Мариса Мейър
Крес (43)

Глава четиридесет и трета

Крес стоеше отстрани до лабораторната маса и стискаше един портскрийн, а в това време доктор Ърланд държеше странен инструмент до лицето на Трън и с тънък лъч светеше право в зениците му.

Докторът изсумтя и поклати глава с разбиране.

— Ммм-хъммм — провлече той и смени настройките на инструмента, така че най-отдолу се включи една зелена лампичка. — Мм-хъм — повтори той и се премести на другото око. Крес се наведе по-близо, но не можа да види нищо, което да оправдае това замислено мънкане.

Инструментът в ръцете на доктора издаде няколко щраквания и той взе портскрийна от ръцете на Крес. Кимна към екрана и пак й го подаде. Тя погледна и видя, че странният инструмент прехвърляше куп неразбираеми диагнози.

— Ммммм-хъмммм.

— Ще спрете ли да хъмкате, че да ми кажете какво не ми е наред? — тросна се Трън.

— Търпение — каза докторът. — Зрителната система е деликатна и една неправилна диагноза може да се окаже пагубна.

Трън скръсти ръце.

Докторът пак смени настройките на инструмента си и направи нов преглед на очите на Трън.

— Както и предполагах — каза той. — Остро нараняване на зрителния нерв, вероятно в резултат на травма на главата. Хипотезата ми е, че ударът по главата по време на падането на сателита е предизвикал вътрешен кръвоизлив, който е довел до повишаване на налягането върху зрителния нерв и…

Трън махна с ръка и отмести встрани инструмента на доктора.

— Можете ли да ми оправите очите?

Доктор Ърланд изпухтя и остави инструмента върху шкафовете, разположени по дължината на лечебницата на Рампион.

— Разбира се — каза той обидено. — Първата стъпка ще бъде да вземем костен мозък от илиачния гребен на тазобедрената кост. От него ще мога да събера хемопоетични стволови клетки, които ще използваме, за да направим разтвор за външно прилагане в окото. С времето стволовите клетки ще заместят наранените ганглии в ретината и ще осигурят клетъчни мостове между откъснатите…

— Ла-ла-ла-ла-ла, добре, разбрах — каза Трън и си запуши ушите. — Моля ви само не казвайте пак онази дума.

Доктор Ърланд повдигна вежди.

— Клетъчни? Хемопоетични? Ганглии?

— Последната. — Трън изкриви физиономията си. — Бляк!

— Господин Трън, да не би да сте гнуслив? — докторът го погледна навъсено.

— Тези чудеса в окото направо ме плашат. Както и операцията на тазобедрената кост. Нали можете да ме приспите за тази част, а? — Той легна на масата за прегледи. — Действайте бързо.

— Местната упойка ще бъде достатъчна — каза Ърланд. — Дори имам нещо в моята аптечка, което ще свърши работа. Но въпреки че ще можем да извадим костен мозък още днес, не разполагам с нужните инструменти да отделя стволовите клетки и да направя разтвора за инжектиране.

Трън се изправи полека.

— Значи… не можете да ме оправите, така ли?

— Не и без подходяща лаборатория.

— Добре. — Трън се почеса по брадата. — Ами какво ще кажете, ако прескочим цялата тази работа със стволовите клетки и разтворите за инжектиране и направо да ми смените очните ябълки с някакъв вид киборгски протези, а? Мислих си колко полезно би било да си имам рентген в очите и трябва да си призная, че идеята все повече ми се нрави.

— Хм. Прав сте — Ърланд огледа Трън над очилата си. — Това ще е къде-къде по-просто.

— Наистина ли?

— Не.

Трън се нацупи.

— Поне вече знаем какво не е наред — обади се Крес, — а също и че е поправимо. Все ще измислим нещо.

Докторът й хвърли един поглед, после се извърна и се зае да подрежда шкафовете в лечебницата с приборите, които бяха взели от хотела. Той като че се стараеше да скрие емоциите си и да го води единствено професионалното любопитство, но на Крес й се стори, че докторът не го е грижа много за Трън.

А от друга страна, чувствата му към нея бяха загадка. Той не я бе погледнал в очите ни веднъж, откакто бяха напуснали хотела, и Крес подозираше, че мъжът се срамува от цялата афера с купуването на лунните щитове заради кръвта им. И той имаше основания да се срамува. Но въпреки че вече бяха на една страна, тя все още не му бе простила за начина, по който се бе отнесъл с нея и с още безброй други като нея. Като с говеда на търг.

Не че някога беше виждала търг на говеда.

Ако трябваше да е честна пред себе си, Крес не знаеше какво да мисли за по-голямата част от екипажа на Рампион. След като бе видяла как Вълка изригна в ярост в хотела, тя всячески се стремеше да го избягва. Като знаеше за избухливия му нрав и на какво е способна природата му, космите по врата й се изправяха всеки път, когато живите му зелени очи срещаха нейните.

Това че Вълка не бе продумал, откакто отлетяха от Африка, с нищо не помагаше. Когато всички обсъждаха опасността от оставането им в орбита, докато Крес възстанови системата си, с която да ги скрие от радарите, Вълка се бе свил самотен в ъгъла на пилотската кабина, загледан с празен поглед в пилотското кресло.

В момента, когато Синдер предложи да отлетят някъде в близост до Ню Бейджин, докато решат какво да предприемат по-нататък, Вълка се разхождаше в кухнята, гушнал консерва с домати.

Когато накрая кацнаха в мрачната пустош из северните сибирски райони в Източната република, Вълка легна на една страна на долното легло в една от каютите, заровил лице във възглавницата. Крес си помисли, че това е неговото легло, но Трън я информира, че било на Скарлет.

Разбира се, Крес му съчувстваше. Всички виждаха, че е съсипан от загубата на Скарлет. Но сега тя се страхуваше още повече от него. Енергията на Вълка беше като тиктакаща бомба, която всеки миг можеше да избухне.

А там беше и Хиацинт Глина, някогашният страж на Сибил, който прекарваше по-голямата част от времето си в самодоволно мълчание. Когато отваряше устата си, от нея обикновено излизаше нещо грубо и хапливо. И при все че сега беше взел тяхната страна, Крес не можеше да спре да мисли за всичките пъти, в които беше водил господарката Сибил на сателита й. Години наред стражът е знаел за заточението й, но не бе направил нищо, за да й помогне.

Да не забравяме и дроида с нейното господарю това, господарю онова и Бихте ли желали да ви измия краката и да ви разтрия, господарю? А може би след това…

— Капитане!

Крес се наежи, като чу превзетия писък, след който в лечебницата изпърха някакво синьо петно, хвърли се връз Трън и едва не го повали от масата. Той изгрухтя:

— Какво…

— Прекрасно е! — викна дроидът. — Направо фантастично! Това е най-хубавият подарък, който някой някога ми е подарявал, а ти си най-добрият капитан в цялата необятна галактика! Благодаря ти, благодаря ти, благодаря ти! — Андроидът се хвърли върху Трън и взе да обсипва с целувки лицето му, без да обръща внимание на опитите му да се измъкне назад по масата.

Крес застиска портскрийна дотогава, докато ръцете й взеха да треперят.

— Ико, остави го да диша — каза Синдер от вратата, където тъкмо се появи.

— Да, извинявай! — Андроидът грабна лицето на Трън и залепи още една силна целувка на устата му и чак тогава се дръпна.

Челюстта на Крес я заболя да си стиска зъбите.

— Ико? — попита Трън.

— Самата тя! Как изглеждам? — Тя зае поза, после начаса се разсмя. — Ох… исках да кажа… ах, можеш да ми се довериш — изглеждам великолепно! Освен това проверих каталога на производителя — мога да имам до четиридесет различни цвята на очите! Металиково златистото ми допада, но ще видим. Модните тенденции се менят толкова бързо.

— Радвам се, че ти харесва. — Трън взе да се отпуска и се усмихна. — Но щом ти си тук, кой тогава управлява кораба?

— Просто смених чиповете — обади се Синдер. — На Дарла й беше все едно. Спомена нещо като „Каквото обича господарят“. — Синдер се престори, че повръща. — Освен това изтрих някои неща от програмата й. Да се надяваме, че вече няма да се тревожи за нарушаването на законите.

— Ах, колко обичам корабите си! — рече Трън. — Дарла, горе ли си?

— На вашите услуги, капитан Трън — от говорителите на тавана се чу нов глас — необичайно автоматизиран в сравнение с жизнените нотки в гласа на Ико. — Радвам се, че мога да ви служа в качеството си на новата система за автоматичен контрол и ще се постарая да гарантирам сигурността и удобствата на екипажа.

— О! — Трън сияеше. — Обичам я!

— Когато свършиш с прегледа — каза Синдер и наклони глава към вратата, — ела в товарното. Трябва да обсъдим доста неща.

 

 

След няколко минути екипажът на Рампион се бе събрал вече в товарното отделение. В средата на пода със скръстени крака седеше Ико, хипнотизирана от собствените си боси пръсти. Доктор Ърланд беше изнесъл от лечебницата малкия стол на колелца, за да седне на него — Синдер си мислеше, че заради възрастта и късите си крака той нямаше да може да се покачи на някоя от щайгите без чужда помощ. Вълка се подпираше на вратата на пилотската кабина, раменете му бяха увиснали, беше пъхнал ръце в джобовете си, а под очите му имаше тъмни кръгове. Точно срещу него Хиацинт стоеше опрян на стената до коридора, който водеше към кухнята и каютите. Беше извърнат настрани, като че не си даваше труд да дари Синдер с повече от половината си внимание.

Синдер се покашля и застана пред тях и пред големия нетскрийн, вграден в стената на товарното.

— След четири дни е кралската сватба — подхвана тя. — И според мен… надявам се… всички сме на едно мнение — не бива да позволяваме на Левана да стане императрица на Републиката. Коронацията й ще има юридическа сила, която лесно няма да може да бъде отменена, а такава власт в ръцете на кралицата… е, разбирате ме. — Тя потърка с ботушите си по металния под. — Предишният ни план беше да прекъснем сватбата и да опитаме публично да детронираме Левана, докато тя е тук на Земята. Но доктор Ърланд ме убеди, че това нищо няма да промени. Тя може и да не стане императрица сега, но докато хората на Луна продължават да я наричат своя кралица, Левана няма да спре да тормози Земята. И така, аз мисля, че единственият начин да се отървем от кралицата, е да отидем на Луна и да убедим хората да се надигнат срещу нея… и да короноват нов монарх. — Синдер сякаш се поколеба, а очите й стрелнаха Хиацинт. После продължи: — И мисля… че ако успеем да се справим… знам начин да стигнем там, без да ни разкрият.

— Добре, госпожице Потайна. — Трън почука с пръчката си по пластмасовата щайга. — Какъв е новият план?

Синдер огледа стаята и вдигна брадичка.

— Започва с отвличането на младоженеца.

Трън спря да почуква с пръчката и стаята утихна. Крес стисна устни и се осмели да огледа лицата на останалите от екипажа, но те до един изглеждаха озадачени.

Ръката на Ико се стрелна нагоре.

— Кажи, Ико.

— Това е най-страхотната идея на света! Аз участвам!

Напрежението се поразсея и Синдер дори се засмя.

— Дано всички мислят така, защото за тази работа ще ми трябва помощта ви. Ще ни трябват средства, сватбени покани и костюми… — Тя разтърси глава, за да пропъди замаяния поглед, който се бе настанил в очите й. — Но в момента най-големият ни проблем е да намерим начин как да определим местонахождението на Каи, щом веднъж влезем в двореца. Не успях да открия нищо за проследяването на идентификационния му чип. Императорската стража явно добре си гледа работата и държи на разстояние преследвачите и убийците.

Крес се наведе напред.

— Защо да не използваме номера на Тан Каору?

Те извърнаха очи към нея и тя незабавно потъна назад.

— Какво е това? — попита Синдер.

— Ами номерът за проследяване на император Каито, 0089175004. Според профила в мрежата мъжът е дворцов страж на име Тан Каору, но това е само за прикритие. В действителност това е идентификационният номер, с който императорската охрана следи Негово Величество. Аз от години го използвам, за да проверявам местонахождението му.

— Ама сериозно ли? И как си успяла да го научиш?

С пламнало лице Крес отвори уста, но си даде сметка, че обяснението ще бъде дълго и скучно, и замълча.

— Няма значение — каза Синдер, като потърка слепоочията си. — Стига да си сигурна, че е той.

— Сигурна съм.

— Тогава значи… отлично. Номер 008… Ико, запамети ли го?

— Да.

— Благодаря, Крес.

Крес въздъхна.

Синдер потърка ръце.

— Ето каква беше идеята ми. Крес, ти имаш грижата да обезвредиш охранителната система на двореца. Вълк, ти ще я прикриваш.

Крес вдигна рязко глава и погледът й се сблъска с този на Вълка. Тя се сви до Трън. Последното нещо, за което си мечтаеше, беше да я сложат в екип с Вълка. Наистина, Синдер и Трън явно му вярваха, но доколко в действителност познаваха мъжа, който едва не бе удушил Синдер в хотела, който бе вил като диво животно, който е бил създаден, за да убива хора по най-ужасния и безпощаден начин?

Но явно никой не забеляза страха й, ако пък го бяха забелязали, не му обърнаха внимание.

— Междувременно — продължи Синдер, — аз и Ико ще проследим Каи и ще го убедим да тръгне с нас. Ще се срещнем на един от покривите, откъдето Хиацинт ще ни вземе с кораб, преди да се усетят какво става. Поне такава е идеята ми. — Тя затъкна един кичур зад ухото си. — Но пак ни остава един важен проблем. Няма да мога да се вмъкна вътре нито с гостите, нито с персонала, нито с медиите. Лесно ще ме познаят. Въпросът е как да вляза в двореца, без да ме забележат?

— Бих могла да отида без теб? — предложи Ико.

— Каи не те познава — поклати глава Синдер. — Ако искаме да го накараме да ни повярва, мисля… мисля, че аз трябва да отида.

Хиацинт се изсмя — първият звук, който издаде, но Синдер не му обърна внимание.

Крес прехапа устни, а другите почнаха да дават предложения. Синдер можеше да се маскира като човек от медиите? Да се покатери по задната стена? Да се скрие в огромен букет цветя?

Почервеняла до ушите от притеснение, Крес се насили да отвори уста:

— Ами какво ще кажете за… — Крес млъкна, тъй като тозчас всички се извърнаха към нея.

— Какво? — попита Синдер.

— Ами… аварийните тунели?

— Аварийните тунели?

Крес задърпа косата си — искаше й се да беше по-дълга, че да може да си играе с нея, да я върти, да я връзва на възли, за да успокои вълнението си. Но косата й беше вече къса. Къса, лека, освобождаваща и всички се взираха в нея. По ръцете я полазиха тръпки.

— Тунелите под двореца. Когато го построили след войната, те прокопали тунелите, за да свържат двореца с противорадиационните убежища и тайните квартири. В случай на нова атака.

Синдер хвърли поглед към нетскрийна.

— Нито една от схемите, които видях, не споменава нищо за никакви аварийни тунели.

— Ако всички знаеха за тях, нямаше да са много безопасни.

— А ти откъде… — Синдер замълча. — Както и да е. Сигурна ли си, че все още стоят?

— Разбира се, че стоят.

— Предполагам, че не помниш докъде стигат?

— Разбира се, че помня. — Крес отри влажните си ръце в роклята си.

— Отлично. — Синдер сякаш почти се успокои. — Значи, преди да се впуснем в детайлите… имате ли въпро…

— Кога ще потеглим за Луна? — рече Вълка, чийто глас беше пресипнал от мълчание.

Крес преглътна. Очите му бяха кръвясали. Целият му вид говореше, че можеше да ги разкъса на парчетата, без да се замисли. И тогава Крес осъзна, че във въпроса му имаше подтекст, който всички веднага бяха уловили. Скарлет. Вълка искаше да знае кога ще може да тръгне по дирите на Скарлет.

— Най-рано след две седмици — каза Синдер. Гласът й беше стихнал, оправдаваше се. — Най-късно след три…

Вълка стисна зъби и изви главата си настрани. Иначе остана неподвижен — мрачна сянка в ъгъла.

Трън вдигна пръст и Синдер се изопна.

— Да?

— Дворецът в Ню Бейджин нали си има своя лаборатория? Такава лаборатория, в която например може да има вълшебни машини за лекуване на слепота?

— Ти няма да дойдеш. — Синдер присви очи. — Прекалено рисковано е, а и само ще се пречкаш.

Трън се ухили невъзмутимо.

— Помисли си, Синдер. Когато Крес изключи охранителната система, всички стражи в двореца ще хукнат към едно от тези две места: или към контролния център на охраната, за да видят какво става, или към мястото, където се намира скъпоценният им император, за да се уверят, че е жив и здрав. Освен ако на друго място в двореца в този момент няма някое по-явно безредие. — Той си подпря брадичката в дланите си. — Голямо безредие. Далеч, далеч от вас. Да речем, в лабораториите.

Крес сключи ръце в скута си и взе да мести погледа си между Синдер и Трън, като се питаше какво ли безредие имаше той наум. Колкото до Синдер, тя, изглежда, се разкъсваше. Отвори няколко пъти уста, преди да я затвори пак. Идеята на Трън не я зарадва особено.

— Аз също имам въпрос.

Крес подскочи, завъртя се и надникна през рамо към Хиацинт. Той изглеждаше във висша степен отегчен. Беше се подпрял с лакът на стената, заровил ръка в косата си, сякаш щеше да заспи прав. Но сините му очи гледаха будно Синдер.

— Да кажем, че успеете дотук. Не че си мисля, че ще успеете.

Синдер скръсти ръце.

— Но нали осъзнавате, че веднъж Левана да разбере какво сте направили, тя няма да седи със скръстени ръце и да чака следващия ви ход? Това ще е краят на примирието.

— Да, разбирам — каза Синдер с дълбок глас. Тя откъсна погледа си от Хиацинт, за да погледне поред всеки един от тях в очите. — Ако успеем, ще започне война.