Мариса Мейър
Крес (29)

Глава двадесет и девета

Синдер отстъпи назад от тромавия корпус на Рампион, заслони очи с ръка и огледа немарливата работа. Хиацинт се беше покатерил на една от скърцащите метални стълби, които хората от града им бяха донесли, и продължаваше да боядисва, каквото беше останало от неповторимата украса на кораба — полегналата гола девойка, талисмана, който Трън сам беше нарисувал още преди Синдер да го срещне. В самото начало тя не бе харесала рисунката, но сега се натъжи, задето я бяха заличили — сякаш изтриваше част от Трън, част от спомена за него. Но в медиите се бе прокраднал слух, че издирваният кораб има много издайнически белег, и те не можеха да оставят нещата така.

Синдер отри потта от челото си и огледа внимателно останалата част от работата. Боя за целия кораб нямаха, затова бяха решили да се съсредоточат върху основния страничен панел на рампата, който беше огромен. Така щяха да създадат впечатлението, че го бяха подменили целия — нещо, което беше често срещано, а иначе, ако опитаха да скрият само рисунката, начинанието им щеше да се обезсмисли.

За беда, повече боя се разля по прашната земя и по хората от града, които се бяха стекли на тълпи да им помагат, отколкото по кораба. Синдер също имаше засъхнала боя по врата, по слепоочията, на сплъстени буци в косата си, между пръстите на металната си ръка, но за разлика от мнозина от помощниците си беше сравнително чиста. Децата, които отначало се втурнаха с мерак да помагат, скоро обърнаха всичко на игра и взеха да се състезават кой ще боядиса тялото си така, че да прилича най-много на киборг.

Беше странна чест. Откакто Синдер бе пристигнала, това подражание се забелязваше все повече и повече. На гърбовете на тениските имаше рисунки на биоелектрически гръбначни стълбове. Хората украсяваха обувките си с парченца от различни метали. На герданите си окачваха шайби и гайки от една минала епоха.

Дори едно момиче с гордост показа на Синдер новата си истинска татуировка — жици и стави на робот покриваха кожата на лявото й стъпало. Тя се бе усмихнала неловко, но не се поддаде на порива да каже на момичето, че татуировката не е кибернетично точна.

Синдер не се чувстваше добре от това внимание. Не че не беше поласкана, но просто не беше привикнала на него. Не беше привикнала непознати хора да я приемат, а още по-малко да я ценят. Не беше привикнала да се възхищават от нея.

— Ей, мелези, гледайте да не излизате от линиите!

Синдер вдигна глава, а в това време Хиацинт тръсна четката си и посипа с пръски черна боя трите деца под него. Те се разпищяха, смеейки се, и хукнаха да се скрият под кораба.

Синдер отри ръцете си в зелените панталони и отиде да погледне картината, която децата рисуваха с пръсти върху покритието от другата страна на рампата. Прости фигури, щрихирани само с черти, изобразяваха едно семейство, хванало се за ръце. Двама възрастни. Три деца с различна височина. И накрая — Синдер. Позна се по конската опашка, която се подаваше от едната страна на главата й, и по това, че единият от краката на фигурата от черти беше два пъти по-широк от другия.

Синдер поклати слисана глава.

Стълбата се разклати, докато Хиацинт слизаше по нея.

— Трябва да изтриеш рисунката — каза й той и откачи от колана си един мокър парцал.

— Защо? Не пречи.

Хиацинт й се присмя и преметна парцала през рамото й.

— Боядисваме кораба, за да се отървем от отличителните му белези.

— Но рисунката е толкова малка…

— И откога стана толкова сантиментална?

Синдер духна един кичур коса от лицето си.

— Добре. — Тя дръпна парцала от рамото си и се зае да изтрие боята, преди да е засъхнала. — Мислех, че аз съм тази, която раздава заповедите тук.

— Дано не си мислиш, че съм тук с теб само за да ме командориш. — Хиацинт пусна четката в кофата до стълбата. — Достатъчно заповеди съм изпълнил през живота си. Стига толкова.

Синдер сгъна парцала, като търсеше място по него, което още не беше изцапано с боя.

— Странен начин да покажеш предаността си.

Хиацинт се засмя на себе си, при все че Синдер не разбра какво толкова забавно намираше, отстъпи назад и погледна нагоре към огромния черен квадрат, който сега покриваше главната рампа на кораба.

— Добре стана.

Тя доизтри последните остатъци от рисунката — нейния собствен аматьорски портрет — и отиде при Хиацинт. Корабът вече не приличаше на онази Рампион, която тя бе свикнала да мисли за свой дом. Той вече не приличаше на откраднатия кораб на капитан Карсуел Трън.

Синдер преглътна буцата в гърлото си.

Навсякъде край нея непознати хора помагаха да съберат четките и кофите за бои, чистеха един на друг боята от лицата си, спираха да отпият вода на големи глътки и се усмихваха. Усмихваха се, защото бяха прекарали утрото заедно, завършвайки нещо докрай. Но по някакъв начин Синдер усещаше, че тя е в центъра на всичко това и без да иска, се чувстваше отделена от дружеското отношение, от приятелствата, които бяха изковани през дългите години съвместен живот в общността. Тя скоро щеше да си тръгне. Някой ден може би дори щеше да се завърне на Луна.

— Е, кога започваме с уроците по летене?

— Моля? — Синдер се бе сепнала.

— Корабът се нуждае от пилот — отвърна Хиацинт и кимна към предницата му, където прозорците на пилотската кабина светеха ослепително ярко под слънцето. — Време е сама да се научиш да летиш.

— Но… нали ти си ми пилот?

Мъжът се изсмя подигравателно.

— Ти май не си забелязала, че хората край теб честичко ги убиват. И аз не мисля, че тази тенденция скоро ще секне.

Едно момче, година-две по-малко от Синдер, изтича да й предложи бутилка с вода, но Хиацинт я взе от ръцете му пръв и отпи няколко дълги глътки. Синдер сигурно би се разгневила, ако думите му — толкова практични и едновременно с това болезнени — не й даваха възможност да изпита друго освен изненада.

— След обяда ще започна да те уча на основните неща — продължи той, като й подаде бутилката. Синдер я взе сковано. — Не се тревожи. Не е толкова трудно, колкото изглежда.

— Добре. — Синдер допи водата. — Аз съм свободна. Трябва само да предотвратя една огромна война, но то не е кой знае каква работа.

— Ама ти с това ли си се захванала? — мъжът я изгледа подозрително. — А аз си мислех, че просто боядисваме един космически кораб.

В ъгълчето на окото на Синдер звънна съобщение. От доктор Ърланд. Тя се изопна, но съобщението се състоеше от две кратки думи, от които целият й свят се завъртя.

— Събудил се е — каза тя почти на себе си. — Вълка се е събудил.

Синдер обърна гръб на кораба и на хората от града, които се мотаеха наоколо, освободи се от празната бутилка и хукна към хотела.

Вълка седеше изправен, когато Синдер влетя в хотелската стая. Беше бос, а тялото му все още увито в бинт. Той никак не се изненада да я види — сигурно я бе чул да тропа по старото дървено стълбище. Сигурно и я бе подушил.

— Вълк! Благодаря ви, звезди! Толкова се тревожихме. Как се чувстваш?

Очите му, не така живи както обикновено, блеснаха край нея в посока към коридора. Вълка се намръщи, сякаш беше объркан. Миг след това Синдер чу стъпки и се обърна точно когато доктор Ърланд мина край нея с медицинска чанта в ръцете си.

— Все още е под действието на силни болкоуспокоителни — обясни докторът. — Гледайте да не му задавате прекалено много объркващи въпроси, моля ви.

Синдер преглътна и приближи Вълка и доктора.

— Какво стана? — попита Вълка, като заваляше думите. По тона му личеше, че е изтощен.

— Бяхме нападнати от чародей — заразказва Синдер. Част от нея искаше да вземе ръката на Вълка, но досега най-близкият им контакт е бил някое и друго приятелско пощипване по брадичката, само толкоз. Нямаше да бъде естествено, затова тя реши да остане близо до него, а ръцете си стисна в юмруци в джобовете. — Простреляха те. Не знаехме дали… но вече си добре. Нали е добре, докторе?

Ърланд светна една лампа в очите на Вълка. Вълка се дръпна назад.

— По-добре е, отколкото очаквах. Явно си на път да се възстановиш напълно, стига да не вземеш да отвориш междувременно раните си.

— Намираме се на Земята — каза Синдер, без да знае дали това беше видно за Вълка, или не. — В Африка сме. В безопасност, засега.

Но Вълка беше разсеян, тревожен. Той килна глава и подуши въздуха. Намръщи се още повече.

— Къде е Скарлет?

Лицето на Синдер се изкриви. Беше очаквала въпроса му. И беше очаквала, че няма да знае как да му отговори, когато я попита.

Лицето на Вълка потъмня.

— Не я надушвам. Като че не е била тук… като че не е тук.

Доктор Ърланд допря един термометър до челото на Вълка, но той го сграбчи, преди да е отчел температурата му.

— Къде е Скарлет?

Ядосан, Ърланд сложи юмрук на кръста си.

— Ето точно такива резки движения не бива да правиш!

Вълка изръмжа и показа острите си зъби.

— Вълк, Скарлет не е тук — обади се Синдер и напрегна воля да не се свие назад, когато той извърна кръвнишкия си поглед към нея. Тя се помъчи да му обясни. — Чародейката я взе с нея. По време на битката на кораба. Беше жива, не мисля, че беше ранена. Но чародейката я взе на борда на капсулата. Хиацинт смята, че Скарлет й е била нужна, за да пилотира капсулата.

Ченето на Вълка увисна. От ужас, от нежелание да приеме истината. Той поклати глава, не.

— Вълк…

— Кога? Кога…?

Синдер вдигна рамене.

— Преди пет дни.

Вълка направи гримаса и се извърна, лицето му се изкриви от болка, чийто източник не бяха раните му. Синдер пристъпи половин крачка към него, но се спря. Нямаше думи, които биха му помогнали. Нямаше обяснение, нямаше извинение.

Затова тя се приготви да посрещне гнева на Вълка. Очакваше ярост, разрушения. Зениците му се бяха стеснили колкото връхче на карфица и той огъваше пестниците си. Откакто бяха пристигнали във Фарафра, Синдер от дъжд на вятър беше упражнявала контрола си над съзнанието на доктора и Хиацинт, но ако Вълка се разбеснееше, това щеше да е истинско изпитание на способностите й.

А тя усещаше, че енергията му беше на ръба. Страхът гореше и се надигаше. Паниката се гърчеше в гърдите му. Животното се напъваше да се освободи вътре в човека.

И тогава дъхът на Вълка се отдръпна, той потрепна и цялата ярост се изтече от него. Сякаш някой го бе пронизал смъртоносно право в сърцето, той се свлече на колене и покри главата си със здравата си ръка, сякаш искаше да се затвори за околния свят. Синдер стоеше и гледаше. Всичките й сетива бяха настроени, съсредоточени да улавят енергията и емоциите, които се трупаха като облаци край Вълка. Сякаш наблюдаваше угасването на свещ.

Сякаш гледаше как Вълка умира.

Синдер преглътна и клекна пред него. Помисли си да се протегне и да го докосне по ръката, но не можа. Това щеше да бъде нахлуване, а тя вече бе настроила дарбата си към неговата енергия. И го гледаше как се пречупва, как се разпада пред нея. Синдер копнееше да го събере отново цял, да премахне ранимостта му, която никак не му прилягаше. Но той имаше право да тъгува. Имаше право да изпитва ужас при мисълта за съдбата на Скарлет.

— Съжалявам — пророни Синдер. — Но ние ще я открием. В момента се опитваме да измислим как да се доберем до Луна. Но ще я намерим. Ще я спасим…

Той така рязко и бързо вдигна глава, че Синдер едва не падна назад от изненада. Очите му отново светеха.

— Ще я спасите? — Вълка се тресеше от гняв. Кокалчетата на ръцете му побеляха. — Ти нямаш ни най-малка представа какво ще й сторят, какво са й сторили вече!

Всичко стана бързо. В един миг Вълка беше един съсипан мъж, превит надве над коленете си. В следващия — беше на крака, грабна рамката на леглото и я вдигна към стената. Медицинската чанта падна с трясък на земята. Стаята се разтресе. Синдер изпищя и изприпка назад.

И тогава хаосът стихна така внезапно, както беше и започнал. Вълка замръзна, олюля се и падна тежко на пода, а от удара хотелът се разтресе. С празна спринцовка в ръка над изопнатото му тяло стоеше доктор Ърланд и свирепо гледаше Синдер над очилата с тънки рамки. Синдер преглътна.

— Колко хубаво щеше да бъде — иронизира я докторът — да си имахме под ръка някого, който с умствените си способности да може да контролира такъв като Вълка, щом на него му хрумне да се впусне в подобна тирада!

С треперещи ръце Синдер отмести разрошената коса от лицето си.

— Тъкмо се канех… да го спра.

— Чудесно! Но ако позволите да ви дам съвет — другия път не се бавете толкова. — Ърланд въздъхна, хвърли спринцовката върху малкото писалище и изгледа намръщено изпадналия в безсъзнание мъж. По бинта под лопатката на Вълка бе започнала да се просмуква кръв. — Май засега ще е най-добре да го държим упоен.

— Да, така ще е най-добре.

Докторът сви устни, а бръчките прорязаха лицето му.

— Имате ли още от упоителните стрелички, които ви дадох?

— О, хайде стига — с усилие на волята Синдер се изправи, макар че краката й още трепереха. — Знаете ли колко пъти оттогава до днес едва не умрях? Отдавна ги свърших.

— Ще ви направя още малко. — Докторът прочисти гърлото си. — Имам усещането, че ще ви потрябват.