Мариса Мейър
Крес (7)

Глава седма

Доктор Дмитри Ърланд седна на крайчеца на хотелското си легло, а износеният памучен юрган се свлече около глезените му. Погледът му беше залепен върху раздрънкания нетскрийн на стената, който прекъсваше, когато му е угодно, звука, а картината обичаше да трепери и примигва в най-неподходящите моменти. За разлика от последния път, когато представители на Луна посетиха Земята, този път пристигането се излъчваше по целия свят. Този път целта на визитата не беше тайна за никого.

Нейно Величество кралицата беше получила, каквото искаше. И щеше да стане императрица.

Кралица Левана нямаше да пристигне чак до наближаването на деня на сватбата, но чародей Еймъри Парк, един от най-доверените й лакеи, тоест съветници, пристигаше рано в знак на „добра воля“ към народа на Източната република и планетата Земя. Както и да се увери, че подготовката на церемонията върви според желанията на Нейно Величество, разбира се.

Искрящо белият космически кораб с украсите си от руни беше кацнал на площадката в двореца на Ню Бейджин още преди петнадесет минути, но все така стоеше затворен. Един журналист от Африканския съюз говореше монотонно зад кадър за разни тривиални подробности около сватбата и коронацията — колко диаманта имало в короната на императрицата, колко дълга била пътеката, броят на очакваните гости и, естествено, за пореден път се споменаваше, че самата министър-председателка, госпожа Камин, е била избрана да води брачната церемония.

Но докторът беше доволен, че от работата с годежа имаше поне нещо положително — цялата тази врява покрай него беше изместила вниманието на медиите от госпожица Синдер. Той бе таил надежда, че момичето е имало достатъчно здрав разум да се възползва от случая, да дойде и да го намери, при това бързо, но това още не бе станало. От ден на ден той се изпълваше с все повече нетърпение и започваше силно да се тревожи за Синдер, но нямаше какво друго да стори, освен да чака търпеливо в тази забравена от бога пустиня, да продължава проучванията си, да прави планове за деня, в който целият му тежък труд най-сетне щеше да даде плод.

Отегчен от репортажа, доктор Ърланд свали очилата си, духна отгоре им и ги затърка в ризата си. Явно, че хората на Земята бързо забравяха предразсъдъците си, щом станеше дума за знатна сватба, а може би просто бяха ужасени, за да говорят открито за лунитяните и деспотизма им, особено когато спомените за атаките на хибридните вълци бяха така свежи в колективната им памет. Освен това след обявяването на годежа поне двама души от световни медии — единият администратор на мрежова група в Букурещ-на-морето, другият редактор на новините от Буенос Айрес — бяха обявили, че императорът прави грешка с този съюз. И двамата бяха свършили със самоубийство. Ърланд допускаше, че това беше тактичен начин да се каже „убити от лунитяните“, но върви, че го доказвай. Всички хора мислеха едно и също, без значение дали го изричаха на глас, или мълчаха — кралица Левана беше убийца, деспот, а сватбата щеше да донесе гибел на Земята.

Но целият му гняв беше обуздан от съзнанието, че е лицемер.

Левана ли била убийца? Е, той й бе помогнал да стане такава.

Преди много години, цяла вечност, както му се струваше, докторът бе част от водещите учени в екипа, който правеше проучвания на Луна в генното инженерство. И бе оглавил някои от най-големите им научни постижения още когато Чанари беше кралица, преди Левана да я свали от престола, преди неговата Месечинка да бъде убита, преди принцеса Селена да бъде отведена тайно на Земята. Пръв той бе успял да съчетае гените на арктически вълк с тези на десетгодишно момче, давайки на момчето не само физическите способности, които с екипа си вече бяха усъвършенствали, но и свирепите инстинкти на зверовете.

Понякога нощем Ърланд сънуваше воя на онова момче в тъмнината.

Той потрепери. Дръпна завивката, че да покрие краката си, и се обърна пак към репортажа.

Най-накрая вратата на космическия кораб се вдигна. Светът гледаше как рампата се удря в земята.

От кораба най-напред слезе голяма група лунни благородници, накичени в трептяща коприна, надиплен шифон и шапки с воали, неизменните шапки с воали. Те бяха станали доста модерни по времето на кралица Чанари, която подобно на сестра си отказваше да покаже истинското си лице пред хората.

Ърланд откри, че се е привел по-близо до екрана — питаше се дали ще може да познае под мантиите им някои от своите някогашни връстници. Но опитът му не сполучи. Много години бяха изтекли, а и съществуваше огромна вероятност изразителните подробности, които бе запомнил, да са били сътворени от обаянието им. Той самият винаги се бе отказвал от илюзията да изглежда по-висок, когато бе заобиколен от нарцистичното лунно кралско семейство.

След тях слязоха стражите, следвани от чародеите от трети ранг, надянали избродираните си черни дрехи. По желание на кралицата те всички до един бяха красиви, без да използват обаянието си, но Ърланд подозираше, че само един-двама сред тях са се родили с такава естествена красота. Мнозина от неговите колеги на Луна си бяха направили страничен бизнес, и то много доходен, предлагайки на чародеите и кандидатите за кралски стражи пластични операции, корекции с мелатонин, промени на тялото.

Ърланд много обичаше онзи слух, според който скулите на Сибил Мира били направени от рециклирани водопроводни тръби.

Последен слезе чародей Еймъри и както винаги видът му беше спокоен и самодоволен. Беше облечен в пищно пурпурно сако, което прекрасно подчертаваше тъмната му кожа. Той приближи император Каито, който чакаше с антуража си от съветници и министри, и всички размениха поклони с взаимно уважение.

Доктор Ърланд поклати глава. Горкият император! По време на краткото си управление Каи бе хвърлен на лъвовете.

Плахо почукване на вратата накара доктора да подскочи.

Вижте го само как си губи времето с лунната процесия, с кралския съюз, който с малко късмет никога няма да се осъществи. Да можеше Лин Синдер да спре да скитосва по Земята и в космоса и да вземе да изпълни наставленията му поне веднъж.

Ърланд се изправи и угаси нетскрийна. Цялото това притеснение щеше да му докара някоя язва.

В коридора стоеше едно момче, на не повече от дванайсет-тринайсет години, с тъмна къса коса, подстригана неравно, което се озърташе неспокойно. Късите му панталони стигаха под коляното, ръбовете бяха протрити, а сандалите му бяха скрити под слой фин пясък, който покриваше всичко в този град.

Момчето стоеше изправено, като че се опитваше да си придаде вид, че изобщо, даже ни най-малко, не се бои от нищо.

— Продавам една камила. Чух, че се интересувате — на последната дума гласът му потрепери. Доктор Ърланд свали очилата си до връхчето на носа. Момчето беше мършаво, но не му се виждаше недохранено. Тъмната му кожа имаше здрав вид, очите му искряха, бяха нащрек. След година-две Ърланд подозираше, че той вече ще е по-високият от двама им.

— С колко гърбици е? — попита го.

— С две. — Момчето си пое дълбоко дъх. — И никога не плюе.

Докторът наклони глава на една страна. Бе внимавал много на кого съобщава секретната парола, но новините явно се разпространяваха бързо, та чак до околните оазисни градове. Общоизвестен факт беше, че старият побъркан доктор си търси лунитяни, които биха се съгласили да му помогнат с провеждането на някакви опити, а той щеше да се отплати щедро за съдействието им.

Разбира се, вестта за това, че докторът отчасти е знаменитост, ведно с обявите на Източната република за издирването му, също му бяха помогнали. Според Ърланд мнозина от хората, които чукаха на вратата му, идваха просто от любопитство да видят лунитянина, който се бе вмъкнал сред служителите в истински земен дворец… и който бе помогнал на истинска знаменитост, Лин Синдер, да избяга от затвора.

Докторът би предпочел анонимността, но явно, че това беше ефективен метод за набирането на нови хора. Те му бяха нужни за изследванията, чрез които да съумее да направи копие на лекарството за летумозиса, открито от лунните учени.

— Влез — покани той момчето и се пъхна обратно в стаята. Без да дочака да види дали то ще го последва, той отвори шкафа, който бе преобразил в миниатюрна лаборатория. Шишенца, епруветки, стъклени панички, спринцовки, скенери, всякакви видове химически вещества — всички прилежно надписани.

— Не мога да ти платя в униви — рече той и извади чифт гумени ръкавици. — Само бартер. Какво ти трябва? Храна, вода, дрехи? Ако пък имаш търпението да изчакаш шест поредни проби, мога да ти уредя еднопосочен превоз до Европа. Без да са ти нужни документи. — Ърланд отвори едно чекмедже и взе една от иглите в стерилизиращата течност.

— А лекарства може ли?

Ърланд хвърли поглед назад. Момчето едва бе прекрачило прага на стаята.

— Затвори вратата, преди да си пуснал всички мухи вътре — каза му той. Момчето изпълни нареждането, но погледът му се бе заковал на иглата. — Защо са ти лекарства? Болен ли си?

— За брат ми са.

— И той ли е лунитянин?

Очите на момчето се разшириха. Винаги така ставаше, щом доктор Ърланд подхвърлеше толкова небрежно думата. Така и не можеше да разбере защо. Той търсеше само лунитяни. Винаги само лунитяни чукаха на вратата му.

— Спри да гледаш толкова уплашено! — измърмори сърдито докторът. — Сигурно ти е известно, че и аз съм лунитянин. — И той за кратко пусна обаянието си, за да му докаже, че наистина е лунитянин — лесна манипулация, чрез която момчето за миг го видя като по-млад.

Откакто бе пристигнал в Африка, Ърланд използваше по-свободно биоелектричеството, но откриваше, че това го изтощаваше все повече и повече. Умът му просто не бе така силен както някога, а и бяха минали години, без да се е упражнявал редовно. Въпреки това обаянието свърши работата си. Позата на момчето се отпусна — беше се уверило, че доктор Ърланд няма да предаде него и семейството му и да ги върнат обратно на Луна за екзекуция.

Но момчето пак не се приближи, а каза:

— Да, брат ми също е лунитянин, само че е щит.

Ред бе на Ърланд да ококори очи. Щит ли? Ето нещо наистина ценно. Много лунитяни пристигаха на Земята, за да предпазят ненадарените си деца. Но да се проследят тези деца, се бе оказало далеч по-трудна работа, отколкото Ърланд беше очаквал. Те се сливаха плътно със земляните и не горяха от желание да се разделят с маскировката си. Докторът дори се питаше дали и половината от тях бяха наясно с произхода си.

— На колко години е брат ти? — попита той и остави спринцовката на масата. — Ще ви дам двойно за кръвна проба от него.

Неочакваната настойчивост на Ърланд накара момчето да отстъпи крачка назад и тогава да отвърне:

— На седем. Но е болен.

— Какво му е? Имам болкоуспокояващи, разредители за кръвта, антибиотици…

— Болен е от чумата, сър. Имате ли лекарство за нея?

— Летумозис ли? — Ърланд смръщи вежди. — Не може да бъде. Кажи ми симптомите. Ще разберем каква е болестта му.

Момчето се ядоса, задето му казаха, че бърка. Но му пролича, че и слабо се обнадежди.

— Вчера следобеда му излезе обрив със синини по целите ръце, като че се е бил с някое момче. Само че не се беше бил с никого. Тази сутрин, като се събуди, целият гореше на допир, а не спираше да повтаря, че умира от студ даже в тази жега. Мама го погледна и видя, че кожата под ноктите му е посиняла. Точно като при чумата.

Ърланд вдигна ръка.

— Казваш, че се е обринал вчера, а тази сутрин пръстите му вече са били сини, така ли?

— Да — момчето кимна. — Освен това точно преди да тръгна насам, пъпките му започнаха да набъбват като пришки, но пълни с кръв. — То се сви.

Тревога се надигна у доктора, докато умът му търсеше обяснение. Първите симптоми приличаха на летумозиса, но той никога не беше чувал болестта да преминава толкова бързо през четирите си фази. А и обривът беше станал на циреи… никога преди не беше виждал такова нещо.

Не му се мислеше, че това е възможно, но от друга страна, от години очакваше то да се случи. Беше го предвидил. Беше се ужасявал от тази възможност.

Ако момчето казваше истината и братчето му наистина беше заболяло от летумозис, тогава това означаваше, че болестта е мутирала. И щом дори едно момче лунитянин е заболяло…

Ърланд грабна шапката от бюрото си и я надяна на оплешивяващата си глава.

— Води ме при него.