Мариса Мейър
Крес (11)

Глава единадесета

— Сибил отмъкна Скарлет — повтори Синдер. — Бързо! Затвори люка! Ще взема другия кораб и ще ги последвам…

Тя се позапъна неуверено, защото умът й взе да настига езика й — не знаеше как се управлява кораб. Но щеше да се научи. Можеше да свали инструкции и да… щеше да…

— Приятелят ти умира.

Синдер се извъртя. Беше забравила за лунния страж. Той притискаше с ръка тялото си там, където стреличката на Синдер все още стърчеше, но вниманието му беше върху Вълка. А Вълка беше в безсъзнание, наоколо му имаше кръв.

— О, не! Не! — Тя извади ножа от пръста си и взе да реже окървавения плат около раните на Вълка. — Трън. Трябва да приберем Трън. После тръгваме за Скарлет и аз… Ще превържа първо Вълка и… — Синдер погледна мъжа. — Дай си ризата! — рече тя твърдо, но заповедта й беше най-вече, за да събере собствените си мисли. Само след миг ръцете на стража работеха под нейна заповед и мъжът свали празния си кобур и изхлузи през главата си окървавената риза. Синдер остана доволна, като видя, че той носеше и потник — имаше чувството, че за да успее да спре кървенето на Вълка, ще им трябва всяко парченце плат, което можеше да послужи за превръзка. А после трябваше да намерят и начин да го пренесат в лечебницата, но в това състояние засега не можеха да го местят, не и нагоре по онази стълба.

Синдер се помъчи да отпъди от главата си мъчителната мисъл, че ризата и потникът нямаше да стигнат. И дори всички превръзки в лечебницата нямаше да стигнат.

Тя взе ризата на лунитянина, сви я на топка и я притисна в гърдите на Вълка. Късмет имаха, че куршумът беше пропуснал сърцето му. Надяваше се, че и другият не е засегнал някой важен орган. Мислите й бяха замъглени и се въртяха ли, въртяха в главата й. Трябваше да приберат Трън. Трябваше да тръгнат след Скарлет. Трябваше да спасят Вълка.

Но тя не можеше да се справи с всичко това сама.

Не можеше да направи нищо от тези неща сама.

— Трън… — Гласът й замря. — Къде е Трън? — Без да маха едната си ръка, с която притискаше раната на Вълка, Синдер протегна другата, улови мъжа за яката и го дръпна към себе си. — Какво направихте с Трън?

— Вашият спътник, който се качи на сателита ли? — рече той повече като заявление, отколкото като питане. На лицето му се изписа съжаление, но не много голямо. — Мъртъв е.

Синдер изпищя и го засили към стената.

— Лъжеш!

Той се дръпна, но така и не понечи да се защити, въпреки че вече не беше във властта й — Синдер не можеше да го държи под контрол, докато мислите й бяха така разцепени, докато в главата й цареше този хаос, това опустошение.

— Господарката Сибил промени траекторията на сателита и го извади от орбита. Той ще изгори, щом навлезе в атмосферата. Може би вече е изгорял. Няма какво да се направи.

— Не — рече Синдер и поклати глава. Всяка част от тялото й трепереше. — Сибил не би пожертвала програмиста си.

Но оранжевата лампичка в окото й не светваше. Мъжът не лъжеше. Той отпусна главата си назад и измери с поглед Синдер от главата до петите така, сякаш изучаваше някакъв рядък вид.

— Тя би пожертвала всекиго, за да те залови. Явно кралицата смята, че си заплаха за нея.

Синдер стисна зъби с такава сила, че чак ченето й щеше да се строши от напрежението. Ето ти я истината, изречена с такава безочлива простота. Смътни спомени се надигнаха у нея, които водеха към началото на цялата история.

Тя беше виновна. Тя беше виновна за всичко.

Лунитяните преследваха нея.

— Дай си потника — промълви тихо. Този път дори не си направи труда да го контролира и стражът свали потника, без да спори. Синдер го грабна от него и видя как точно под ребрата от кожата му стърчи нейната стреличка. Тя извърна поглед встрани и притисна потника към ранения гръб на Вълка.

— Завърти го на една страна.

— Моля?

— Обърни го на една страна. Така дихателните пътища ще се отворят и той ще диша по-леко.

Синдер го погледна намръщено, но едно четирисекундно търсене в мрежата потвърди, че предложението му е правилно, и тя завъртя Вълка на една страна колкото се може по-внимателно, нагласи краката му така, както беше показано на медицинската диаграма в мозъка й. Лунитянинът не й помогна, но когато Синдер свърши, кимна одобрително.

— Синдер?

Беше тънкият, сдържан глас на Ико. В кораба беше станало тъмно, светеше единствено аварийното осветление, работеха само основните системи. Тревогата на Ико й пречеше да си гледа работата, точно както пречеше и на Синдер.

— Какво ще правим?

Синдер се задъха. В главата й избухна силна болка. Тежестта на случилото се я притискаше толкова силно, че тя се изкушаваше да се свие върху Вълка и да се предаде. Не можеше да помогне на Скарлет, нито на Трън. Не можеше да спаси света. Не можеше никого да спаси.

— И аз не знам — прошепна тя. — И аз не знам.

— Като за начало може да намерим място, на което да се скрием — предложи мъжът. Раздиращ звук последва думите му — беше откъснал парцалче от подгъва на панталоните си. Той издърпа стреличката, сви се от болка, хвърли я в коридора и притисна парчето плат към раната си. За първи път Синдер забеляза, че стражът носеше в калъф на колана си огромен ловджийски нож. Когато тя замълча, той вдигна към нея острите си като шило очи. — Може би някъде, където приятелят ти ще получи помощ. Това е просто предложение.

Синдер поклати глава.

— Няма как да стане. Загубихме и двамата си пилоти, а аз не мога да летя… не знам как…

— Аз мога.

— Но Скарлет…

— Чуй ме. Сибил Мира ще се свърже с Луна, ще изпрати подкрепление, а корабите на кралицата не са чак толкова далеч, колкото си мислиш. Цяла армия ще се спусне подире ти.

— Но…

— Няма „но“. Нищо не можеш да направиш за другата си приятелка. Считай, че е мъртва. Но на него може би ще успееш да помогнеш.

Синдер отпусна брадичката си, сви се. Противоречиви решения заплашваха да разкъсат главата й. Мъжът мислеше логично. Тя съзнаваше това. Но й беше толкова трудно да се признае за победена. Да се откаже да спаси Скарлет. Да направи тази жертва и да живее после с мисълта за това.

Но с всяка изминала минута тя бе на път да загуби и Вълка. Синдер сведе поглед. Лицето на Вълка се бе свило от болка, по челото му имаше капчици пот.

— Кораб — повика стражът, — изчисли местоположението ни и приблизителната траектория над Земята. Кое е най-близкото място, където можем да кацнем? Гледай да е някъде, където не е много населено.

— На мен ли говорите? — след кратко колебание се чу гласът на Ико.

Стражът присви очи към тавана.

— Да. На теб!

— Извинете, разбира се. Сега ще изчисля. — Лампите светнаха по-ярко. — Ако направим естествено спускане към Земята, за около седемнадесет минути ще кацнем в Централна или Северна Африка. Един по-широк радиус от хиляда и петстотин километра ни отваря път към средиземноморските региони на Европа, а също и западната част на Източната република.

— Трябва да закараме Вълка в болница — тихо каза Синдер. Но още щом го каза, осъзна, че във всяка болница на Земята веднага щяха да разберат, че той е лунен войник, хибрид между човек и вълк. При това, ако го отведе в болница, самата тя поемаше риск за живота си, да не говорим, че Рампион лесно се разпознаваше… Къде, къде можеха да намерят убежище?

Навсякъде беше опасно.

Вълка простена под нея. Гърдите му изхъркаха.

Трябваше му болница… или лекар.

Африка. Доктор Ърланд.

Синдер вдигна поглед към лунитянина и за първи път сред мудния хаос в главата си се помъчи да се запита защо. Защо не ги бе убил до крак? Защо им помагаше? Защо?

— Ти служиш на кралицата — рече му тя. — Как мога да ти вярвам?

Устните му се извиха, като че тя си бе направила шега, но очите му побързаха отново да си възвърнат твърдостта.

— Аз служа на моята принцеса. И на никого другиго!

Подът сякаш пропадна под краката на Синдер. Принцесата. Неговата принцеса.

Той е знаел!

Тя даде малко време на детектора си да разпознае лъжата, но това така и не стана. Мъжът казваше истината.

— Африка — проговори Синдер. — Ико, заведи ни в Африка. На мястото, на което летумозисът е избухнал за първи път.