Мариса Мейър
Крес (51)

Глава петдесет и първа

Каи се засмя с дрезгав смях, който приличаше на задушаване. Сам не можеше да реши дали неочакваният обрат на събитията беше страшен, или много, много смешен.

— Сигурността на двореца е застрашена? И какво точно означава това?

— Поради липса на време кралската стража все още не е изготвила официален доклад, Ваше Величество — обясни Торин. — Но знаем, че всички охранителни камери, скенери, в това число и скенерите за оръжие, не работят. Или поне в този момент вашите охранители нямат достъп до тях.

— Откога не работят?

— От почти единадесет минути.

Каи отиде до прозореца. В отражението си съзря младоженец с бяла копринена риза, разделена на две от червен пояс, който висеше от рамото му. Всеки път, щом съзреше пояса, императорът виждаше кръв. През изминалия час той бе крачил напред-назад из личните си покои, избягвайки всячески да поглежда към отражението си.

— Мислите ли, че Левана има пръст в тази работа?

— Струва ми се, че не е в стила й да се опитва да попречи на днешната церемония.

Каи прокара пръсти през косата си. Прия би получила припадък, ако го видеше — четиридесет минути наетите стилисти подреждаха всяко косъмче на главата му.

— Ваше Величество, бих искал да ви помоля да се отдръпнете от прозореца.

Каи се извърна, изненадан от тревогата в гласа на Торин.

— Защо?

— Според заключението ни този пробив застрашава сигурността ви, макар да не знаем кой е източникът на заплахата.

— И вие мислите, че някой ще се опита да ме убие през прозореца? На четиринадесетия етаж?

— Не знаем какво да мислим, но не бих желал да се излагате на ненужни рискове, преди да разполагаме с повече информация. Капитанът на стражата ще е тук всеки момент. Сигурен съм, че той има подходящ план за подобни ситуации. Може да бъдем принудени да се евакуираме или да минем в режим на блокада, като забраним всяко влизане и излизане от двореца.

Каи се отдръпна от прозореца. Режим на блокада ли? Та той дори не знаеше, че съществува такова нещо.

— Ще анулираме ли церемонията? — попита той, като не смееше да се надява.

— Официално не — въздъхна Торин. — Все още не. Ще прибегнем до такава стъпка само в краен случай. Кралица Левана и свитата й са затворени в техните покои и ако се наложи, ще бъдат отведени до някое отдалечено място. Церемонията временно е отложена, докато се уверим във вашата сигурност и сигурността на кралицата.

Каи за миг седна на ръба на единия стол с дърворезба, но като беше неспокоен да стои на едно място, скочи пак на крака и взе да крачи насам-натам.

— Кралицата ще изпадне в ярост. По-добре предупредете човека, който ще й съобщи новината.

— Струва ми се, че всички са наясно с това.

Каи поклати глава объркано. От седмици той живееше като в мъгла, уловен между страданието и мрачното предчувствие, страха и напрежението, но и вечните, отчаяни надежди, които се кътаха някъде в главата му. Надежда, че изход има. Надежда, че денят на сватбата никога няма да настъпи. Надежда, че принцеса Селена е открита и че по незнаен начин тя ще промени всичко.

А сега и това.

Не беше съвпадение. Някой умишлено беше пробил системата за сигурност в двореца. Кой ли би могъл да го стори? И какво се мъчеше да постигне — просто да спре сватбата? Най-сетне, на света беше пълно с хора, които не желаеха сключването на брака.

А дали подбудите на тези хора не бяха опасни, дори зловещи?

Каи вдигна очи към Торин.

— Знам, че не обичате, когато говоря за конспирации, но хайде, помислете.

Торин въздъхна дълго и мъчително.

— Ваше Величество, този път сме на едно мнение.

Някой потропа и двамата се сепнаха. Обикновено говорителите в стената известяваха за пристигането на външен човек, но сигурно сега и те не работеха. Което накара Каи да си зададе въпрос — не беше ли редно да има резервна система? Или тя също е била изкарана от строя?

Тори пръв тръгна към вратата.

— Представете се.

— Ташми Прия желае да говори с Негово Величество.

Каи взе да разтрива врата си, докато Торин отключи вратата. Прия стоеше сковано пред тях и в смарагдовото си сребристо сари беше дори по-спретната от обикновено.

— Някакви новини? — попита Каи.

Изражението на Прия беше замаяно, почти страшно. Каи се подготви да посрещне най-лошото, при все че не знаеше какво би могло да бъде то. Но вместо да проговори, Прия затвори очи и падна сгърчена на пода. Каи възкликна и клекна до нея. От другата й страна Торин вдигна китката й, за да провери пулса.

— Какво й стана? — попита Каи, но тогава очите му зърнаха една малка стреличка, която стърчеше от гърба на Прия. — Какво…

— Жената ще се оправи.

Каи замръзна.

Погледна нагоре. Към чифт черни панталони, копринена риза и…

Синдер. Сърцето му заседна в гърлото.

Беше облечена в същата униформа като на персонала. Косата й беше чорлава както винаги. Не носеше ръкавици. Изглеждаше развълнувана.

Още едно момиче влезе след нея и затвори вратата. То беше малко по-високо, със светлокафеникава кожа и синя коса, но Каи й хвърли съвсем бегъл поглед.

Защото Синдер беше там.

Синдер.

Каи се изправи на крака, без да може да си затвори устата. Торин също се надигна, заобиколи Прия и се опита да се примъкне между тях като щит, но Каи не го забеляза.

Синдер го гледаше право в очите. Стори му се, че тя сякаш чака нещо. Подготвя се. И въпреки че от металната й ръка стърчеше някакъв израстък, който му се видя опасен, Синдер имаше почти уплашен вид.

Мълчанието беше непоносимо, но на Каи не му идваше наум какво да каже. Накрая Синдер преглътна.

— Съжалявам, но трябваше да… — Тя посочи безжизнената координаторка на сватбата, после махна ръка, като да се отърси от гледката. — Но тя ще се оправи, кълна се. Може да й се гади малко, когато дойде на себе си, но иначе… А, да и андроидът… Наинси, нали така беше? Наложи се да я извадя от строя. И резервния й процесор също. Но всеки механик би могъл да я включи за шест секунди, така че… — Тя почеса нервно китката си. — А, да, в коридора се натъкнахме също и на капитана на стражата и на още двама-трима стражи. Може малко да го поуплаших, защото сега е… в безсъзнание. И той. Но няма страшно, ще се оправи. Кълна се. — Устните й се извиха бързо и напрегнато в усмивка. — Ами… здравей отново. Между другото.

— Ох — изпъшка другото момиче и изви очи. — Беше ужасно.

Синдер я стрелна с яден поглед, но в този миг момичето направи крачка към Каи и се поклони грациозно.

— Ваше Величество, толкова се радвам да ви видя отново.

Каи мълчеше.

Синдер мълчеше.

Торин, наполовина намъкнал се между Каи и Синдер, мълчеше.

Най-накрая момичето вдигна глава.

— Синдер, време е.

Синдер подскочи.

— Да, така е. Извинявай.

Тя нерешително пристъпи напред и като че тъкмо се канеше да заговори, когато гласът на Каи най-сетне се завърна:

— Ти да не си полудяла?

Синдер спря.

— Знаеш ли… ти… кралица Левана е в двореца! Ще те убие!

— Да — примигна Синдер. — Знам.

— Именно поради тази причина трябва да спрем да си губим времето на вятъра — измърмори под носа си момичето.

Каи се намръщи.

— Вие коя сте?

Ико засия.

— О, аз съм Ико! Може би не си спомняте, но се запознахме на пазара в онзи ден, когато донесохте андроида, само че тогава бях ето толкова висока — тя вдигна ръка до ханша си — и бях с форма на огромна круша, а също и доста по-бледа. — Ико запърха с миглите си.

Каи върна погледа си върху Синдер.

— Ико има право — поде Синдер. — Трябва да тръгваме. На часа. А ти идваш с нас.

— Аз какво?

— Императорът няма да прави нищо подобно — намеси се Торин. Той понечи да тръгне към Синдер, но кракът му увисна във въздуха, после се върна назад. Изведнъж той прекрачи тялото на Прия и продължи да върви заднишком, додето свивките на колената му не се удариха в канапето и той не се смъкна върху възглавничката. Каи го зяпаше с отворена уста и вече започваше да си мисли, че това е някакъв фантастичен сън, причинен от тревожността му.

— Съжалявам — обади се Синдер и вдигна киборгската си ръка. — Имам още една упоителна стреличка и ако се опитате да се месите, боя се, че ще трябва да я използвам срещу вас.

Торин я изгледа кръвнишки, влагайки възможно най-силната, кипяща омраза в погледа си, каквато Каи никога не беше виждал.

— Каи, трябва да ти отстраня чипа.

Той се обърна към нея и за първи път почувства внезапен страх. Нещо щракна и той хвърли поглед надолу, за да види как от един от пръстите й изскочи къс нож.

Синдер беше киборг. С това Каи почти бе успял да свикне.

Но освен това тя беше и лунитянка и при все че и това му беше известно също толкова отдавна, той никога досега не я бе виждал да действа като лунитянка. Не и така безочливо. Не и досега.

Синдер пристъпи към него.

Каи отстъпи назад.

Тя спря, в очите й проблесна болка.

— Каи?

— Не биваше да идваш тук.

Тя овлажни устните си.

— Знам как ти изглежда всичко, но, моля те, довери ми се. Не мога да ти позволя да се ожениш за Левана.

Той се изсмя отсечено. Сватбата. Почти я беше забравил, а именно той носеше одежди на жених.

— Това решение не е твое, не можеш ти да го взимаш.

— Вече съм го взела. — Синдер тръгна напред, а при следващата крачка Каи се намери притиснат до една малка масичка. Синдер сведе поглед и очите й се уголемиха.

Каи проследи погледа й.

Върху масичката лежеше кракът й. Детското краче с хлътнало покритие и засъхнала кал между пръстите, което беше паднало по градинските стълби. Каи го беше изнесъл от кабинета си, когато охраната претърсваше помещението за шпионските устройства на Левана. Ушите му пламнаха — сякаш го бяха заловили, че е скътал нещо необикновено и съвсем лично. Нещо, което не е негово.

— Ти… — Той посочи вяло. — Беше го изгубила.

Синдер откъсна очи от крака и безмълвно срещна погледа му. Каи не можеше да си представи какво ли си мислеше тя. Той самият не разбираше какво означаваше това, че е запазил крака.

Другото момиче, Ико, подложи длани под брадичката си.

— Това тук е толкова по-хубаво от драмите по мрежата.

Синдер сведе поглед за кратко, колкото да се съвземе, после протегна ръка към младия мъж.

— Моля те, Каи. Нямаме много време. Дай ми китката си. — Гласът й беше мил и нежен и по необясним начин това повече от всичко друго го накара да се подвоуми. Лунитяни — винаги бяха все така убедително нежни, все така неискрено мили.

Каи поклати глава и притисна незащитената си китка към хълбока си.

— Виж, Синдер. Не знам защо си тук. Искам да ти вярвам, че намеренията ти са добри, но… аз не знам нищо за теб. Ти ме излъга за всичко.

— Никога не съм те лъгала. — Синдер пак погледна крадешком към крачето. — Може би не ти казах цялата истина, но нима би могъл да ме виниш?

— Разбира се, че те виня. — Каи се намръщи. — Имаше достатъчно възможности да ми кажеш истината.

Думите като че я изненадаха, но след това тя скръсти юмруци на хълбок.

— Точно така. И какво щеше да последва, ако ти бяха казала? О, ама, разбира се, че искам да отида на бала с вас, Ваше Величество, но преди това трябва да знаете, че аз съм киборг? Кажи де!

Каи погледна встрани.

— Ти никога нямаше да ми проговориш отново — отвърна тя вместо него. — Щеше да се почувстваш унизен.

— Значи ти завинаги щеше да скриеш тайната си от мен?

— Завинаги ли? — Синдер махна с ръка към прозореца. — Та ти си император на цяла държава. Какво завинаги можеше да има.

Той се изненада, че думите го пронизаха толкова болезнено. Синдер имаше право. Между тях нямаше място за такива нелепости — император. Киборг. Не би трябвало да го боли от думите й.

— Ами това, че си лунитянка, а? — попита той. — За това кога смяташе да ми кажеш?

Синдер изпухтя и Каи видя, че тя губеше търпение.

— Нямаме време за тези неща.

— Искам да знам колко пъти си ме манипулирала. Каква част от всичко е било промиване на съзнанието?

Ченето на Синдер увисна, сякаш бе потресена, че такива мисли са могли да му минат през ума. И тогава в очите й лумна огън.

— Защо питаш? Нима се тревожиш, че в действителност си изпитал чувства към един киборг от скромен произход?

— Просто се мъча да проумея кое е било истина и кой е този човек. — Той я посочи с жест от главата до петите й. — Един ден поправяш портскрийнове на пазара, на другия бягаш от строго охраняван затвор. А сега… изключваш системата за сигурност в двореца ми, размахваш нож срещу мен и заплашваш да упоиш първия ми съветник, ако не получиш, каквото поискаш. Какво да мисля след всичко това? Дори не знам на чия страна си!

Синдер стисна юмруци, но докато гневните му думи се уталожат, погледът й улови нещо над рамото му. Огромният панорамен прозорец, който гледаше към Източната република. Изражението й стана хладно. Пресметливо.

Тя направи крачка към него. Каи се сви.

— На моята страна съм. И ако мислиш доброто на Републиката и на цялата планета, по-добре и ти да си с мен. — Тя подаде ръката си с дланта нагоре. — А сега ми дай китката си.

Каи сви пръсти.

— Моите задължения са тук. Страната ми разчита на мен да я защитя. Няма да избягам от задълженията си, а още по-малко пък бих избягал с теб! — Той се помъчи да вдигне брадичка, при все че му бе трудно, докато свирепият поглед на Синдер го караше да се чувства важен колкото кристалче сол.

— О, нима? — рече тя провлачено. — Значи би предпочел да опиташ късмета си с нея?

— Поне знам, когато ме манипулира.

— Кратки новини: Никога не съм те манипулирала. И се надявам никога да не ми се наложи. Но ти не си единственият, който има задължения и цял народ, уповаващ се на него. Затова, Ваше Величество, съжалявам, но тръгвате с мен. И ще се наложи да решите дали можете да ми се доверите някой друг път, когато не сме така притиснати от времето.

Синдер вдигна ръка и го простреля.