Мариса Мейър
Крес (31)

Глава тридесет и първа

Момичето се върна от разходката до бара и остави питието до ръката на Трън, така че той да знае къде е. Той се наведе към нея и вдигна картите.

— Какво ще кажеш?

Плитките й погалиха рамото му.

— Мисля… — Тя дръпна две от картите в ръката му. — Тези двете.

— И аз точно тях мислех да сменим — каза Трън и стисна двете карти. — Късметът ей сега ще се обърне на… наша страна.

— Две за слепеца — викна крупието и Трън чу как картите шляпнаха по масата. Той ги мушна в ръката му. Жената цъкна с език.

— Други искахме, а не тези — каза тя и Трън позна по гласа й, че се нацупи.

— Е, нищо — успокои я той. — Не може всяка игра да печелим. Май и една не можем да спечелим. — Той изчака да свършат залаганията, преди да се откаже. Жената се наведе зад него и го докосна по врата.

— Следващата ръка ще е твоя.

— Чувствам се късметлия — ухили се Трън. Той се заслуша, докато залаганията обиколиха масата два пъти, а победителят прибра печалбата с жокери и седмици. По дрезгавия глас на мъжа Трън си представи човек с рунтава брада и огромно шкембе. Той си бе направил мислен портрет на всеки един от играчите на масата. Крупието беше висок, мършав мъж с фини мустаци. Жената до него беше на възраст и нещо все дрънчеше, когато си взимаше картите, та затова Трън си представяше, че е отрупана с крещящи бижута. Мъжът от дясната му страна според Трън беше кокалест и имаше неприятна кожа, но този си образ той вероятно дължеше на факта, че печелеше най-много.

Естествено, жената, която се бе увесила на рамото на Трън, беше непоносимо красива. Но без никакъв късмет, както се оказа.

Крупието раздаде следващата ръка и Трън вдигна картите си. Зад него момичето издаде опечалено подсвиркване.

— Съжалявам, скъпи — тихо каза тя.

— Никаква надежда ли няма? — Трън се нацупи. — Срамота!

Залаганията започнаха да обикалят масата. Пас. Залагане. Вдигане на залагането.

Трън потупа с пръсти по картите си и въздъхна. Ако се съдеше по печалната интонация на жената, боите му не струваха.

И съвсем естествено той избута с длан цялата купчина в центъра на масата, заслушан в щастливото тракане на чиповете, които падаха един върху друг. Не че му бяха много.

— Влизам с всичко — обяви той.

Жената зад него не се обади. Ръката на рамото му не трепна. С нищо не издаде, че той е играл, без да се вслуша в съвета й.

Ей това се казваше лице на покерджия.

— Глупак! — каза му кокалестият, но се отказа. И тогава брадатият изсумтя толкова силно, че Трън го полазиха тръпки по гърба — не от страх, а от очакване. Това беше неговият човек.

— Бих вдигнал залога, ако знаех, че ти е останало нещо, което да заложиш — каза той, а след това се чу тракането на чиповете. Последните двама играчи пасуваха. Крупието раздаде картите, за да замени нежеланите бои — две за опонента на Трън. Трън запази всичките си карти. Ако дамата до него имаше нещо против, неподвижните й като на статуя ръце нищо не издадоха.

За второто раздаване не си правиха труда да залагат, тъй като се знаеше, че Трън бе заложил всичко докрай. Той разстла картите си като ветрило на масата. Крупието ги обяви, докато с пръст почукваше по ръката на противника му.

— Чифт. — И после: — Троен роял печели!

Трън повдигна вежди, а старата жена с бижутата се засмя доволно.

— За слепеца!

— Тройният роял беше мой, нали?

— Точно така. Хубава ръка — каза крупието и изтика чиповете в посока към Трън.

Тогава той чу един стол да се удря в земята.

— Ах, ти, дърт боклук! Защо не му каза да пасува?

— Казах му — оправда се момичето зад Трън с равен глас, сякаш не бе чуло обидата. — Но той предпочете да не се вслуша в съвета ми.

Трън се облегна назад.

— Вината си е ваша, защото сте я научили да играе много добре. Ако бях спечелил една-две ръце, нямаше да се усъмня, но даже и моят късмет не е толкова калпав. — Той завъртя пръстите си във въздуха, като се наслаждаваше на обяснението си. — Трябваше само да изчакам, додето получа ръка, за която дамата да каже, че не струва и пукнат грош, и вече знаех, че победата ми е вързана в кърпа. — Целият сияещ, Трън се наведе напред, обгърна чиповете, предоволен как изпълваха ръцете му, и ги придърпа към себе си. Чу, че няколко паднаха на земята, но ги остави, защото не можеше да понесе унижението да затършува по пода с ръце.

— Но — продължи той, като взе да реди печалбата си на купчини, чип по чип, без да има ни най-малка представа ни какъв цвят бяха, ни колко струваха. — Готов съм да ви предложа сделка, стига да не сте от хората, които мъчително понасят загубата.

— Каква сделка? Това бяха почти всичките ми пари.

— Вината си е ваша. Да не сте мамили.

Мъжът изгъргори нещо неясно.

— Аз съм човек на бизнеса. Искам да купя дроида от вас. — Той махна с ръка над купчините от чипове. — Какво ще кажете — струва ли колкото… има тук?

— Та ти дори не можеш да я видиш! — от устата на мъжа пръснаха слюнки.

Трън се подсмихна доволно, протегна се и потупа ръката, която все още стоеше на рамото му.

— Много е достоверна — каза той, — но аз съм наблюдателен мъж и, как да ви кажа, няма пулс. — Трън отново посочи чиповете. — Честна сделка, а?

Той чу скърцането на крака на стол по плочките и тропота на ботушите на мъжа, когато заобиколи масата.

— О! — Трън грабна пръчката си от там, където я бе подпрял на масата, но в този миг го издърпаха от стола му за яката на ризата.

— Вижте, нека да се държим като джентълме…

Хрущяща болка издрънча в черепа му и отпрати главата му назад. Трън падна на пода, скулата му взе да пулсира, а в устата си усещаше вкус на желязо. Той провери дали челюстта му е здрава и докосна лицето си, защото знаеше, че ударът ще да е оставил бая голяма следа.

— Ето така — рече той сред размътените си мисли — не беше редно да се постъпва срещу един слепец.

Някакъв мъж нададе рев, още столове заскърцаха по пода, паднаха мебели, някакви неща, подобни на чинии, се строшиха на парчета, хора се развикаха, настана хаос от ръце и крака, които пълзяха, падаха и в бара се разрази огромна свада.

Трън се сви на кълбо, вдигна пръчката си над главата — трогателен щит в бъркотията — и се помъчи да се смали, че да не става мишена за ударите. Но едно непокорно коляно го улучи по хълбока. Някакъв падащ стол го бухна по ръката.

Тогава две ръце се плъзнаха под мишниците му и го издърпаха назад. Трън зарита по пода, като се остави да го изтеглят от купчината лакти и колене.

— Добре ли си? — попита някакъв мъж.

С помощта на пръчката си Трън се изправи на крака и се опря на стената, доволен, че тя му дава опора и закрила.

— Добре съм, благодаря ви. Ако има нещо, което мразя, то е човек, дето обезумява, щом го заловиш, че мами. Ако ще го правиш, трябва да си готов да приемеш последиците като мъж.

— Добра политика, но си мисля, че той се разстрои повече от обидата ти по адрес на жената с него.

Трън трепна и обърса кръвта от устата си. Зарадва се, че поне зъбите му си бяха на място.

— Не ми казвайте, че не е била дроид. Бих се заклел, че…

— О, дроид е. И още как. При това е хубавка. Просто много мъже не обичат да признават, че аксесоарът, който върви под ръка с тях, е купен и програмиран.

Трън нагласи превръзката си и поклати глава.

— Ето пак. Щом си решил да си купиш компаньонка, признай си го като мъж. И недей да грубиянстваш. А с вас познаваме ли се?

— Джамал, от кервана.

— Джамал. Спомням си. Благодаря, че ме измъкна.

— За мен беше удоволствие. Какво ще кажеш да сложим малко лед на това око, а? Хайде, дай да се махаме от тази бъркотия, преди някой друг да е решил, че не му допадаш.