Мариса Мейър
Крес (20)

Глава двадесета

Крес се събуди със смесица от замайващи усещания. Краката й пулсираха тежко, а стъпалата я боляха. С Трън се бяха заровили, за да не измръзнат, и сега тежестта на пясъка я притискаше от врата до петите. Скалпът й все още беше изтръпнал от новата необичайна лекота. Кожата й беше суха и дращеше на допир, устните й се бяха напукали.

До нея Трън се размърда полека, така че да не размести четвъртитото парче плат от парашута, с което се бяха покрили, за да предпазят лицата си от навяванията на вятъра. Но песъчинките в ушите и носа на Крес показваха, че това не беше дало особено добър резултат. Всеки милиметър от тялото й бе покрит с пясък, без значение дали беше останал незаровен. Пясък под ноктите й. Пясък в ъгълчетата на устата й. Пясък в косата й, в гънките на ухото й. А когато опита да изтрие сухите остатъци от съня, операцията се оказа трудна и болезнена.

— Стой мирна — каза Трън и сложи дланта си на ръката й. — Върху платнището може би се е събрала роса. Не трябва да я прахосваме.

— Роса ли?

— Вода, която излиза от земята на зазоряване.

Крес знаеше какво е роса, но мисълта за такава й се струваше нелепа предвид околния пейзаж. Но въпреки това въздухът като че беше леко влажен и тя не спори с Трън, когато той й обясни как да хване четирите краища на платнището и да ги повдигне нагоре, така че в средата му да се събере всичката роса.

Когато се измъкнаха изпод платнището, намериха едва една-едничка глътчица вода и тя беше мръсна от пясъка, навят нощес върху платнището. Крес предаде на Трън нищожния им успех и видя как челото му се сбърчи разочаровано. Но след малко Трън сви рамене и разочарованието му избледня.

— Е, все още си имаме предостатъчно вода от сателита.

Предостатъчното вода се състоеше всичко на всичко от две последни пълни бутилки.

Крес погледна към просветляващия хоризонт. Съмняваше се, че бяха спали повече от два часа — цяла нощ бяха вървели и тя чувстваше, че ако направи още една крачка, краката й ще рухнат. Момичето погледна към планината, откри, че тя беше толкова далеч колкото и предната вечер, и провеси нос.

— Как са очите ти? — попита тя.

— Неведнъж са ми казвали, че са замечтани, но ще оставя на теб да решиш.

Крес се изчерви и се обърна към Трън. Той беше скръстил ръце на гърдите си и се усмихваше широко и безгрижно, но под усмивката му имаше някакво напрежение. Тя осъзна, че спокойствието в тона му също беше престорено и нехайното му поведение прикриваше кипящото под повърхността отчаяние.

— Наистина са замечтани — каза тихо Крес и веднага й се прииска да изпълзи под парашута, да се скрие от неудобство, но пък си струваше да види, че усмивката на Трън вече не беше толкова пресилена.

Двамата вдигнаха лагера си, пийнаха по малко вода и вързаха отново кърпите около глезените на Крес, а в това време утрешната роса се изпаряваше наоколо им, изчезваше. Температурата вече се покачваше. Преди да завърже вързопа, Трън извади чаршафите и накара Крес да се увие в единия като в мантия. От другия си приспособи нещо като наметало с качулка, която се спускаше над челото му.

— Покри ли си главата? — попита той, докато прокарваше крак по земята, за да намери металната пръчка, която ползваше като бастун. Крес се помъчи също така добре като Трън да се увие в чаршафа и чак тогава потвърди. — Добре. Съвсем скоро кожата ти ще се изпече едно хубаво като бекон, но чаршафът ще те предпази поне за известно време.

Докато водеше Трън нагоре по склона, под който бяха лагерували, Крес все подръпваше неудобния чаршаф. Беше капнала от умора, полувдървена от вървенето. Всяка част от тялото й пулсираше от болка.

Бяха изминали четири дюни, когато тя се препъна и падна на колене. Трън заби петите си в пясъка, за да остане прав.

— Крес?

— Добре съм — каза тя, изправи се и изтупа пясъка от краката си. — Малко съм отпаднала. Не съм привикнала на такова натоварване.

Ръцете на Трън стояха във въздуха, като че бе имал намерение да я вдигне, но тя забеляза твърде късно. Той полека ги отпусна до тялото си.

— Можеш ли да продължиш?

— Да. Трябва само пак да вляза в ритъм. — Крес се надяваше да казва истината и краката й да не се държат през целия ден, като че бяха направени от желе.

— Ще вървим, докато напече силно, после ще си починем. Не бива да се напрягаме много, не и в най-големия пек.

Крес тръгна надолу по дюната и докато чакаше времето за почивка, взе да брои крачките.

Десет.

Двадесет и пет.

Петдесет крачки.

Пясъкът ставаше все по-горещ и палеше краката й през хавлиените кърпи. Слънцето се катереше нагоре.

За да не мисли за сегашното си положение, въображението й взе да се върти около любимите й фантазии. Крес беше корабокруширал пират от втора ера. Беше състезателка по лека атлетика, която тренираше за дълъг преход. Беше безчувствен андроид, който можеше да върви, да върви, да върви и никога нямаше да се умори…

Но фантазиите й започнаха да стават все по-мимолетни — реалността ги избутваше встрани с болката, с лишенията, с жаждата. Крес взе да се моли Трън да позволи да спрат и да си починат, но той не го направи. И те вървяха с мъка напред. Трън се оказа прав за чаршафите — те я пазеха от безжалостното слънце, което иначе щеше да я изгори, и тя благодареше за потта, която с влажността си я разхлаждаше. Отново почна да брои, а потта капеше по свивките на коленете й. Въпреки че се почувства ужасно от това, което си помисли, тя все пак беше доволна, задето Трън не може да я види в това състояние.

Но и самият той не беше неуязвим за изпитанията на пустинята. Лицето му беше станало червено, косата му се бе разрошила от търкането в чаршафената качулка, по бузите му, където се виждаше сянка от покарала брада, имаше мръсни ивици.

Стана по-топло и Трън подкани Крес да допие водата, която бяха отворили сутринта. Тя я глътна с наслада и чак после се сети, че Трън не бе пийнал и глътчица. Водата не й стигна. Денят се разстилаше пред тях, а им бе останала само още една бутилка. Трън й беше казал, че няма да разпределят водата на дажби, но тя не посмя да си поиска още, когато той не беше пил нито капка.

За да й минава по-бързо времето, Крес си затананика всичките хубави песни, които помнеше от музикалните си колекции на сателита. Тя се остави на познатите мелодии да я разсеят. И за известно време вървенето стана по-леко.

— Тази е хубава.

Тя спря и чак след миг разбра, че Трън говореше за песента, която пееше. След още миг успя да си спомни и коя беше.

— О, благодаря ти — каза тя неуверено. Никога досега не беше пяла пред другиго и никой не й бе правил комплимент за пеенето. — Това е известна приспивна песничка на Луна. Някога си мислех, че са ме кръстили на нея, но после научих, че Кресънт е доста срещано име. — И тя отново изпя първия куплет: — Нежна месечинке, горе на небето, щом слънцето се скрие и ти запееш, песента ти е толкова омайна…

Крес хвърли поглед към Трън — на устните му играеше лека усмивка.

— Майка ти сигурно ти е пяла много приспивни песнички, а?

— О, не. Те познават, че човек е щит още с раждането му. Тъй че само няколко дни след това родителите ми ме предали, за да ме убият. Изобщо не помня кои са.

Усмивката на Трън изчезна и след като дълго мълча, накрая той каза:

— По-добре недей да пееш. Като се замисля, така губиш влага през устата.

— О — Крес стисна здраво устни и докосна с пръсти Трън по ръката — сигналът, който бяха почнали да използват, когато им предстоеше да се спуснат по някой склон. После се повлече напред.

Въпреки закрилата на импровизираното й наметало кожата й беше ожулена до кръв от жегата, но мисълта, че наближаваше пладне, я тласкаше напред. Наистина по пладне температурите стигаха най-високите си стойности, но Трън беше й обещал да си отдъхнат от ходенето.

— Хайде, стига толкова — каза Трън накрая, сякаш някой теглеше думите от гърлото му. — Да поспрем, да си починем, докато температурите паднат отново.

Крес издаде стон на облекчение. Ако Трън й беше казал да върви цял ден, без да спира, тя би вървяла, но много се зарадва, че той не го направи.

— Виждаш ли някъде да има сянка? Или някое място, на което ще падне сянка, веднъж слънцето да тръгне да залязва?

Крес примижа и огледа дюните. Макар че обикновено се виждаше тук-там някоя сянка по хълмчетата, по пладне, когато слънцето беше високо, сенки нямаше никъде. Но пред тях тъкмо се изпречи един голям хълм, който не след дълго щеше да хвърли сянка, а по-добро място нямаше да намерят.

— Насам — каза Крес, насърчена от обещаната почивка. Но щом превалиха поредната дюна, погледът й улови нещо в далечината. Тя ахна и сграбчи Трън за ръката.

— Какво има?

— Аз… Това е… — Тя зяпна божествената гледка, като се мъчеше да намери думи, за да я опише. Синьо, зелено — ярък контраст на оранжевия фон на пустинята. — Вода! И… и дървета!

— Виждаш оазис ли?

— Да! Трябва да е оазис!

Облекчението я заля и тя взе да трепери от обещанието за сянка, вода и почивка.

— Хайде, не е далече — каза тя и заора в пясъка с подновени сили.

— Крес, Крес! Стой! Пази си силите!

— Но оазисът е съвсем близо.

— Крес!

Но тя не го чу. Вече си представяше как прохладната вода се излива в гърлото й. Бризът под навеса от палми. Може би там щеше да има и храна, някаква непозната, земна, тропическа храна, която никога не беше вкусвала, сочна, прохладна, освежителна…

Но най-много от всичко си мечтаеше да се строполи под някоя хладна сянка, защитена от слънцето, където да поспи, докато нощта падне и донесе прохладата и безброй звезди.

Трън вървеше след нея — беше се отказал да я увещава да спре. Но скоро Крес осъзна колко жестоко се бе отнесла с него, като го накара да върви толкова бързо. Тя забави малко крачка, без да сваля очи от езерото, което трептеше в подножието на една дюна.

— Крес, сигурна ли си за оазиса? — попита Трън, когато смогна да си поеме дъх.

— Разбира се, че съм сигурна. Точно пред нас е.

— Но… Крес.

Тя намали крачка.

— Какво има? Нещо боли ли те?

Той поклати глава.

— Не, просто… добре, добре. Мога да вървя наравно с теб. Хайде, води ме към този оазис.

Тя засия, грабна свободната му ръка и го поведе по набраздената повърхност и вълните на пустинята. Фантазии завзеха мислите й, изместиха и последната капчица умора. Кърпите бяха прежулили краката й, прасците й бяха изгорели там, където чаршафите не ги скриваха от слънцето, главата й се въртеше от жажда, но оазисът беше толкова близо. Толкова близо.

Но докато тя се плъзгаше напред по ронливия пясък, оазисът все така си стоеше далечен. Въртеше се някъде на хоризонта и с всяка нейна крачка трептящите дървета като че отстъпваха назад.

Отчаяна, тя крачеше напред. Разстоянието беше измамно, но те скоро щяха да стигнат. Само трябваше да вървят, да не спират. Крачка по крачка, единият крак пред другия.

— Крес?

— Капитане — Крес се задъхваше, — не е… не е далеч.

— Крес, приближаваме ли се?

Тя се препъна, забави значително крачка и накрая спря задъхана.

— Капитане?

— Оазисът, Крес, виждаш ли да го приближаваме? Дърветата станаха ли по-големи, отколкото бяха преди?

Крес примижа срещу водата и дърветата — най-прекрасната гледка — и отри лицето си с ръкав. Беше й много горещо, но по плата не останаха следи от пот. Истината беше толкова болезнена, че тя нямаше сили да я изрече.

— Н-не. Но това… как е възможно…

Трън въздъхна, но във въздишката му нямаше разочарование, а само примирение.

— Това е мираж, Крес. Трик, с който светлината мами очите ти.

— Но… аз виждам оазиса. В езерото даже има острови, дървета…

— Знам. Миражите винаги изглеждат като истински, но всъщност виждаш само онова, което искаш да видиш. Това е илюзия, Крес. Оазис няма.

Крес гледаше омагьосана как водата се къдри на малки вълнички, как дърветата потрепват, като че бризът се закача с клоните им. Всичко беше толкова действително, толкова осезаемо. Тя почти подушваше, вкусваше хладния вятър, който подухваше към нея.

Крес едва стоеше на краката си и само страхът, че горещият пясък ще я изгори, й даваше сили да остане права.

— Не се бой. Много хора виждат миражи в пустинята.

— Но… на мен дори не ми мина през ума. А трябваше да се досетя. Чувала съм разкази, но не мислех… не знаех, че е толкова истинско.

Трън докосна с пръсти чаршафа, опитвайки се да намери ръката й.

— Нали няма сега да заплачеш? — попита той хем нежно, хем строго. Да се плаче беше забранено — водата тук беше безценна.

— Няма — каза тя тихо и решително. Не че не искаше да се разплаче, искаше. Но не беше сигурна, че тялото й можеше да произведе достатъчно сълзи.

— Добре. Хайде, намери ни някоя дюна да поседнем за малко.

Крес отлепи погледа си от мимолетната горчива илюзия. Огледа близките дюни и поведе Трън към един склон, който гледаше на юг. Щом превалиха хребета, тънката връв, която я държеше права, се скъса. Крес издаде болезнен стон и се строполи на пясъка.

Трън извади от вързопа одеялото и парчето плат от парашута, постла го на земята да седнат отгоре му, че да не се изгорят на пясъка, после дръпна ъглите над главите им като навес, който да ги пази от яркото слънце.

Обви ръка около раменете на Крес и я придърпа към себе си. Тя беше онемяла, чувстваше се предадена — от пустинята, от слънцето, от собствените си очи. Истината бавно поникваше в ума й.

Нямаше вода.

Нямаше дървета.

Нямаше нищо друго освен безкрайния пясък, безкрайното слънце, безкрайното вървене.

Може би никога нямаше да се измъкнат от пустинята. Не можеха да вървят вечно. Тя не вярваше, че ще може да издържи така и още ден само, а кой знае колко им оставаше до края на пустинята. Нямаше да издържат, не и когато всяка дюна се умножаваше по нови три, когато всяка крачка към планината ги отдалечаваше от нея, а те дори не знаеха дали тя ще им предложи подслон, когато стигнеха там.

— Няма да умрем в пустинята — обади се Трън с тих, успокоителен глас, като че знаеше точно къде я бяха отвели мислите й. — Аз съм минавал и през по-тежки изпитания от това и пак съм оцелявал.

— Така ли?

Той отвори уста, но замълча.

— Е… бил съм в затвора за дълго, а там не беше като да си отишъл на излет.

Крес оправи кърпите на краката си. Въжетата от косите й бяха започнали да прорязват кожата й.

— Като се замисля, и в армията не беше кой знае колко леко.

— Бил си там само пет месеца — измърмори тя, — и през по-голямата част от времето си се учил да летиш.

Трън наклони глава.

— А ти откъде знаеш?

— Направих проучване.

Тя не му каза каква част от миналото му беше проучила, а и той не попита.

— Е, добре. Може би това е най-тежката ситуация, в която съм изпадал. Но това не променя факта, че ще оцелеем. Ще намерим някой малък град, ще се свържем с Рампион и те ще дойдат да ни вземат. След това ще свалим Левана от трона, аз ще спечеля от това купища пари, Източната република ще ми опрости нарушенията и накрая всички ще заживеем щастливо за вечни времена.

Крес се сви до Трън и се помъчи да му повярва.

— Но първо трябва да се измъкнем от тази пустиня. — Той я погали по рамото. Ако не беше уморена до степен на безчувственост, допирът му щеше да я замае, да я изпълни с копнеж. — Повярвай ми, Крес. Ще те измъкна оттук.