Мариса Мейър
Крес (15)

Глава петнадесета

— Май ще е много да се надявам, че поне сме кацнали в близост до някаква цивилизация — рече Трън и килна главата си на една страна. Крес си проправи път през отломките до най-близкия прозорец.

— Ние не искаме да сме в близост до никаква цивилизация. Теб те издирват за престъпления в три държави на Земята, а на всичкото отгоре лицето ти е добре познато на много хора.

— Станах доста известен, а? — Трън се ухили широко и й махна с ръка. — Май няма голямо значение какво точно искаме. Какво виждаш навън?

Крес се повдигна на пръсти и надникна в сияйния ден. Очите й постепенно привикнаха с ослепителната светлина и се ококориха широко, като се мъчеха да погълнат цялата гледка.

Изведнъж я осени мисъл — тя се намираше на Земята. На Земята!

Естествено, че и преди беше виждала Земята на снимки. Хиляди и хиляди. Снимки, филми на градове, езера, гори, планини и какви ли не други пейзажи. Но никога не си бе помисляла, че небето може да е толкова невъобразимо синьо, че земята може да има толкова много златисти оттенъци, че може да блести като море от диаманти и да се гъне и издува, сякаш че диша като живо същество.

За миг действителността се изля в тялото й и преля навън.

— Крес?

— Много е красиво.

Известно колебание, а после:

— Опитай се да бъдеш малко по-конкретна.

— Небето има прекрасен наситен син цвят — Крес залепи пръстите си на стъклото и проследи с тях вълнистите хълмове на хоризонта.

— О, чудесно. Вече ми е напълно ясно къде се намираме.

— Извинявай. Просто… — и тя се помъчи да потисне силния прилив на емоциите си. — Струва ми се, че сме в пустинята.

— Има ли кактуси и степни плевели?

— Не. Само пясък, оранжевозлатист на цвят, с отсенки на розово, а над земята се носят облачета, които приличат на… на пушек.

— Пясъкът на хълмове ли е?

— Да! На хълмове е! Много е красиво!

— Щом от пустинята така се прехласваш — изсумтя Трън, — представям си какво ще бъде, когато видиш първото си истинско дърво. Умът ти направо ще се пръсне!

Крес се усмихна сияйно на света отвън. Дървета.

— Това поне обяснява жегата — додаде Трън. Крес нали беше по тънката си памучна рокличка, та досега не беше забелязала, но температурата май наистина се покачваше. Сигурно при падането настройките се бяха променили, а може би цялата система се бе развалила. — Ако имах избор, нямаше да кацнем точно в пустинята. Да виждаш нещо полезно? Палми или дупки с вода? Двойка камили, излезли на разходка?

Крес отново надзърна и забеляза как вълните, изваяни в пейзажа, се повтаряха до безкрайност.

— Не, няма нищо друго.

— Добре, ето какво искам да направиш — Трън вдигна пръстите си, за да отброи. — Първо, трябва да намериш начин да се свържем с Рампион. Колкото по-скоро се върнем на кораба ми, толкова по-добре. Второ, дай да видим дали няма да можем да отворим вратата. Продължи ли да се качва така температурата, живи ще се опечем тук.

Крес огледа безпорядъка от екрани и кабели по пода.

— На сателита никога не са инсталирани устройства за външна свръзка. Единственият ни шанс да се свържем с твоя екипаж беше чипът за ДИРКОМА, който Сибил отнесе със себе си. А дори и да имаше начин да се свържем с тях, нямаше да можем да им дадем точните си координати. Освен ако системата за позициониране на сателита не е останала здрава, но дори тогава…

Трън вдигна ръка.

— Чакай. Едно по едно. Първо трябва да им съобщим, че сме живи и да се уверим, че и те са добре. Знам, че ще могат да се справят с някакви си двама смотани лунитяни, но ще се успокоя напълно, когато сам се уверя в това. — Той сви рамене. — Веднъж да научат, че сме живи, може би Синдер ще успее да изнамери отнякъде някой огромен метален детектор или нещо подобно.

Крес огледа останките от падането.

— Едва ли ще можем да спасим нещо оттук. Екраните до един са счупени, а като съдя по това, че температурата не се регулира, генераторът е… О, не! Малка Крес! — Крес нададе вопъл и с ритници разчисти пътя си до главния компютър, където се приютяваше по-малкото й Аз. Той беше счупен от едната страна, а от кутията висяха парченца пластмаса и кабели. — О, малка Крес…

— Хъм, коя е тази малка Крес?

— Това съм аз — подсмъркна Крес. — Когато бях на десет. Малката Крес живееше в компютъра и ми правеше компания. А сега е мъртва. — Тя притисна кутията към гърдите си. — Горкичката ми, добра, мъничка Крес!

Трън дълго мълча, а после се покашля.

— Скарлет ме предупреди за това. Ако искаш, дай да погребем малката Крес и да продължаваме нататък, а? Искаш ли да кажа няколко думи за нея?

Крес вдигна поглед. Макар че лицето на Трън бе пълно със състрадание, тя си помисли, че той сигурно й се подиграваше.

— Не съм луда. Знам, че това е само компютър. Само че… аз сама я програмирах. Малката Крес беше единствената ми приятелка. Това е.

— Чакай малко, аз не те съдя. Аз самият съм на „ти“ в отношенията си с компютрите. Почакай само да се запознаеш с кораба ми. Тя е изключително рядка особа. — Изражението му стана замислено. — Като заговорихме за кораби, какво стана с другата капсула? Онази, с която пристигна стражът?

— О! Ами аз съвсем забравих за нея! — Крес пъхна внимателно компютъра под наклоненото писалище и се запрепъва към другата врата. Сателитът клечеше под ъгъл и тъй като втората врата се намираше от по-ниската наклонена страна, наложи се Крес да разчисти безбройните пластмасови парчетии и счупени машини, за да стигне до екрана, който отключваше вратата. Екранът беше изключен и след като Крес не успя да го включи, тя отвори вратичката, зад която се намираше ръчната система за отключване. В стената над вратата бяха разположени няколко лоста и дръжки. Крес знаеше, че те си стояха тук от години, но никога преди не им беше обръщала внимание.

Поради дългите години небрежно отношение ръчките заяждаха и момичето трябваше да употреби цялата си сила, за да дръпне лоста, опирайки крака си в стената за опора. Накрая ръчката се завъртя рязко надолу, вратите се отвориха настрани и между тях зейна пролука.

Трън чу как Крес се мъчи, надигна се и бавно тръгна към нея, като внимателно подритваше изпочупените парчета от пътя си. Държеше ръцете си протегнати напред, докато налетя право на Крес и двамата заедно разтвориха вратата по-широко.

Тунелът, където ставаше скачването, беше в още по-окаяно състояние и от сателита. Почти цяла една стена беше откъсната и през цепнатините вятърът вече бе започнал да навява купчини пясък. От потрошените стени висяха жици и клеми, а Крес долавяше миризма на пушек и горчив дъх на изгоряла пластмаса. Корабът беше влязъл навътре по коридора, огъвайки далечния му край като хармоника. Скобата за скачване беше набучена право през контролното табло в пилотската кабина на кораба, напуквайки стъклото на тънки линии.

— Никак не мирише добре. Кажи ми, че на вид положението е по-добро. Моля те — рече Трън, който се бе облегнал на рамката на вратата.

— Боя се, че не е. Корабът е разрушен, а по всичко личи, че апаратите също. — Крес тръгна надолу, като се подпираше на стената за равновесие. Натисна няколко копчета в опита си да върне кораба към живот, но всичко се оказа безполезно.

— Добре. Минаваме на следващия план. — Трън потърка очи. — Няма как да се свържем с Рампион, следователно и те няма как да научат, че сме живи. В такъв случай няма защо да стоим тук и да се молим някой да мине насам. Ще трябва да се опитаме сами да намерим някаква цивилизация.

Крес уви ръце около тялото си — в стомаха й бушуваше смесица от страх и замайващо вълнение. Щеше да напусне сателита.

— Слънцето залязва — каза тя. — Поне няма да вървим в горещината.

Трън изви замислено устни.

— По това време на годината нощите не би трябвало да са много студени, без значение в кое полукълбо сме кацнали. Трябва да вземем всичката храна, която можем да носим. Имаш ли и други одеяла? А, ще ти трябва също и яке.

Крес потри с длани тънката си рокличка.

— Но аз нямам яке. Никога не съм имала.

— Какво ли се учудвам — въздъхна Трън.

— Но имам още една рокля, която не е толкова износена като тази.

— По-добре си сложи панталони.

Крес погледна голите си крака. Никога не беше носила панталони.

— Роклите са всичките дрехи, които Сибил ми е давала. Освен това… нямам и обувки.

— Нямаш обувки ли? — Трън взе да масажира челото си. — Така, добре де. В армията минах курс по оцеляване. Все ще измисля нещо.

— Имам малко бутилки — можем да ги напълним с вода. А също и пакетирана храна, колкото искаш.

— Все е нещо като за начало. Водата е най-важна. Обезводняването е много по-страшно от глада. А кърпи имаш ли?

— Две.

— Добре. Вземи и тях. Намери нещо, което да използваме за въже. — Трън вдигна левия си крак. — А докато вършиш тези неща, да знаеш случайно какво стана с другия ми ботуш?

— Сигурен ли си, че не искаш да оставиш на мен?

Трън се навъси. Празният му поглед беше забоден някъде около коляното й.

— Може и да имам временна слепота, но не съм безполезен. Още мога да правя хубави възли.

Крес се почеса по ухото и се въздържа от по-нататъшни приказки. Беше седнала на ръба на леглото и сплиташе на въже един от собствените си отрязани кичури коса, а Трън стоеше на колене пред нея. Със съсредоточено изражение на лицето той уви една кърпа около стъпалото й, сетне преметна няколко пъти „въжето“ през глезена и извивката на стъпалото й и накрая го завърза на сложен възел.

— Трябва да са стегнати и удобни. Ако платът е прекалено хлабав, ще те ожули и ще ти излязат мазоли. Как се чувстваш?

Крес размърда пръсти.

— Добре — отвърна тя и зачака Трън да свърши и с другия крак. После скришом нагласи надипления плат така, че да й е удобно. Изправи се и се почувства странно — сякаш газеше по възглавници на буци, но Трън, изглежда, смяташе, че веднъж да тръгнат през пустинята, тя щеше да му бъде благодарна за тези импровизирани обуща.

От едно одеяло двамата заедно направиха вързоп, в който сложиха вода, храна, чаршафи и малката аптечка, която Крес никога не беше ползвала. Ножът беше прибран на сигурно в ботуша на Трън, а от счупената рамка на леглото те взеха една метална пръчка, на която той да се подпира при ходене. Всеки от тях се напи с вода, колкото можа да поеме, а сетне Крес огледа за последно сателита и като не видя нищо, което да си струва да вземат с тях, отиде до люка за кацане и дръпна надолу лоста за ръчно отключване. Със силен звук вътрешният механизъм на вратата се освободи. Хидравликата изсъска. Между металните врати се отвори процеп, колкото Трън да пъхне пръстите си и да избута едното крило навътре в дупката в стената.

Сух бриз повя в сателита, аромат, който Крес не можеше да сравни с нищо друго. Той изобщо не приличаше нито на сателита, нито на машините, нито на парфюма на Сибил.

Мирише на Земята, помисли си тя и запомни мириса. Или на пустинята.

Трън метна на рамо импровизирания вързоп със запасите им, ритна няколко парчетии от пътя си и протегна ръката си към Крес.

— Води ме! — Ръката му обви нейната и Крес поиска да вкуси мига, усещането от допира, от топлината, от съвършения аромат на свободата, но Трън я побутна да върви напред, преди тя да може да се наслади на мига.

В края на коридора бяха перилата и двете стъпала, водещи до мястото, където обикновено се скачваха корабите. Но сега там имаше само пясък, обагрен в лавандуловосиньо от нощните сенки, които пълзяха насам. Той вече беше позатрупал и второто стъпало и Крес получи видение, в което пясъкът полека засипваше сателита, докато накрая пустинята го скриеше дълбоко в пазвата си.

Тя погледна нататък, отвъд перилата и дюните, към хълмистия хоризонт. Небето беше като облак виолетов цвят, а там, където гаснеше — синьо, черно, звезди. Същите звезди, които познаваше, но сега те се разгръщаха над нея като одеяло. Цялото небе, целият свят се канеше да я погълне.

Главата й се завъртя. Замаяна, Крес политна назад и се блъсна в Трън.

— Какво? Какво стана?

Крес се помъчи да преглътне растящата паника, усещането, че съществуването й беше толкова малко и незначително, колкото и на най-дребната песъчинка, която се удряше в краката й. Това беше цял един свят, цяла планета. А тя беше закотвена на нея, далеч от всичко друго. Нямаше стени, нямаше граници, нямаше къде да се скрие. Тялото й беше разтърсено от ужас, голите й ръце настръхнаха.

— Крес! Какво стана? Има ли нещо там? — Трън я стисна силно за ръцете и тя осъзна, че трепери. Два пъти се запъна, преди да насили мислите си да излязат от главата й.

— Много… много е голямо.

— Кое е голямо?

— Всичко. Земята. Небето. От космоса всичко изглежда по-малко. — Пулсът й барабанеше, гърмеше във всяка вена. Крес не можеше да си поеме въздух, трябваше да скрие лицето си, да се обърне настрани, за да почне да диша отново. Но дори тогава усещането беше мъчително.

Изведнъж тя заплака, без да разбере кога са потекли сълзите й. Нежно, внимателно Трън намери с ръце лактите й. В един миг тя очакваше, че той ще я прегърне, ще я приласкае до гърдите си, на топло, на сигурно. Крес копнееше за прегръдката му.

Но вместо това той я разтърси, и то силно.

— Спри!

Крес хълцаше.

— Каква е основната причина за смъртта на хората в пустинята?

— К-какво? — тя примигна и нова гореща сълза се търкулна по бузата й.

— Основната причина за смъртта в пустинята. Коя е?

— Де-дехидратацията? — попита тя, като си припомни лекцията по оцеляване, която той й бе изнесъл, докато си пълнеха бутилките с вода.

— А какво причиняват сълзите?

Тя се замисли за момент.

— Дехидратация?

— Точно така. — Той спря да я стиска толкова силно. — Нормално е да си уплашена. Разбирам, че досега целият ти живот е бил побран в двеста квадрата. Дори мога да кажа, че дотук показваш повече здрав разум, отколкото очаквах.

Крес подсмъркна, без да е сигурна дали това беше комплимент, или обида.

— Искам да се стегнеш. Сигурно си забелязала, че в момента не съм в блестяща форма. Разчитам изцяло на теб да бъдеш нащрек, да следиш какво става и да ни измъкнеш оттук, защото ако не се измъкнем… Не знам за теб, но на мен не ми се нрави идеята да остана тук и да бъда разкъсан жив от лешоядите. Е, какво ще кажеш — мога да разчитам на теб да издържиш, нали? Заради двама ни?

— Да — отвърна тихо Крес, макар че гърдите й щяха да избухнат от всевъзможните съмнения, които я изпълваха цялата.

Трън присви очи и тя си помисли, че той не й вярва.

— Крес, мисля си, че не разбираш напълно ситуацията, в която се намираме. Лешоядите. Ще ни изкълват. Живи. Можеш ли за миг да си го представиш?

— Д-да. Лешоядите. Разбирам.

— Добре. Защото аз съм изгубен без теб. А това не са приказки, които изричам всеки ден. Ще се справиш, нали?

— Да, но дай ми… Трябва ми само минутка.

Този път Крес си пое наистина дълбоко дъх, затвори очи и се помъчи да си изфантазира нещо, каквото и да е…

— Аз съм пътешественик — промълви тихичко тя, — тръгнал смело да изучава дивия и непознат свят. — Тази фантазия не приличаше на нито една от досегашните й, но когато въображението й я обгърна, тя усети познатото спокойствие. Тя беше археолог, учен, търсач на съкровища. Господарка на земи и морета. — Животът ми е приключение — рече тя с растяща увереност, когато отвори очи. — Никога вече не ще остана прикована към този сателит.

Трън наклони глава на една страна. Изчака малко и тогава мушна ръката си в нейната.

— Не знам за какво говориш — каза той, — но така да бъде.