Мариса Мейър
Крес (12)

Глава дванадесета

Отначало сателитът падаше бавно, постепенно, но гравитацията на Земята вземаше връх над орбитата му и го теглеше към себе си.

Трън повдигна крачола на панталона си и с помощта на десния си крак свали лявата си обувка. Ножът, който беше скрил там, изтрака на пода. Той го грабна и неумело се опита да насочи острието към одеялото, което овързваше китките му.

Момичето каза нещо през парцала в устата си и се премести към него. То беше вързано много по-здраво и по-сложно от Трън. На капитана на Рампион чародейката си бе направила труда да завърже единствено ръцете, и то отпред. Но момичето беше вързано цялото, чак до краката, освен това ръцете бяха вързани на гърба, а в устата бе затъкната кърпа.

Като нямаше с какво да натисне ножа и да среже възела, Трън кимна на момичето.

— Можеш ли да се обърнеш?

Крес тупна на земята, завъртя се на една страна и се отблъсна от стената с крака, така че да се завърти и ръцете й да се насочат към него. Трън клекна над нея и взе да реже чаршафа, който се врязваше в ръцете й. Когато най-сетне го накълца някак, по кожата на момичето бяха останали дълбоки червени улеи.

Момичето разкъса кърпата от устата си и я остави да виси на врата й. Един възел от оръфаната й коса се оплете в плата.

— Краката ми!

— Можеш ли да ми развържеш ръцете?

Без да каже и дума, момичето грабна ножа от Трън. С треперещи ръце насочи острието към превръзките на коленете си и Трън си помисли, че може би беше най-добре да я остави да се упражнява върху себе си.

Докато режеше чаршафа, Крес приличаше на някоя луда — беше толкова съсредоточена, че челото й се бе набръчкало, косата й беше чорлава, лицето й — мокро, на петна, а червени линии от превръзката на устата кръстосваха бузите й. Но от адреналина ръцете й работеха бързо и скоро тя изрита чаршафа и се освободи от него.

— Ръцете ми — повтори Трън, но момичето вече се бе уловило за мивката и се изправяше с треперещи крака.

— Съжалявам — трябва да въведа кода! — извика тя и с неуверена крачка влезе в стаята. Трън грабна ножа, изправи се с мъка на крака, а в това време сателитът внезапно смени посоката си. Трън се подхлъзна и се блъсна във вратата на банята. Земната гравитация ги теглеше и те падаха с бясна скорост надолу.

Трън се подпря на стената, за да не падне, и влетя в стаята. Момичето също беше паднало и тъкмо се мъчеше да се прехвърли от другата страна на леглото.

— Трябва да се доберем до другия кораб и да се разкачим! — викна Трън. — Трябва да ме развържеш!

Тя поклати глава и се притисна до стената, където бе вграден най-малкият от всички екрани, онзи, в който Сибил беше бърникала. По лицето на момичето имаше залепнали коси.

— Тя е блокирала кораба, така че да не може да излети, а и аз познавам сателита много по-добре и… о, не, не, не! — Момичето изпищя, докато пръстите му танцуваха по екрана. — Сменила е кода за достъп!

— Какво правиш?

— Трябва да вкарам кода. Аблативното покритие ще издържи, докато минаваме през атмосферата, но ако не пусна парашута, цялото нещо ще се пръсне при удара!

Сателитът пак промени посока и двамата залитнаха. Трън падна на матрака, ножът изхвръкна от ръцете му и отскочи от ръба на леглото. Момичето се препъна и падна на едно коляно. Стените около тях започнаха да се тресат от триенето със земната атмосфера. Мракът, който забулваше малките прозорци, бе изместен от ослепително бяла светлина. Най-външното покритие гореше и така ги предпазваше от горещината в атмосферата.

За разлика от Рампион този сателит беше проектиран само за едно-единствено кацане на Земята.

— Добре тогава. — Трън заряза ножа, преметна се в другия край на леглото и вдигна момичето на крака. — Пускай го този парашут! — Крес продължи да се поклаща и когато той я завъртя в посока към екрана, обгърна плътно тялото й с ръцете си като в пашкул. Момичето беше още по-нисичко, отколкото си беше мислил — главата й стигаше едва до гърдите му.

Пръстите й взеха да мушкат по екрана, а в това време Трън се поразкрачи, сви колене и се приготви, доколкото можа, да посрещне друсането и трещенето на сателита. Приведе се над нея, като се мъчеше да пази равновесие, да я държи стабилно, дордето по екрана се сменяваха кодове и команди. Погледът му се стрелна към близкия прозорец, който все така огнено белееше. Щом сателитът навлезеше достатъчно навътре в атмосферата на Земята, автоматичната гравитация щеше да се изключи и те щяха да бъдат в безопасност като зарче в ръката на комарджия.

— Вътре съм! — извика момичето.

Трън се захвана за мокета с пръстите на босия си крак. Чу трясък зад гърба си и се осмели да погледне. Единият от екраните беше паднал от писалището. Той преглътна с усилие. Всичко, което не беше завинтено, щеше да се превърне в снаряди.

— Колко време още ще ти трябва да…

— Готово!

Трън я завъртя на другата страна и заедно с нея се хвърли към матрака.

— Под леглото! — той се препъна, падна, повлече я със себе си. Над главите им шкафовете се разтвориха. Трън се уплаши, когато край тях задрънча дъжд от консерви и чинии. Той се надвеси над момичето, предпазвайки го с тялото си от тях. — Бързо!

Тя изпълзя напред, вън от обръча на ръцете му, избута се навътре в сенките. Прилепи максимално гръб до стената, а двете й ръце се опряха с все сила в рамката на леглото, за да се закрепи здраво на едно място.

Трън стана от земята и хвана най-близката подпора, за да се издърпа напред.

Тресенето спря. Смени го плавно, бързо спускане. Ярката светлина в прозорците избледня до слънчево синьо. Стомахът на Трън се надигна и той се почувства, като че е засмукан от вакуум.

Той чу как момичето изпищя. В главата му избухна болка, ярка светлина и светът потъна в мрак.