато вдигна очи, господарката Сибил беше паднала на земята, гърчеше се, дереше с нокти главата си. Писъкът не спираше, а чародейката се гънеше, риташе с крака, извиваше главата си толкова бързо, че тя се блъскаше в асфалта, после се сви като ембрион, търсейки облекчение, което така и не идваше.

Синдер изглеждаше, сякаш още лежи в безсъзнание, а над нея стоеше приведен Вълка. Но изведнъж той вдигна главата си като мокро куче и отскочи от Синдер с диви, каещи се очи.

Синдер остана да лежи на земята като труп.

— Спри! — извика червенокосият страж. Той сграбчи Крес, изтръгна я от Трън и я хвана с една ръка през гърлото. Момичето изпищя, задращи с нокти по ръцете му, но той дори не забеляза. — Казах да спреш или ще й прекърша врата! — Въпреки че мъжът крещеше с цяло гърло, от писъка на Сибил нищо не се чуваше, а може би Синдер не го чуваше, или пък пет пари не даваше… или не можеше да спре. Крес зарита назад, но краката й бяха твърде късички, а тъмнината вече нахлуваше в очите й…

Туп.

Хватката на стража се отпусна и той падна в безсъзнание. Крес се отдръпна, залитайки от него, и разтри врата си. Завъртя се и видя Трън да държи пръчката си като копие.

— Намерих си бастуна — рече той, превъртя го във въздуха, опита се да го хване, но го изтърва. Пръчката изтрака по земята. Трън направи гримаса. — Добре ли си?

Тя преглътна, без да обръща внимание на горящата рана в гърлото й.

— Д-да.

— Добре. — Трън вдигна пръчката си. — А сега ми кажи за какво, в името на всички спатии, е това пищене?

— Не знам. Синдер прави нещо на господарката Сибил… нещо с дарбата си.

— Каквото и да е, лази ми по нервите. И освен това нямаме никакво време. Ела.

Един от стражите, когото бяха простреляли, протегна ръка към глезена на Крес, докато минаваше, но тя го ритна и те се затичаха към Синдер. Вълка я друсаше, но тя не реагираше. Зад тях писъците на Сибил изтъняха до необуздано бръщолевене, а тя се гърчеше в конвулсии на земята.

— Май трябва да рестартираме Синдер — рече Трън, след като Крес му описа положението. — Случвало се е веднъж и преди. Ето тук. — Той протегна ръка под главата на Синдер и Крес чу, че нещо изщрака.

Очите на Синдер се отвориха, а ръката й сграбчи Трън за китката. Той извика и падна на земята.

Риданията на Сибил се стопиха до хленч.

— Не отваряй. Контролният ми. Панел — каза тя, после пусна Трън и затвори капачето в главата си.

— Тогава ти спри да ми припадаш! — Той стана. — Може ли вече да тръгваме, преди цялата армия на Републиката да е довтасала?

Синдер се надигна, примигна.

— Ико…

— А, да. Вълк, ще доведеш ли андроида, моля те? А също и императора. Предполагам, че все още е някъде тук, а?

Императорът. В суматохата Крес напълно го беше забравила.

— Сирени.

Крес погледна към Вълка. Главата му беше наклонена на една страна.

— Идват насам.

— А това означава, че армията не е много далеч зад тях — обади се Синдер. — Предполагам, че от Хиацинт няма и следа, нали?

Никой не отговори. След като битката беше започнала, пилотът им се бе изпарил. Крес облиза устните си. Дали ги беше предал? Дали беше съобщил на Сибил за плана им?

— Очаквах го — поде пак Синдер. — Трън, ти идваш с мен в пилотската кабина. С Хиацинт се упражнявах да излитам… веднъж. Ще ми помогнеш да си размърдам паметта.

Всички заедно побързаха да отнесат в товарното счупеното тяло на Ико и Каи, който все още беше в безсъзнание.

Тогава чуха смях. Пронизителен, напрегнат смях, от който Крес се вледени.

Сибил се мъчеше да стане на крака. Успя да се изправи, направи две-три несигурни крачки и падна на едно коляно. Отново се изсмя и вплете юмруци в дългата си чорлава коса.

Ненадейно Вълка избута Крес, хукна надолу по рампата, сграбчи отпред Сибил за бялото сако и я дръпна рязко към себе си. Очите на чародейката се извиха навътре.

— Къде е? — кресна той. — Жива ли е?

Дори от върха на рампата Крес виждаше горящата омраза в очите му, по-силна от която беше единствено нуждата му да узнае, да получи малка надежда, че Скарлет още е жива. И той има шанс да я спаси.

Но главата на Сибил клюмна на една страна.

— Какви… какви хубави птички! — рече тя, а сетне бе обхваната от пристъп на несвързан кикот.

Вълка изръмжа и оголи зъбите си. За миг цялото му тяло се разтресе и Крес си помисли, че той ще разкъса врата й. Тогава Вълка пусна тялото на Сибил на земята. Тя падна тежко, изскимтя при удара и се изви по гръб. И пак започна да се смее, като гледаше към небето. Слънцето залязваше, но пълната луна бе изгряла над хоризонта на града.

Вълка й обърна гръб и с твърди стъпки се качи по рампата. Когато мина край Крес, избягна погледа й.

Крес гледаше смутена, а в това време господарката Сибил вдигна и двете си ръце към небето. Смееше се. Смееше се.

Рампата взе да се повдига и бавно скри Сибил и окървавените стражи, разпръснати по покрива. Ревът на двигателите удави както побъркания смях, така и воя на сирените отвъд стените на двореца.