Мариса Мейър
Крес (59)

Глава петдесет и девета

Сякаш някой бавно го теглеше от спокойната тъмнина — както човек се събужда от хубав сън, докато подсъзнанието му се мъчи да го задържи поне още малко в съня. И тогава, с гневно примирение, Каи се събуди, отвори широко очи и се вторачи в някакви летви, които виждаше за първи път. Долната страна на леглото на втория етаж.

Той разтърка очи, като си мислеше, че не се е разбудил напълно. Гърдите му пулсираха от болка, а стомахът му се надигаше. Извърна главата си на една страна и усети болка във врата си. Опипа с ръка челото си и откри, че имаше лепенка.

Но погледът му вече обхождаше стаята. В другия й край имаше малко писалище и практичен гардероб, но стаята беше толкова малка, че можеше да се пресегне до тях и от леглото. До вратата беше оставена да свети мъждива лампа. Стените бяха от метал, а бодливото одеяло, на което лежеше, беше в армейско кафяво.

Пулсът му се ускори и той подпря ръка на леглото отгоре, че да не си удари главата в него, и свали краката си отстрани. Те тупнаха глухо на голия под и Каи с изненада установи, че е с обувки.

Официални обувки.

Официален панталон.

Сватбената риза и поясът му — смачкани и раздърпани.

Велики звезди. Сватбата.

Устата му изведнъж пресъхна. Каи скочи от леглото и запреплита крака към малкия прозорец. Сложи ръце от двете му страни. Ченето му увисна, сърцето му падна в петите.

Звездите наистина бяха велики. Никога не беше виждал толкова много и толкова ярки звезди. Зави му се свят — странно, уж трябваше да гледа нагоре към нощното небе, а нещо май се бе случило с гравитацията. Къде беше хоризонтът, че да се ориентира? Студена пот изби по челото му, когато притисна едната си страна до стената и се помъчи да надникне надолу, колкото му позволяваше малкият прозорец и…

Земята.

Каи се отблъсна от стената и за малко да падне, но се улови за горния матрак на двойното легло. Сърцето му прескочи и той потрепери.

Парченцата от пъзела взеха да се наместват в размътения му мозък. Синдер. Ножът. Превръзките на китката и на врата му — чиповете за проследяване. Но нали чипът на врата му беше строга тайна? И пистолетът или нещо, дето беше вградено в ръката й. Парещата болка до гърдите му, която още не беше отшумяла.

Нима го беше простреляла?

Той прокара ръка през косата си, обърна се и отвори силно вратата.

Намери се в тесен коридор, осветен по-ярко от стаята му. В далечния край имаше нещо като кухня. От другата посока се чуваха гласове. Каи изправи раменете си и тръгна натам.

От коридора се влизаше в огромно метално помещение, наблъскано с пластмасови щайги. През портала отсреща той видя лампичките и инструментите в пилотската кабина и още един изглед към Земята, който секваше дъха.

Когато приближи, видя, че в пилотските кресла седят двама души.

— Къде е Синдер?

Те се извърнаха с лице към него и момичето скочи на крака.

— Ваше Величество!

На лицето на мъжа разцъфна широка усмивка. Той се позабави със ставането, като първо взе някаква пръчка от стената.

— Добре дошли на борда на Рампион, Ваша Величественост. Капитан Карсуел Трън на вашите услуги. — И Трън се поклони. Каи се навъси.

— Да, познах ви.

— Нима? — Усмивката на мъжа цъфна още по-широка и той сръга с лакът момичето. — Познал ме е.

— Къде е Синдер?

Момичето се залюшка притеснено на пети.

— Струва ми се, че е в дока с капсулата, Ваше Величество.

Каи се обърна, направи няколко крачки към товарното и изскимтя.

Със скръстени крака на една щайга седеше мъж с игла в ръка, конец в устата и купчина окървавени превръзки до него. Тялото му беше обезобразено от безброй рани и белези — както стари, така и нови. На лявата му ръка имаше черна татуировка.

Той вкара иглата в една дълбока рана отстрани на тялото си, остави конеца да падне от устата му и кимна.

— Ваше Величество.

Сърцето на Каи слезе в петите му. Краката му се заковаха за пода и той зачака мъжът всеки миг да се хвърли отгоре му и да го пребие до смърт. За първи път срещаше лично някой от вълците на кралицата, но беше изгледал предостатъчно записи. И знаеше колко са бързи, какви убийци са.

След миг неловко мълчание мъжът се върна към раната си.

— Ваше Величество?

Ококорен, Каи отмести погледа си към русото момиче.

— Бихте ли желали да ви отведа до дока?

Младият мъж се застави да разтвори юмруците си. Напомни си, че той беше императорът на Източната република и щеше да се държи подобаващо, даже и в компанията на престъпници и чудовища.

— Благодаря ти — въздъхна той. — Ще ти бъда признателен.

 

 

Синдер дъвчеше долната си устна, докато усукваше жиците, за да ги вкара в конектора.

— Така, я сега опитай.

Ико, легнала по гръб на земята, хвърли поглед надолу, после изви главата си наляво. Очите й светнаха и тя опита надясно, за да изпробва всички възможни посоки. И засия.

— Работи!

Синдер се потупа по брадичката с края на тънките си клещи.

— В третия прешлен все още има една малка огъната част, но сега не мога да направя нищо повече. Трябва да изчакаме, докато успеем да намерим нов прешлен. Я пак опитай пръстите.

Ико размърда пръстите първо на ръцете, после и на краката си. Вдигна ги, така че те застанаха перпендикулярно на пода, после продължи към главата си и накрая вече направо целуваше коленете си. Тя нададе радостен вик, хвърли се напред и като използва инерцията, скочи право на крака.

— Работи! Всичко работи!

— Ико, стига, престани! — Синдер също стана. — Трябва да…

Но преди да довърши, Ико я дръпна към гърдите си и я стисна, като се олюляваше и трепереше от радост.

Андроид. Треперещ от радост.

— Ти си най-добрият механик, за който един андроид може да си мечтае!

— Кажи го, когато в гърлото ти спре да зее тая огромна дупка — рече Синдер и се дръпна от прегръдката й. Ико погледна отражението си в прозореца на кораба и трепна. От гърлото до гърдите й облицовката беше съдрана и Синдер можеше да види вътрешните й механизми. Централният процесор, намотките, свръзките, всичко беше на показ.

— Ох, пфу, че гадно — каза Ико и се помъчи да скрие дупката с двете си ръце. — Мразя, когато жиците ми се виждат.

— Чувството ми е познато. — Синдер дръпна чифт клещи от магнитната лента на стената. — Ела тук. Дай да видим дали няма да мога да огъна част от външната облицовка и да я върна на мястото й. Като цяло тъканта на кожата ти няма да може да се поправи. Няма да стане идеално, но сега толкова мога да направя. За известно време може да се наложи да носиш поло.

Ико въздъхна и отиде при Синдер.

— Представи си само — капитан Трън тъкмо ми донесе това прекрасно тяло, а глупавите лунитяни се появяват и всичко развалят.

Синдер се подсмихна.

— Спри да бъбриш за минутка, докато свърша с облицовката.

Ико нетърпеливо затропа с пръсти по хълбока си, а в това време Синдер изви външната облицовка в нещо, което като форма приличаше на ключица.

Зад нея вратата се отвори с бучене.

— Ето я и нея, Ваше Величество.

Синдер се скова. Клещите още стискаха облицовката на Ико. Чуха се стъпки, после Ико изпищя и изблъска Синдер и клещите й.

— Не му позволявай да ме види в този вид! — изкрещя тя и се скри зад капсулата.

Синдер преглътна, пъхна клещите в задния си джоб и бавно се обърна. Каи хвърли мрачен поглед към капсулата и към краката на Ико, към шкафовете с инструментите и към захранващите кабели, закрепени по стените. Накрая отново се спря върху Синдер.

Крес и Трън се въртяха любопитно на вратата.

— Събудил си се — запъна се Синдер. После осъзна, че това прозвуча глупаво, и се опита да се поизправи. — Как се чувстваш?

— Отвлечен. Как трябва да се чувствам?

Синдер потърка китката си. Изкуши се да повика обаянието си, за да скрие киборгската си ръка, но това, разбира се, също щеше да бъде глупаво. Пък и беше нещо, което Левана би сторила.

— Надявах се да се чувстваш отпочинал? — каза тя и се опита да се усмихне плахо. Отговор не последва. Нито усмивка. Нито тих смях. Нито искрица хумор.

Синдер стисна устни.

— Трябва да поговорим — обади се Каи.

Трън подсвирна бавно.

— Никой не се радва да чуе тази реплика.

— Трън — Синдер го изгледа свирепо, — иди да покажеш на Ико инструментите в пилотската кабина.

— Отлична идея — изчурулика Крес и избута Трън от вратата. — Хайде, Ико, ела.

Ико още се криеше и свенливо се бе загърнала с ръце.

— Той гледа ли?

Каи повдигна едната си вежда.

— Не гледа — отвърна Синдер.

Колебание.

— Сигурна ли си?

Вбесена, Синдер направи знак на Каи.

— Не гледаш!

Той вдигна очи към тавана.

— В името на всички звезди! — и като скръсти ръце, Каи им обърна гръб. Синдер махна на Ико.

— Чисто е. Ще довършим това… после.

Ико хукна към коридора при Крес и Трън и плитките й заподскачаха.

— Толкова се радвам, че сте жив и здрав, Ваше Величество! — викна тя след него. Докато вратата се затваряше, тя окуражително вдигна палци на Синдер.

И след това двамата останаха насаме.