Мариса Мейър
Крес (13)

Глава тринадесета

Крес никога не би повярвала, че има силата да завлече Карсуел Трън под леглото, да застопори до стената безжизненото му тяло, но ето че доказателството беше в ръцете й. А край тях не спираха да хвърчат и да тряскат кабели, екрани, щепсели, чинии, храна. Стените на сателита пъшкаха и Крес стисна очи, като се мъчеше да не си представя как горещината и триенето разтопяват болтовете, спойката, мъчеше се да не прави догадки колко издръжлив е този неизпробван сателит. Мъчеше се да не мисли за падането на Земята, за нейните планини, океани, ледници, гори, за удара, който щеше да последва, когато хвърленият от космоса сателит се блъсне в планетата и се разбие на милиарди дребни парченца.

Обаче тази работа хич не й се удаваше.

Падането продължаваше цяла вечност, а в това време малкият свят на Крес се разпадаше.

Тя се бе провалила. Досега парашутът трябваше да се е разтворил. И тя трябваше да почувства как се освобождава, как рязко ги връща нагоре, когато овладее падането им, как бавно ги спуска на Земята. Но падането им само повече и повече се ускоряваше, а в сателита ставаше все по-горещо. Може би беше объркала нещо, може би отворът за парашута се е повредил или пък изобщо нямаше парашут, а паролата е била от несъществуваща програма. Нали Сибил беше поръчала сателита. А тя никога не е смятала да остави Крес да кацне в безопасност на синята планета.

Сибил я бе надвила. Те щяха да умрат.

Крес загърна с тялото си Карсуел Трън и зарови лицето си в косата му. Така поне той нямаше да усети нищо. Нямаше да се страхува.

И тогава — потръпване, усещане, различно от падането. Крес чу изплющяването на въжетата от найлон, съскането, и ето, внезапното друсване, което сякаш ги дръпна нагоре към небето. Тя изкрещя, стисна още по-здраво Карсуел Трън, а от това рамото й се удари в долната страна на леглото.

Падането заприлича на потъване, а Крес все така ридаеше, но вече от облекчение. Стискаше изопнатото тяло на Трън и ридаеше, задъхваше се и пак ридаеше.

Измина много време, а ударът така и не идваше. Когато най-сетне се удариха в земята, от сътресението Крес пак се блъсна в леглото. Сателитът падна, пързулна се, преобърна се и тръгна надолу. Пързаляха се по нещо твърдо, може би хълм или планински склон. Крес стисна зъби, за да не изпищи, и се помъчи с една ръка да предпази Трън, докато с другата се хвана плътно до стената. На повърхността на Земята имаше толкова много вода — тя беше очаквала да паднат във вода, а не върху това твърдо нещо, в което се бяха разбили. Най-накрая спиралното спускане свърши с грохот, от който стените наоколо им се разтърсиха.

Белите дробове на Крес горяха от усилието й да си поеме въздух с цяло гърло. Всяко мускулче я болеше от адреналина, от напрежението, докато се подготвяше за удара, от блъскането, което тялото й беше понесло.

Но в главата й нямаше болка.

Те бяха живи.

Бяха паднали на Земята и бяха живи.

Вик, породен от напрежението и от благодарност, се изтръгна от Крес, тя прегърна Трън и се разрида от щастие, свряна във врата му, но радостта й изчезна, когато той не я взе в обятията си. Беше забравила, че капитанът си бе ударил главата в рамката на леглото, беше забравила как тялото му бе захвърлено на пода, как Трън се бе свлякъл в ъгъла и как тя го бе завлякла под леглото, без той да гъкне, без да помръдне.

Крес се отлепи от него. От нея течеше пот, а косата й ги бе сплела, беше се увила около двамата почти толкова здраво, колкото възлите на Сибил с чаршафите.

— Карсуел? — просъска Крес. Стори й се необичайно да изрича на глас името му, сякаш още не беше заслужила тази близост. Облиза устните си и каза с дрезгав глас: — Господин Трън? — Пръстите й се допряха до гърлото му. Облекчение — пулсът му беше силен. По време на падането се бе усъмнила дали чува дишането му, но сега, когато всичко беше притихнало и неподвижно, Крес долавяше свистенето на въздуха от устата му. Може би беше получил сътресение. Крес беше прочела някъде, че когато си ударят главите, хората могат да получат сътресение. Не можеше да си спомни какво им ставаше от това, но знаеше, че не е хубаво.

— Събудете се. Моля ви. Живи сме. Успяхме. — Момичето допря дланта си до лицето на Трън и с изненада установи, че то е грапаво и изобщо не е гладко като собственото й лице.

Брада — логично. Но при все това, по необясними причини тя никога не беше вплитала във фантазиите си усещането за острите бодлички на брадата. Това щеше да бъде поправено занапред.

Крес поклати глава, засрамена от себе си, че мисли за такива неща, когато Карсуел Трън лежеше ранен пред очите й и тя не можеше да стори ни…

Трън шавна.

Крес ахна и се помъчи да подложи нещо под главата му, ако вземе да буйства много.

— Господин Трън? Събудете се. Живи и здрави сме. Моля ви, събудете се.

Тихо, мъчително стенание и дишането му взе да се нормализира.

Крес отметна косата от лицето си, само че тя отказваше да се отлепи от плувналата й в пот кожа. Дълги кичури стояха затиснати под телата им.

Трън отново простена.

— К-Карсуел?

Той помести лакътя си, като че се опитваше да вдигне ръка, но китките му още стояха вързани една за друга. Той примигна и отвори очи.

— Как… А?

— Спокойно, тук съм. В безопасност сме.

Трън прокара език по устните си, после пак затвори очи.

— Никакъв господин Трън, давай на „ти“ — изръмжа той. — Повечето хора се обръщат към мен с Трън. Или ме наричат „капитане“.

— Разбира се, Трън — сърцето на Крес се повдигна. — Капитане. Боли ли те нещо?

Капитанът се размърда с мъка и установи, че ръцете му още стояха вързани.

— Имам чувството, че мозъкът ми ще изтече през ушите. Но като оставим това настрана, се чувствам чудесно.

Крес опипа с ръка задната част на главата му. Косата му беше суха, тъй че поне нямаше кървяща рана.

— Ударът в главата ти беше доста силен.

Трън изгрухтя и се помъчи да си измъкне ръцете от завързаното одеяло.

— Я, стой, онзи нож трябва да е тук някъде… — Гласът й замря и тя затърси сред отломките и хаоса наоколо им.

— Да, падна от леглото.

— Да, видях… ето го там! — Крес зърна дръжката на ножа, затъкнат под един паднал екран, спусна се да го вземе, но нали косата й се бе оплела около нея и Трън, та я дръпна обратно назад. Тя изскимтя и взе да си масажира скалпа.

Той пак отвори очи и се намръщи.

— Не си спомням да сме били вързани един за друг.

— Съжалявам. Косата ми понякога просто се завира навсякъде и… ако само можеш да… ето така, завърти се насам. — И тя взе лакътя му и го побутна да се завърти. Той се намръщи, но се подчини и така й позволи да се помести толкова, че да стигне дръжката на ножа.

— А ти сигурна ли си, че всичко свърши… — подхвана Трън, но момичето вече се беше надвесило над него и режеше одеялото. — О, виждам, че имаш добра памет.

— Хъм? — измърмори Крес, вглъбена в рязането на протритото одеяло, което с лекота се късаше под острието, докато накрая падна и Трън си отдъхна облекчено. Той потърка китките си, после посегна към главата си. Но чорлавите масури на Крес се опитаха да му попречат и той дръпна по-силно. Крес изскимтя и падна рязко на гърдите му. Но капитанът дори не забеляза, тъй като тъкмо опипа с пръсти задната част на главата си.

— Ох — измърмори той.

— Да, ох — съгласи се и Крес.

— Тази цицина няма да ми мине скоро. Пипни да видиш.

— Къде?

Трън потърси ръката й и я вдигна до главата си.

— Имам огромна цицина тук отзад. Нищо чудно, че имам такова главоболие.

Трън наистина имаше грамадна цицина, но Крес мислеше единствено за това колко мека беше косата му и как тя в действителност лежеше отгоре му. Момичето се изчерви.

— Да, голяма е. Знаеш ли, мисля си, че може би трябва да… хъм…

Но Крес нямаше никаква представа какво трябва да направи Трън. Да я целуне, помисли си тя. Нали това правеха хората, когато оцелеят след разтърсващо преживяване, в което едва не са изгубили живота си? Крес си знаеше, че очакването й не беше уместно, но при тази близост с него за друго не можеше да мисли. Тя копнееше да се прилепи до него, да притисне носа си в ризата му и да поеме дълбоко дъх. Но не искаше той да я вземе за чудата. Не искаше да се досети, че този миг, в който той лежеше наранен в разбития й сателит, далеч от своите приятели, беше най-съвършеният в живота й.

Трън сбърчи чело и взе един кичур, който се беше увил около горната част на ръката му.

— Трябва да направим нещо с тази коса.

— Да! Трябва! — тя се отдръпна от него, но скалпът й се възпротиви, защото косата й още стоеше затисната под телата им. Внимателно, кичур по кичур, Крес взе да разплита себе си от Трън.

— Защо не светнем лампите? Така ще ти е по-лесно.

Крес спря.

— Да светнем лампите ли?

— С гласово активиране ли са? Ако компютърната система се е изключила по време на падането… Велики спатии, сигурно е посред нощ. Имаш ли портскрийн или нещо друго, което да пуснем да ни свети?

Крес наклони глава на една страна.

— Не… не те разбирам.

За миг Трън се ядоса.

— Щеше да стане по-лесно, ако виждаме какво правим!

Очите му бяха широко отворени, но гледаха празно покрай рамото на Крес. Той отстрани няколко кичура, които се бяха заплели около китката му, и после размаха ръка пред лицето си.

— По-тъмна нощ от тази не съм виждал! Сигурно сме някъде извън града, сред полето… Днес да няма новолуние? — Той се свъси още повече и Крес разбра, че се опитваше да си припомни в коя фаза беше Луната. — Нещо не е наред. Трябва да е много облачно навън.

— Капитане… навън не е тъмно. Аз виждам съвсем нормално.

Той се навъси объркано, а сетне тревожно. Раздвижи челюсти.

— Моля те, каже ми, че си упражняваш сарказма.

— Да си упражнявам сарказма ли? И защо ми е да го правя?

Трън поклати глава и пак стисна здраво очи. Отвори ги. Примигна бързо. Изруга.

Крес стисна силно устни, вдигна ръка пред очите му и размаха пръстите си насам-натам. Капитанът не реагира, но попита:

— Какво се случи? Последно помня, че се мъчех да се пъхна под леглото.

— Удари си главата в рамката на леглото, а аз те довлякох тук отдолу. После кацнахме. Малко друсаше, но… няма повече. Само си удари главата.

— И от това съм ослепял?

— Може да си получил някаква мозъчна травма. Може би слепотата ти е временна. Може би… може би си в шок?

Трън отпусна глава на пода. Наоколо им се възцари тежко мълчание. Крес задъвка устната си. Накрая Трън отново се обади, а в гласа му се долавяше решителност.

— Трябва да направим нещо с тая коса. Къде остави ножа?

Преди Крес да се запита доколко е в реда на нещата да поверява нож в ръцете на слепец, тя вече беше сложила камата в дланта му. С другата си ръка Трън се пресегна зад гърба й и взе една шепа коса. От допира му по гърба на Крес пробягна приятна тръпка.

— Съжалявам. Но пак ще ти порасне — рече той, но по гласа му личеше, че изобщо не съжалява. Трън захвана да реже сплетената коса с шепи. Хващаше, режеше, пускаше. Крес стоеше, без да мърда. Но не защото се боеше да не я пореже — въпреки слепотата си Трън стискаше ножа уверено в ръката си, а и държеше острието под ъгъл и надалеч от врата й. Не мърдаше, защото това не беше кой да е, а Трън. Капитан Карсуел Трън. И той прокарваше пръстите си през косата й, грапавото му лице беше само на сантиметри от устните й, а челото му се бе набръчкало съсредоточено.

Когато Трън взе да прокарва нежните си като перца пръсти по врата й, за да провери дали не е пропуснал някой кичур, Крес вече бе замаяна от приятна възбуда. Зад лявото й ухо той откри един пропуснат масур и го отряза.

— Мисля, че вече свърших — и той затъкна ножа под крака си, така че да може лесно да го намери, и зарови ръцете си в късата и необичайно лека коса, за да разплете останалите възли. Лицето му се разтегна в доволна усмивка. — Е, по краищата е малко назъбена, но иначе е много по-добре.

Крес опипа голата кожа на врата си, която все така беше мокра от потта, и се удиви от усещането, а също и от късата коса, която вече не тежеше толкова много и стоеше на леки вълни. Тя зачеса с нокти главата си, без да може да се откъсне от удоволствието на това непознато за нея чувство. Сякаш бяха свалили десет килограма от нея. Напрежението в мускулите й, за което дори не беше подозирала, че го има, се отпускаше.

— Благодаря ти.

— Пак заповядай — отвърна Трън и изтупа косите, които все още стояха по него.

— Много съжалявам за… слепотата ти.

— Вината не е твоя.

— Донякъде е моя. Ако не ви бях помолила да ме спасите и ако бях…

— Ти не си виновна за нищо! — повтори Трън и с тона си сложи край на спора. — Говориш като Синдер. Тя не спира да се обвинява за възможно най-глупавите неща на света. Войната била нейна вина. Бабата на Скарлет също. Главата си залагам, че ако можеше, и за чумата щеше да поеме вината.

Трън взе ножа и се измъкна изпод леглото, като размахваше ръцете си в широк кръг, за да разчисти всички отломки от пътя си. Сетне се изправи и седна на ръба на леглото. Движеше се бавно, като че не можеше да се довери на себе си да мръдне повече от няколко сантиметра. Крес се измъкна след него, изправи се и разчисти с бос крак малкото изпотрошени остатъци. Едната й ръка остана заровена в косите й.

— Работата е там, че онази вещица се опита да ни убие, но ние оцеляхме — каза Трън. — И все ще намерим начин да се свържем с Рампион. Останалите ще дойдат да ни приберат и всичко ще бъде наред.

Той каза това, като че се мъчеше сам себе си да убеди, но на Крес не й трябваше никакво убеждение. Трън имаше право — и двамата бяха живи, бяха заедно и всичко щеше да се нареди.

— Трябва ми само малко време да помисля — обади се пак Трън. — Да реша какво да правим.

Крес кимна и се залюля на пети. Трън дълго стоя дълбоко умислен и със стиснати в скута ръце. Но само след минута Крес осъзна, че те трепереха.

Най-накрая Трън вдигна глава към нея, но тъй като не я виждаха, очите му гледаха към стената. Той си пое дълбоко дъх, издиша и се усмихна.

— Да започнем отначало, като се представим един на друг, както си му е редът. Правилно ли чух, че името ти е Кресънт?

— Само Крес, моля.

Той протегна ръка към нея и когато тя му подаде своята, придърпа я по-наблизо, наведе глава и я целуна по опакото. Крес замръзна, изгуби ума и дума, а колената й се огънаха.

— Капитан Карсуел Трън на твоите услуги.