Мариса Мейър
Крес (26)

Глава двадесет и шеста

Мислите на Скарлет лепнеха като гъста кал, но пръстите й — чевръсти и бързи — танцуваха, извършвайки познатите движения за спирането на кораба. Всичко напомняше за онези късни вечери, когато се прибираше във фермата, след като е свършила с доставките. Почти надушваше застоелия мирис в хангара на баба си, който се смесваше със свежия бриз, с аромат на земя, идващ от полетата. Тя спусна колесника и отпусна спирачките. Корабът се установи, побръмча лениво още миг, после Скарлет изключи двигателя и той се умълча.

Нещо зад нея тупна силно. Някаква жена захвана да пищи пронизително, но мозъкът на Скарлет беше хванал паяжини и гневът на жената лепнеше в тях и я объркваше. В предната част на черепа й взе да пулсира главоболие и постепенно превзе цялата й глава. Скарлет потрепери, отпусна се назад в пилотската седалка, притисна длани към очите си, за да спре болката, мочурището от объркани мисли, ненадейната пронизваща светлина, която избухна пред очите й.

Простена и се стовари напред. Но колан нямаше, както беше очаквала, и след миг се бе привела, поемайки си задъхано въздух, сякаш едва не се бе удавила.

Устата й беше пресъхнала, челюстта я болеше, сякаш часове наред беше скърцала със зъби. Скарлет стоеше неподвижно, дълбоките глътки въздух я задавяха, но пулсиращата болка в главата й взе да стихва. Мислите й се проясниха. Приглушеното кряскане се изостри и взе да я пронизва.

Скарлет отвори очи. Прилоша й, но тя преглътна тежко и повдигането отмина.

И тозчас разбра, че това не беше нейният кораб за доставки и че тя не се намираше в хангара на баба си. Миризмата беше друга, плочките на пода прекалено чисти…

— … веднага изпратете лейтенант Хенсла заедно с екип разузнавачи и експерти по корабите…

Гласът на жената премина като електричество по нервите на Скарлет и тя си спомни. Корабът, атаката, пистолетът в ръката й, куршумът в гърдите на Вълка, усещането за празнота, когато чародейката се зарови в мозъка й, превзе мислите й, отне волята й и чувството й за това коя е.

— … Разгледайте историята на кораба, за да проследите последното му нахождение, и проверете дали няма връзка с главния кораб. Може да са отишли на Земята. Разберете къде са! Намерете я!

Скарлет вдигна глава, колкото да може да надникне през страничния прозорец на кораба. Луна. Намираше се на Луна, кацнала в някакво затворено пространство, което по нищо не приличаше на дока на Рампион, нито на хангарите, които беше виждала. Беше достатъчно голям, че да побере дузина кораби. Няколко вече бяха наредени до нейния. Гладките им форми бяха украсени с емблемата на лунната корона. Стените бяха черни и грапави, осеяни с малки блестящи светлинки, които имитираха несъществуващото небе. От пода сияеше слаба светлина, така че сенките на корабите се разтягаха като хищни птици върху глухите стени.

В края на редицата от кораби имаше огромна сводеста врата с вградени в нея бляскави камъни, които изобразяваха полумесец, изгряващ над планетата Земя.

— … вземете този ДИРКОМ от програмистката, която ни предаде. Вижте дали софтуерният инженер няма да успее да проследи с него другия чип…

Вратата на кораба зад Скарлет все така зееше отворена. Чародейката стоеше до кораба и крещеше на хората, които я бяха наобиколили — двама стражи в червени и сиви униформи и мъж на средна възраст, облечен в проста дреха, препасана с колан на кръста, който бързо записваше информацията на портскрийна си. Дългото бяло сако на чародейката беше омазано с кръв, а над бедрото й кръвта обилно беше напоила плата. Жената стоеше леко превита и притискаше раната с ръцете си.

Сводестата врата започна да се отваря и разсече блестящата Земя през центъра, докато двете врати се отделяха една от друга. Скарлет залегна отново. Чу едва доловимото щракване, бръмченето на магнитите и тропота на стъпки.

— Най-накрая! — кипна чародейката. — Униформата е съсипана. Режете плата и побързайте! Куршумът е вътре, раната не беше… — тя изсъска и замлъкна.

Скарлет се осмели да погледне и видя, че са дошли още трима души, всичките облечени в бели престилки. Бяха донесли и въздушна носилка, оборудвана с всичко, което можеше да се намери в една болница. Тримата се бяха струпали около чародейката, един разкопчаваше сакото й, а друг се опитваше да отреже четвъртито парче от панталоните й, но платът върху раната явно се бе втвърдил.

Чародейката се съвзе и смекчи чертите на лицето си, за да скрие болката, която я мъчеше, но смуглата й кожа бе добила жълтеникава бледност. Единият от лекарите накрая успя да отлепи парчето от раната.

— Кажете на Сиера да изпрати за нова униформа. После да се свърже с чародей Парк и да го информира, че скоро ще внесем промени в процедурите по събиране на информация от земните лидери.

— Разбрано, чародей Мира — каза мъжът на средна възраст. — Като стана дума за Парк, трябва да знаете, че той вече се срещна с император Каито по повод флотилията от оперативни кораби, които, изглежда, са били разкрити.

Сибил изруга.

— Съвсем забравих за корабите. Дано е бил достатъчно умен, че да не им казва нищо, преди да излезем с официално изявление. — Тя замълча, за да си поеме треперещо дъх. — Информирайте също и Нейно Величество за завръщането ми.

Скарлет се плъзна надолу по седалката. Очите й се стрелнаха към вратата от другата страна на кораба. Тя си помисли да запали мотора, но със совалката от Рампион нямаше никакъв шанс да избяга. Трябва да бяха под земята, а за да се отвори изходът на аеродрума, Скарлет следваше да има специално разрешение.

Но ако съумееше да се добере до един от другите кораби…

Тя си пое дъх на няколко пъти за успокоение, бавно се прехвърли над централната конзола и седна на мястото на втория пилот. Приготви се — сърцето й биеше до пръсване в гърдите. Отброи от три на обратно, после открехна вратата. Заотваря я полека, тъй че движението да не бъде забелязано от лунитяните зад гърба й. Изхлузи се навън и стъпи с кецовете си на пода. Сега вече видя откъде идваше особената светлина — целият под беше нареден с греещи бели плочки, които караха човек да се чувства, сякаш стъпва по…

По луната.

Скарлет спря и се ослуша. Лекарите обсъждаха входните рани, секретарят записваше часовете за срещата с кралицата. По изключение чародейката се бе смълчала.

Дишай, дишай…

Скарлет се отдели от кораба. Трепереше от страх, косата й беше залепнала за мокрия врат, адреналинът й се качваше, а мисълта, че намерението й никога нямаше да сполучи, я завладяваше. Нямаше да успее да се качи на лунния кораб. Всеки момент ще я застрелят в гърба. А ако успееше да се качи на кораба, сигурно нямаше да знае как да го управлява. Или пък вратата нямаше да се отвори.

Но лунитяните продължаваха да си гледат работата зад нея, а тя беше толкова близо и можеше да успее, трябваше да успее…

Скарлет приклекна до трептящо белия корпус на лунния кораб, облиза устните си и полека-лека приближи ръката си към дръжката на вратата…

Ръката й замръзна.

Сърцето й слезе в петите.

Въздухът наоколо й притихна, наситен с енергия, от която космите по ръцете й щръкнаха. Този път умът й остана бистър и тя ясно разбираше колко близо беше до това да се качи на кораба и да побегне отчаяно към свободата си, но в същото време ясно съзнаваше, че никога нямаше да успее.

Ръката й рязко се размрази и тя я отпусна до тялото си.

Скарлет си наложи да вдигне брадичка и като се подпираше на кораба за равновесие, изправи се и се обърна с лице към чародейката. Разсъблечена по тънка блузка, Сибил Мира седеше на въздушната носилка, облегната на една страна, за да могат докторите да извадят куршума от раната й. По лицето й имаше капчици кръв, косата й беше разрошена на всички страни, събрана на топки, и по нея имаше кръв, но въпреки това видът й пак беше заплашителен, когато сивите й очи приковаха Скарлет за кораба.

Докторите стояха приведени над бедрото й и работеха напрегнато, сякаш се бояха, че тя ще забележи присъствието им, докато почистваха, преглеждаха и зашиваха раната й. Двамата стражи държаха пистолетите в ръцете си, но позата им бе спокойна — чакаха заповеди.

Секретарят, който допреди малко беше съвсем обикновен човек на средна възраст, сега се бе променил. Пак беше облечен в бялата си дреха, но самият той бе станал неестествено красив. Тъкмо прехвърлил двайсетте, със силна челюст, катраненочерна коса, зализана грижливо назад от челото му, където по средата линията стърчеше остро напред.

Скарлет стисна зъби и насили ума си да запомни предишното лице на мъжа. И да не придава никаква тежест на внушителното му обаяние. Бунтът й не беше мощен, но тя се вкопчи в него с цялата психическа сила, която й беше останала.

— Това ще да е заложницата, взета от кораба на киборга — обади се секретарят. — Какво да правя с нея?

Чародейката погледна Скарлет и присви очи с омраза, която можеше да стопи кожата от костите.

Но чувството беше взаимно. Скарлет на свой ред я погледна кръвнишки.

— Трябва ми време да известя подробно Нейно Величество за нея — отвърна Сибил. — Подозирам, че тя ще поиска да присъства на разпита на момичето. — Жената трепна, а по лицето й премина болка. И Скарлет видя, че чародейката изгуби интерес към съдбата й, раменете й се отпуснаха и с последната енергия, която й бе останала, легна по гръб на носилката. — А в това време пет пари не давам какво ще правиш с нея. Дай я на едно от семействата, ако искаш.

Секретарят кимна и направи знак на стражите.

За секунди те пристъпиха напред, отлепиха Скарлет от кораба, завързаха ръцете й на гърба с нещо, което се впи под лактите й. Когато я подкараха към огромната сводеста врата, докторите и чародейката вече си бяха отишли.