Мариса Мейър
Крес (42)

Глава четиридесет и втора

Лунното момче едва ли имаше повече от осем години, но удадеше ли й се шанс, Скарлет знаеше със сигурност, че би му извила вратлето като на пиле. Това беше най-ужасното дете, което някога се беше раждало. Тя все си мислеше, че ако всичките деца на лунитяните бяха като това, цялото им общество е обречено на гибел и най-добре беше Синдер да ги остави сами да се избият един друг.

Скарлет не знаеше как точно се бе оказала собственост на достопочтения Анотел, съпругата му и малкото чудовище, което бяха отгледали. Може би семейството беше протежирано от короната, а може и да я бяха купили, както на Земята семействата си купуваха нов андроид. Но каквато и да беше истината, вече седем дни Скарлет беше новата играчка. Новият домашен любимец. Новото опитно зайче.

Защото, на осем години младият господар Чарлсън се учеше да контролира лунната си дарба. Явно беше страшно забавно да се упражняваш върху землянин, а господарят Чарлсън имаше отблъскващо чувство за хумор.

Нашийникът на врата на Скарлет беше вързан с верига за една халка на пода. Държаха я в нещо, което според нея беше стаята за игра на момчето. Едната стена беше заета от огромен нетскрийн, а в ъглите, далеч от Скарлет, бяха захвърлени безброй машини за създаване на виртуални реалности и спортни машини.

Часовете за упражнения на момчето бяха агония. Откакто Скарлет беше дошла в къщата на Анотел, дългокраки паяци бяха пълзели нагоре по носа й. Змии, дълги колкото ръцете й, бяха влезли с гърчене през пъпа й, за да увият телата си около гръбначния й стълб. Стоножки бяха се заровили в ушните й канали, бяха обходили вътрешността на черепа й, а после бяха излезли на езика й.

Скарлет пищя. Мята се. В усилието си да се отърве от нарушителите, тя раздра с нокти стомаха си и духа носа си, докато от него не потече кръв.

А през цялото време господарят Чарлсън се бе смял, смял, смял.

Естествено, всичко ставаше в главата й. Скарлет го знаеше. Знаеше го, когато си блъскаше силно главата в пода в опит да изтръска паяците и стоножките. Но какво от това? Тялото й беше убедено, умът й беше убеден. Разумът й беше надвит.

Скарлет мразеше малкото момче. Мразеше го.

Мразеше също и това, че започваше да се страхува от него.

— Чарлсън.

На вратата се появи майка му и временно избави Скарлет от най-новата му страст — слепи къртици с тлъсти телеса и огромни нокти като на влечуги. Една допреди миг глозгаше пръстите на краката й, а ноктите й деряха ходилото на Скарлет.

Илюзията и болката изчезнаха, но ужасът остана. Гърлото й беше раздрано. По лицето й имаше сол от сълзите. Скарлет се завъртя на една страна и се разрида по средата на стаята за игри от благодарност, че момчето не можеше да я манипулира, докато се занимаваше с други неща.

Тя не обърна внимание на разговора, додето не чу, че Чарлсън взе да крещи, и тогава отвори с мъка подутите си очи. Момчето бе изпаднало в ярост. Майка му го утешаваше, мъчеше се да го усмири. Обеща му нещо. Чарлсън обаче не остана доволен. След малко излезе гневно от стаята и Скарлет чу някаква врата да се затръшва.

Тя въздъхна с треперещо облекчение. Мускулите й се отпуснаха така, както никога не можеха да се отпуснат, когато малкото чудовище беше наблизо.

С треперещи ръце Скарлет отметна червената качулка и сплетените къдрици от лицето си. Майката на момчето й хвърли такъв смразяващ поглед, като че Скарлет бе гнусна къртица, пълчища противни червеи върху лъснатия от чистота кухненски плот.

Без да каже и дума, жената се извърна и излезе от стаята.

Не след дълго вратата се изпълни от нова сянка — красив мъж, облечен в сако с дълги черни ръкави.

Чародей.

Скарлет почти се зарадва да го види.

 

 

— Залових момичето в битката срещу Лин Синдер. Това е една от нейните съучастнички.

— Битката, в която не успя нито да отстраниш киборга, нито да я заловиш, така ли?

Ноздрите на Сибил се разшириха, докато крачеше между Скарлет и пищно гравирания мраморен трон. Чародейката беше облечена с ново, чисто сако и вървеше с тромава скованост, която несъмнено се дължеше на прострелната рана.

— Съвсем точно, кралице моя.

— Така си и помислих. Продължавай.

Сибил сключи ръцете на гърба си и кокалчетата й побеляха.

— За беда, нашите софтуерни инженери не успяха да проследят Рампион нито чрез капсулата, нито чрез чипа, който конфискувах. Поради тази причина основната цел на разпита ще бъде да установим с каква информация разполага нашата затворничка, информация, която да ни послужи в текущото издирване на киборга.

Кралицата кимна.

Коленичила в центъра на тронната зала от камък и стъкло, Скарлет имаше идеален изглед към Левана и при все че част от нея искаше да извърне поглед встрани, това беше трудна работа. Лунната кралица беше толкова красива, колкото се говореше, че даже и повече. Скарлет си мислеше, че в едно отминало време мъжете са водели войни, за да притежават жена с такава красота.

А днес император Каито щеше да се ожени насила за нея, за да предотврати войната.

Изгладняла, не на себе си, с изтощено съзнание, Скарлет почти се разсмя на иронията. И едва успя да преглътне смеха си. Кралицата забеляза извиването на устните й и се намръщи. Пулсът на Скарлет се забърза и тя хвърли поглед из тронната зала. Бяха я заставили да коленичи, но иначе не беше ни вързана, ни окована. Самата кралица беше тук, плюс шепа стражи и общо десет чародеи: Сибил Мира, трима в червено и шестима в черно, тъй че те едва ли много се тревожеха, че ще се опита да избяга.

На всичкото отгоре в креслата, облицовани в кадифе, които стояха разположени от двете страни на трона, седяха поне петдесетина… Скарлет май не можеше да каже какви бяха тези хора. Съдии? Лунни журналисти? Аристократи?

Знаеше само, че изглеждаха нелепо. Дрехите им блещукаха, рееха се, светеха. Лицата им бяха изрисувани така, че да приличат на слънчеви системи, призми, където светлината се пречупваше в дъги, диви животни. Косите им бяха ярко оцветени, накъдрени и на кичури, превъзмогвайки гравитацията, за да създадат обемисти, претрупани форми. Някои от перуките дори бяха приютили песнопойни птички в кафези, които стояха странно притихнали.

При тази мисъл на Скарлет й хрумна, че всичко, което вижда, ще да е от обаянието. Доколкото на нея й беше известно, тези лунитяни можеха да носят и чували от зебло.

Сибил Мира тропна с пети по твърдия под и привлече вниманието на Скарлет към себе си.

— От колко време преди задържането помагаш на Лин Синдер в бунта й?

Тя погледна чародейката. В продължение на дни бе крещяла и сега гърлото й беше раздрано. Реши да си мълчи. Погледът й се премести върху кралицата.

— Отговаряй! — каза Сибил и от гласа й личеше, че губи търпение.

Но Скарлет не искаше да мълчи. Беше ясно, че ще я убият. Не беше толкова наивна, че да не види как смъртта настъпваше към нея от всички страни. Та нали по пода на тронната зала имаше кървави петна, които стигаха чак до другата стена срещу трона на кралицата. А на мястото на стената зееше отворен огромен прозорец и от него навън се подаваше перваз, който не водеше никъде.

А те се намираха доста нависоко — поне три или четири етажа. Скарлет нямаше представа какво имаше отвъд перваза, но си помисли, че оттам лесно можеха да изхвърлят телата.

— По-добре отговори на въпроса — Сибил я беше сграбчила за брадичката.

Скарлет стисна зъби. Да, тя щеше да им отговори. Че кога друг път щеше да има такава публика?

Когато Сибил я пусна, тя отново погледна към кралицата.

— Тръгнах със Синдер в нощта, когато вашите специални войници нападнаха Земята — каза тя с дрезгав, но силен глас. — Същата нощ, в която убихте и баба ми.

Кралица Левана не реагира.

— Вие сигурно не знаете коя беше баба ми. Коя съм аз.

— Това има ли отношение към делото? — попита Сибил раздразнено, задето Скарлет беше повела разпита в друга посока.

— О, да, има, и то значително.

Левана отегчено си подпря лицето върху юмрука си.

— Баба ми се казваше Мишел Беноа.

Никаква реакция.

— Двадесет и осем години тя била пилот в европейската армия. Веднъж пилотирала мисия за дипломатически разговори тук на Луна и затова получила медал.

Леко присвиване на очите.

— Години след това един мъж, с когото се запознала на Луна, се появил на прага й с много интересен пакет. Малко момиче… почти мъртво, но не съвсем.

Свиване на устните.

— Години наред баба ми укривала момичето, грижела се, за да оцелее, и накрая плати с живота си за това. В същата нощ аз взех страната на Лин Синдер. В същата нощ аз взех страната на истинската кралица на…

Езикът й замръзна, челюстта и гърлото й се покриха с лед.

Но устните й успяха да се огънат в доволна усмивка. Беше казала повече, отколкото смяташе, че Левана ще й позволи, а яростта в очите на кралицата си заслужаваше усилието.

Свидетелите леко зашумоляха, но никой не се осмели да се обади, докато всички се споглеждаха смутени в залата.

Сибил Мира беше пребледняла. Тя премести погледа си от Скарлет към кралицата.

— Прощавайте за този изблик на затворничката, кралице моя. Бихте ли желали да продължа разпита насаме?

— Няма да е необходимо. — Гласът на кралица Левана беше мелодичен и спокоен, сякаш думите на Скарлет ни най-малко не я бяха разтревожили, но Скарлет знаеше, че това е уловка. Бе видяла как в очите на кралицата блесна убийствена искра. — Моля те, продължи с въпросите, Сибил. Но тъй като тази вечер трябва да отпътуваме за Земята, а никак не ми се иска да отлагам заминаването, може би на пленничката ще й се отрази добре малко стимулиране, за да не се отклонява от въпросите, които ни интересуват.

— Съгласна съм с вас, Ваше Величество. — Сибил кимна към един от стражите до вратата. След малко в тронната зала беше докарана платформа на колела и публиката се оживи.

Скарлет преглътна.

Върху платформата имаше огромен дръвник от абаносово дърво, сложно изваян с множество хора, проснати пред мъж в дълга, развята мантия, който носеше вместо корона полумесец. Отгоре на дръвника, сред стотиците разграфени полета, стоеше сребърна секира.

Двама стражи вдигнаха грубо Скарлет на крака и я завлякоха на платформата. Скарлет въздъхна бавно, изправи брадичка и се помъчи да заглуши надигащия се страх.

— Кажи ми — поде Сибил, като мина зад нея, — къде се намира Лин Синдер в момента?

— Не знам — Скарлет гледаше кралицата право в очите.

След миг собствената й ръка я предаде, протегна се напред и обви сребърната дръжка. Гърлото й се стегна.

— Къде е Лин Синдер?

— Не. Знам. — Процеди Скарлет през зъби.

Ръката й отскубна острието от абаноса.

— Все трябва да сте обсъждали къде ще кацнете в критичен момент. Някъде на сигурно място, където да се скриете, ако това се наложи. Кажи ми. Поразсъждавай малко, щом трябва. Къде би отишла Синдер?

— Нямам никаква представа.

Другата ръка на Скарлет се стовари върху дънера и пръстите й се разпериха върху черното дърво. Тя ахна с отворена уста от собствените си неочаквани движения и най-сетне откъсна очи от кралицата, за да погледне изменническата си ръка.

— Тогава, ето ти един по-лесен въпрос.

Скарлет подскочи. Сибил се намираше точно зад гърба й и шепнеше в ухото й.

— Кой пръст ти е най-малко скъп?

Скарлет стисна очи. Опита се да избистри мислите си, да разсъди логично. Опита се да не се плаши.

— Аз бях единственият им пилот — каза тя. — Никой от тях не знае как се управлява кораб. Ако са се опитали да се върнат на Земята, сигурно са се разбили.

Стъпките на Сибил се отдалечиха, но ръката на Скарлет остана разпъната върха дънера, а секирата все така висеше във въздуха.

— Моят страж беше изкусен пилот и когато аз напуснах кораба, беше съвсем жив. Допускам, че Лин Синдер е манипулирала съзнанието му и той е пилотирал кораба им. — Сибил спря на такова място, че Скарлет отново можеше да я вижда. — В такъв случай, къде го е накарала да ги отведе?

— Не знам. Може би трябва да питате него.

Бавна, доволна усмивка се заизкачва по лицето на чародейката.

— Тогава ще започнем с най-малкия пръст.

Ръката на Скарлет се вдигна назад. Тя се сви и извърна лице, сякаш ако не гледаше, това нямаше да се случи. Коленете й се огънаха, тя падна до дънера, но ръцете й не трепнаха, останаха твърди. Единствени те не трепереха от цялото й тяло.

Ръката й стисна по-здраво секирата, приготви се да замахне.

— Кралице моя?

Като че цялата зала ахна при тези думи, изречени толкова тихо, че Скарлет се чудеше дали не й се беше счуло. След един много дълъг миг кралицата отвърна троснато:

— Какво?

— Ще ми я дадете ли? — думите бяха тихи, боязливи, сякаш въпросът беше лабиринт, който трябваше внимателно да се прекоси. — От нея ще излезе прекрасен домашен любимец.

Пулсът гърмеше в ушите на Скарлет, но тя се осмели да отвори очи. Секирата проблясваше в ъгълчето на окото й.

— Ще я получиш, когато свършим с нея — каза кралицата, която никак не остана доволна от това прекъсване.

— Но тогава вече ще е счупена. А като ми ги давате счупени, те вече не са забавни.

Залата прихна в сподавен, подигравателен смях.

Капчица пот падна и започна да смъди в очите на Скарлет.

— Ако тя ми стане домашен любимец — продължи веселото гласче, — бих могла да се упражнявам върху нея. Сигурно ще ми е лесно да я контролирам. Може би ще стана по-добра, ако имах такова красиво земно момиче, с което да си играя.

Сподавеният смях секна.

Крехкото гласче стихна до шепот, но продължаваше да се носи като изстрел от пистолет в притихналата зала.

— Татко щеше да ми я даде.

Скарлет примигна, за да пропъди солта от очите си. Дишаше запъхтяно, защото беше опитала да стане отново господар на ръцете си, но се беше провалила.

— Казах, че можеш да я получиш, и ще я получиш — кралицата говореше рязко като на някое досадно дете. — Но ти не разбираш едно — когато кралицата заплаши да накаже някого за извършените срещу нея злини, тя трябва докрай да изпълни заканите си. Не го ли стори, ще покани анархията на прага си. А ти искаш ли анархия, принцесо?

Замаяна от страх, от глад, от погнуса, Скарлет успя да повдигне главата си. Кралицата гледаше към някого, седнал до нея, но светът се мержелееше пред Скарлет и тя не видя кой седеше там. Но чу. Приятното гласче я преряза на две.

— Не, кралице моя.

— Правилно.

Левана се обърна към Сибил и кимна.

Скарлет нямаше време да се подготви. Секирата падна.