Мариса Мейър
Крес (48)

Глава четиридесет и осма

След като минаха през усойната изба, Синдер с радост откри, че тунелът за бягство подхождаше на император. Подът беше нареден с плочки, стените бяха измазани гладко с цимент и на всеки двадесет крачки светеха мъжделиви крушки. Можеха спокойно да вървят, без да се страхуват, че Трън ще се препъне в някой издаден камък.

Но въпреки това напредваха мъчително бавно и неведнъж Синдер си помисли да ги остави назад. Трън се справяше прилично и не изоставаше, но заради напредналата си възраст и късите си крака доктор Ърланд едва пълзеше, както й се струваше на Синдер. И тя би му предложила да го носи на гръб, ако не смяташе, че така ще го обиди.

Синдер не спираше да си повтаря, че и това бяха предвидили. Движеха се точно по план. Всичко щеше да бъде наред. Повтаряше си тя отново и отново.

Най-сетне тя взе да забелязва признаци, че наближаваха двореца. Хранилища, пълни с трайни продукти, бутилки с вода, оризово вино. Електрически генератори, които седяха безмълвни, неупотребявани. Просторни зали, празни, но огромни кръгли маси, неудобни на вид кресла, черни нетскрийнове, контролни табла, процесори — не бяха последният писък на модата, но бяха достатъчно нови и ставаше ясно, че ако някога потрябваха, тези аварийни тунели бяха готови за използване. Ако на кралското семейство му се наложеше да се укрива, тук членовете му можеха да останат задълго.

И не само кралското семейство, както си даде сметка Синдер, докато упорито се бъхтеха напред, подминавайки нови складове и коридори, които се разклоняваха на всички страни. Това беше лабиринт. И по всичко личеше, че имаше достатъчно място цялото правителство да заживее тук долу или поне хората, които работеха в двореца.

— Почти пристигнахме — каза тя и чрез сателитната навигация и картата върху дисплея в ретината си проследи къде се намираха.

— Чакай, я пак кажи къде сме тръгнали. Толкова отдавна напуснахме кораба, че вече забравих.

— Много смешно, Трън — и тя хвърли поглед назад. Трън вървеше с длан, опряна на стената, а доктор Ърланд се подпираше на пръчката му. Синдер се запита колко ли време беше минало, откакто Трън му я беше дал, и колко ли време беше минало, откакто задъханото хриптене на доктора беше се задълбочило. Заета изцяло с плана в главата си, тя не го бе забелязала.

Но като видя капките пот по челото на доктора, които се стичаха изпод ръба на шапката му, тя спря.

— Добре ли сте?

— Мечтая — промълви той с наведена глава. — Държа се за… опашката на една комета. Звезден прах, пясъчни дюни и… защо е толкова… дяволски горещо тук?

Синдер се почеса по врата.

— М-да. Бързо прекосихме разстоянието — излъга тя. — Защо да не си починем за минутка?

— Не — докторът поклати глава. — Моята Месечинка е там горе. Няма да се отклоняваме от плана.

Трън се приближи към тях. И той беше също толкова озадачен.

— Днес не е ли пълнолуние?

— Докторе, да не сте получили халюцинации?

Доктор Ърланд присви сините си очи към нея.

— Вървете. Идвам след вас. Вече… вече съм по-добре.

Частица от нея понечи да се възпротиви, но тя трябваше да признае, че нямаха никакво време за губене, даже и на доктора да му се искаше.

— Добре. Трън?

Той сви рамене и залюля ръката си към нея.

— Води ни.

Синдер втори път провери картата и тръгна напред, като чакаше едно от разклоненията на коридора да се покаже според указанията, които Крес й бе дала. Когато забеляза някакво стълбище, сгушено така, че да е скрито от погледа, тя забави крачка и провери къде се намираха според плана на двореца.

— Мисля, че стигнахме. Трън, внимавай къде стъпваш. Докторе?

— Отлично съм, благодаря — рече той и се хвана за кръста.

Синдер си пое дъх и се заизкачва. Стълбището се извиваше нагоре, светлината отдолу избледня и накрая стана толкова тъмно, че тя отново пусна фенерчето си. Стената беше гладка и гола, ако не броим металния парапет. Синдер прецени, че се бе изкачила три етажа нагоре, докато най-сетне пред нея се показа врата. Беше направена от дебела калена стомана и беше толкова голяма, че четирима души можеха да минат през нея рамо до рамо. Както и се очакваше, от тази страна нямаше ни панти, ни дръжка — мярка за сигурност, в случай че някой откриеше входа към аварийния тунел и се опиташе да се промъкне в двореца.

Вратата можеше да се отваря само отвътре.

Синдер стисна парапета, вдигна другата си ръка и потропа нещо като мелодия.

После зачака, като се питаше дали е било достатъчно силно, дали не са подранили, дали не са закъснели, дали планът вече не се е провалил.

Но тогава се чу шум. Изтрака резе, ключалката се завъртя, неизползваните панти изскърцаха.

Пред нея стоеше Ико, сияеше и държеше купчина прилежно сгънати дрехи.

— Добре дошла в двореца на Ню Бейджин.

 

 

Трън трябваше да се раздели със Синдер и да продължи в компанията на киселия доктор, който му служеше за водач и само хриптеше. И макар че не искаше да си го признае гласно, това го опечали. Дотук младият мъж не беше усетил особена топлина в отношението на стареца, който явно смяташе, че да оправи зрението на Трън, хич не беше от първостепенно значение, а да не говорим и за шантавия му брътвеж, който избълва долу в тунелите. Но ето че пристигнаха. В двореца. И сега вървяха към лабораториите, където щяха да намерят нужните им апарати, за да извършат странните псевдонаучни неща по възстановяването на зрението му, дето докторът му ги беше надрънкал.

Сами. Двамата.

— Насам — каза докторът и Трън смени посоката, без да сваля ръката си от стената. Пръчката му липсваше. Чуваше я да трака пред него — явно беше, че на доктора му трябваше повече.

Трън страшно, страшно се опасяваше да не вземе докторът да хвърли топа. Ох, та това щеше да провали толкова много дела този ден.

— Виждате ли някого? — попита Трън.

— Не ми задавай глупави въпроси.

Трън се намуси, но втори път не си отвори устата. Надеждите им се оправдаха. От охраната не бяха предвидили, че през свръхсекретните аварийни тунели в двореца ще се вмъкне някой и докато всички стражи бяха разположени пред портите и около балната зала, крилото с лабораторията оставаше изцяло на разположението на Трън и доктора.

Поне докато не станеше време да отвлекат вниманието от Синдер и Крес.

Повърхността на стената под пръстите му се промени — от топла и суха, тя стана студена и гладка. Трън чу, че се отваря врата.

— Насам — каза докторът. — Пак има стъпала.

— Защо не вземем асансьора?

— Задвижва се от андроиди. Ще ни трябва чип с достъп за тях.

Трън се хвана за парапета и тръгна след доктора нагоре, нагоре. Ърланд трябваше на два пъти да спира, за да си поеме въздух, а Трън го чакаше, мъчеше се да бъде търпелив и през цялото време се питаше какво ли прави Крес. И дали щеше да бъде готова, когато часът удари.

Но бързо остави тези мисли. Крес беше с Вълка. Щеше да се оправи.

Най-накрая докторът отвори нова врата. Кратко вървене по твърд, гладък под. Ново бръмчене от лампите отгоре им.

— Уютната стая 6D. Тук срещнах принцесата.

— Стая 6D. Да, да. Аз самият имам голям успех в запознанствата си с принцеси по лабораториите. — Носът му се набърчи. В стаята миришеше на болница и лекарства — стерилно, студено.

— На около четири крачки пред теб има маса. Лягай отгоре.

— Ама наистина ли? Няма ли да си поемете дъх, да си отпочинете…?

— Нямаме време.

Трън преглътна, тръгна с миши стъпки напред, додето ръката му се удари в меката маса. Опипом намери ръба и после се метна отгоре й. Оризовата хартия изшумоля под него.

— Но нали в тази част се каните да мушкате остри предмети в таза ми? Може би не е разумно да прибързваме.

— Страх ли те е?

— Да, ужасно много.

— Напълно в твой стил. — Изпръхтя докторът. — Когато най-сетне изпод арогантността ти изплува човечност, ти, разбира се, си загрижен единствено за себе си. Никак не съм изненадан.

— А вие в това положение нямаше ли да се загрижите поне малко? Става дума за моето зрение. За моя таз.

— Става дума за моята страна. За моята принцеса. За моята дъщеря.

— Каква дъщеря? Какви ги говорите?

Докторът се покашля и Трън го чу да хлопа силно шкафчетата.

— Допускам, че си загубил зрението си, докато си се опитвал да измъкнеш Кресънт от сателита. И само заради опита ти ми се струва, че съм ти длъжен.

— Май че е така, а? — Трън се почеса по бузата.

— Случайно да е споменавала пред теб колко време е била затворена?

— Крес ли, на сателита? Седем години.

— Седем години!

— Да. А преди това са я държали с компания от други щитове в някакви вулканични общи спални или нещо подобно. Не си спомням. Чародейката взимала кръвни проби от тях, но Крес май не знае защо.

Вратичката на някакъв шкаф се затръшна шумно и последва тишина.

— Докторе?

— Взимали са им кръвни проби, така ли? На щитовете?

— Странна работа, нали? Но поне не са направили някакви фантастични промени на гените й като тези на Вълка. — Трън поклати глава. — Хич не им вярвам на тези лунни учени. Горе май измислят какви ли не щуротии.

Пак мълчание, а сетне ново шумолене. Трън чу, че докторът бута към него маса или стол на колелца.

— Сигурно са използвали кръвта на щитовете, за да разработят лекарството — разсъждаваше докторът. — Но времето не съвпада. Отведоха я още преди избухването на летумозиса тук на Земята. Още преди да се знае за съществуването на болестта.

Трън нададе слух, докато несвързаните думи на доктора бавно заглъхнаха.

— А сега какво?

— Освен ако… Освен ако.

— Освен ако… какво?

— О, звезди! Ето защо им е била кръвта. Горките деца. Горкичката ми Месечинка…

Трън подпря брадичка върху дланта си.

— Добре, довършете нелепия си брътвеж и ми кажете, когато сте готов да продължим.

Отново по пода се чу тропот от търкалящи се колелца.

— Ти не я заслужаваш — каза докторът с нова острота в гласа си.

— Сигурен съм, че… хей, чакайте, какво говорите?

— Дано скоро го проумее. Нали я виждам как те гледа, но хич пет пари не давам за това.

— За кого говорим?

Нещо изтрака — докторът, както Трън прецени, беше пуснал някакви медицински инструменти върху металния поднос.

— Няма значение сега. Лягай долу.

— Спрете за миг и бъдете честен. — Трън вдигна пръст. — През нервен срив ли минавате в момента?

— Карсуел Трън — възрази му засегнато докторът. — Току-що направих важно откритие, което незабавно трябва да съобщя на император Каито и останалите земни лидери. Но това не може да стане, преди да сме свършили с целия този фарс. По мои изчисления имаме по-малко от пет минути, в които да взема необходимите стволови клетки и да ги отделя за регенериращия разтвор. Може и да не те харесвам, но добре разбирам, че сме на една страна и двамата сме заинтересувани да видим как Крес и Синдер излизат днес от двореца живи. Ще ми се довериш ли?

Трън обмисля въпроса май по-дълго, отколкото докторът искаше, после въздъхна и легна на масата.

— Готов съм, когато и вие сте готов. Но първо не забравяйте да…

— Не съм забравил. Трябва да активирам алармата, която да извести, че е избухнал летумозис. Сега.

Трън чу тихото почукване на пръсти върху нетскрийна, а след това в коридорите прогърмя ревът на сирена.