Мариса Мейър
Крес (52)

Глава петдесет и втора

Секунди след като стрелата уцели Каи в гърдите, клепачите му се затвориха с няколко примигвания и той падна в ръцете на Синдер. Съветникът извика и стана, но Ико пресече пътя му и бутна мъжа назад, докато Синдер настаняваше безжизненото тяло на Каи на пода.

За миг тя отмаля — главата й се въртеше от всичко казано и извършено.

— Синдер? Добре ли си? — попита я Ико.

— Добре съм — измърмори тя трепереща, подпря Каи на масичката и издърпа стрелата. — Когато се събуди, той ще ме мрази, но иначе съм добре. — Тя не можа да се стърпи и отново погледна нагоре към големия панорамен прозорец с тежките копринени завеси. Към собственото си отражение, което я гледаше оттам. Към момичето с металната ръка и чорлавата коса, облечено в униформа на прислугата.

Тя въздъхна бавно, за да прочисти главата си, и дръпна ръката на Каи към себе си.

— Какво ще правите с него?

Синдер се спря, колкото да погледне към съветника. Лицето му беше зачервено от гняв.

— Ще го отведем на безопасно място. Някъде, където Левана няма да може да се добере до него.

— Нима вярвате, че сегашните ви действия не ще имат последици? Не само за вас, но и за всеки жител на планетата. Нима не разбирате, че се намираме насред война?

— Не сме насред война, а сме в самото й начало. — Тя забоде поглед в него. — А аз смятам да й сложа край.

— Синдер ще успее да сложи край на войната — додаде Ико. — Ние имаме план. А и Негово Величество ще е в безопасност с нас.

Синдер се почувства странно неловко от увереността на Ико и се върна към китката на Каи. През последните седмици беше изрязала толкова много идентификационни чипове, че почти бе привикнала. Но при все това, първото врязване още й напомняше отпуснатата китка на Пеони, посинелите й пръсти. Всеки път.

Капка гъста кръв се наля върху кожата на императора и Синдер инстинктивно наклони ръката му така, че да се търкулне надолу по пръстите му и да не изцапа бялата му риза.

— Каи вярва, че вие сте открили изчезналата принцеса Селена.

Тя спря, след миг вдигна очи към Ико, сетне към съветника.

— Той… какво?

— Вярно ли е? Открихте ли я?

Синдер преглътна и се върна към китката на Каи. Изчака ръцете й да спрат да треперят и тогава премахна малкия чип от плътта му.

— Да — отвърна тя предпазливо и извади от кухината в крака си чист бинт, който омота около раната. — Тя е с нас.

— В такъв случай вие вярвате, че тя може да промени нещо.

Синдер стисна зъби, но се застави да се успокои. Сетне завърза бинта.

— Тя не само може, тя ще промени всичко. Хората от Луна ще се обединят около нея. И тя ще си върне трона обратно. — Синдер прибра ножа и отново срещна гневния поглед на съветника. — Но ако сватбата се състои, нищо вече няма да има значение. Нито една революция на Луна няма да анулира брака, нито коронацията. Ако вие дадете тази власт в ръцете на Левана, нито аз, нито който и да е друг ще може да направи нещо, за да й я отнеме. А аз знам, че вие сте достатъчно умен, че да проумеете какви ще бъдат последиците от това. — Синдер въздъхна, пусна крачола си и се изправи. — Разбирам, че нямате основания да ми вярвате, но въпреки това ще ви помоля да ми се доверите. Обещавам ви, докато Каи е с нас, нищо лошо няма да му се случи.

Посрещна я мълчание и святкащ поглед.

Синдер кимна.

— Въпросът е приключен. Ико?

Ико се наведе и хвана Каи за лакътя. Двете заедно го повдигнаха и преметнаха тялото му през раменете си. Повлякоха го към вратата. Бяха направили четири-пет стъпки.

— Той има още един чип.

Спряха.

Съветникът още седеше на канапето, още ги гледаше ядно, но сега се подсмихна презрително, като че вбесен на самия себе си.

— Как така?

— Зад дясното му ухо има вграден втори чип за проследяване. В случай че някой някога се опита да го отвлече.

Синдер остави Ико да поеме основната тежест на Каи и неуверено се протегна към клюмналата му глава. Отмести косата му да не й пречи и докосна с пръст вдлъбнатинката между челюстната кост и черепа. Върху костта имаше нещо малко и твърдо. Синдер кимна на съветника.

— Благодаря ви — каза му тя и извади ножа.

Той изсумтя.

— Лин-мей, ако нещо се случи с Каи, ще ви намеря и лично ще ви убия.

 

 

Една капчица пот се плъзна надолу по врата на Крес, но ръцете й бяха прекалено заети, че да я обършат. Пръстите й прехвърчаха над екраните, плъзгаха се по списъци и кодове, проверяваха за трети път какво е свършила.

Системата за видеонаблюдение беше прекъсната, в това число всички камери, скенери, аларми и целият софтуер за разпознаване. И двете резервни системи бяха извадени от строя, а Крес не намираше данни за трета, която чакаше да се надигне и да съсипе целия й тежък труд, щом веднъж видеше гърба й.

Връзката към лунния шпионски софтуер беше прекъсната.

Беше се уверила, че всички цифрови ключалки в северната кула са отключени, заедно с всички врати между контролния център на охраната и крилото с лабораториите. Беше вложила специално усърдие да разстрои радарите, вградени в декоративните чилини на покрива, за да не могат да засекат приближаването на Рампион.

Всички асансьори стояха неподвижни, без да се брои въпросният в северната кула, който беше спрял на четиринадесетия етаж и чакаше Синдер и Ико да излязат.

А това се проточваше цяла вечност.

Крес отмести пръстите си от главния екран и погледна нагоре. Десетките екрани около нея бяха почернели и показваха едно-единствено съобщение със сиви букви: ГРЕШКА В СИСТЕМАТА.

— Свърших. — Крес се облегна назад. — Мисля, че свърших.

Нямаше кой да я чуе. Стъклото, което я отделяше от Вълка и останалата част от подземно ниво D, беше шумоизолиращо, бронирано и кой знае още какво, дето и тя дори не беше чувала за него. Крес се оттласна от бюрото.

Вълка чакаше отвън в малкото фоайе, подпрян на стената до витите стълби. По някое време беше си свалил сакото и папионката, беше разкопчал яката си и беше навил ръкавите си. Косата му вече не беше сресана прилежно, а стърчеше под необичайни ъгли. Той изглеждаше отегчен.

Разхвърляни по целия под във фоайето, в краката му лежаха проснати тридесет дворцови стражи. Вълка срещна погледа на Крес, но точно в този миг вратата към витото стълбище се отвори със сила и един страж влетя с вдигнат пистолет. Крес изпищя, но Вълка просто сграбчи ръката на мъжа, изви я зад врата му и с прецизен удар го цапардоса по врата. Мъжът се свлече и Вълка грижливо го положи върху купчината негови колеги. После вдигна длани към Крес, сякаш да я попита какво толкова се бави.

— Така — измърмори си тя, а сърцето й блъскаше бясно. Тя огледа още веднъж екрана, който отчиташе работата на асансьорите, и видя, че само един от тях се движи. Слизаше от четиринадесетия етаж в северната кула. Устните й бяха погалени от усмивка, възпряна от лавинната й тревожност. Крес се наведе над контролния панел, прикачи портскрийна си за входа на главния компютър и нагласи часовника.

 

 

Доктор Ърланд следеше малкия екран върху машината, който изплюваше поток от данни, отчитащи стабилността на стволовите клетки на Трън — всяка стъпка от механизирания процес и подробностите от химическата реакция, която протичаше на клетъчно ниво в малкото пластмасово стъкълце, поставено вътре. Процедурата вървеше бавно, но и те не бързаха заникъде. Още не. Трън седеше на масата зад доктора и подритваше с пети отдолу.

Потокът с данните светна.

Разтворът е завършен. Следва преглед на параметрите.

Докторът набързо прегледа въпросните параметри и чак след това си позволи да изпита задоволство. Той извади стъкленицата и взе един капкомер от плота.

— Готово.

Трън свали превръзката на врата си.

— Толкова бързо?

— Имунната ти система ще трябва да свърши останалото. Трябва да слагаме от разтвора по четири пъти дневно в продължение на седмица-две. Зрението ти ще започне да се връща след шест-седем дни, но постепенно. Тялото ти ще произведе на практика нов зрителен нерв, а това не става за една нощ. А сега, бъди голямо момче и си сложи сам капките.

— Ама вие сериозно ли? — Трън се намръщи. — Бихме целия този път, за да ме оставите да си избода сам очите накрая?

Докторът въздъхна и потопи капкомера в стъкленицата.

— Добре. Наклони си главата назад и дръж очите широко отворени. Три капки във всяко око.

Той протегна ръка напред и я задържа над широко отворените очи на Трън. На върха на капкомера от прозрачния разтвор се бе издула капчица. И тогава погледът на доктор Ърланд падна върху една синина от вътрешната страна на китката си. Той замръзна и бързо изви ръката си нагоре, че да я огледа. Синината се бе образувала около тъмночервено петно, подобно на локвичка кръв под тънката му кожа.

Стомахът му се сви. Внезапно Ърланд затрепери, отстъпи бавно от Трън и остави стъкленицата и капкомера върху масата. Трън свали главата си.

— Какво има?

— Нищо — измърмори докторът, пресегна се към едно шкафче, извади отвътре маска за лице и я сложи върху носа и устата си. — Просто… трябва да проверя още веднъж нещо.

Той взе един стерилен разтвор, почисти с него стъкленицата и капкомера, после ги уви в кърпа. Вече се чувстваше отмалял, но вероятно само си внушаваше. Дори при мутация на болестта жертвите й оцеляваха някъде между двадесет и четири и четиридесет и осем часа, след като са се появили симптомите. Поне толкова.

Но той беше стар човек. И се бе преуморил от ходенето в аварийните тунели и препускането през двореца. Имунната му система сигурно вече е под натиск. Той хвърли поглед към Трън, който беше захванал да си свирука.

— Трябва да ти взема кръв.

— Моля ви, не ми казвайте, че нещо се е объркало — изпъшка Трън.

— Не, само взимам предпазни мерки. Дай ми ръката си.

Трън не се зарадва никак, но при все това запретна ръкава си. Тестът ставаше бързо и докторът го беше правил хиляди път — взимаш кръв и я пускаш в диагностичния апарат, за да провери за наличието на летумозисни патогени — но въпреки това той се улови, че мисли за топлината на дъха си, уловен в маската.

Трън. И ако той се върнеше при другите — Синдер.

И неговата Месечинка.

Той се улови за масата, за да спре треперенето на ръцете си. Защо не й бе казал истината досега? Беше предположил, че ще имат достатъчно време. Беше вярвал, че го чакат още години след короноването на Селена и прокуждането на Левана. Години, в които да й признае истината. Да я прегърне. Да й каже колко много я обича. Да й се извинява отново и отново, че някога е позволил да му я вземат.

Той се вторачи в обрива, който приличаше на синина. Засега беше само един. Не се бе разпространил, поне не и върху ръката му. Но след като с аналитичния си мозък беше видял същия този обрив върху китките на толкова много жертви, часовникът в него вече отмерваше времето.

Той щеше да умре.

Апаратът звънна и го накара да подскочи.

Резултати за летумозис: отрицателни

Възрастният мъж затвори очи облекчено.

— Как върви, докторе?

— Аз… — той се покашля. — Реших, че ще е по-добре да оставим клетъчния разтвор да постои няколко часа. Можеш да си сложиш от капките, когато се качиш на кораба. — Той взе един стилус и започна да пише съобщение на портскрийна. — Ще оставя инструкциите в портскрийна. За всеки случай.

— За кого са тези инструкции?

Коремът му се сви, докато пишеше.

— Аз няма да се върна с вас.

Настана мълчание, което се подсилваше от потропването на стилуса и от собственото му тежко дишане.

— Ама какви ги приказвате?

— Твърде стар съм. Само ще ви забавя. Когато другите дойдат, искам да тръгнете без мен.

— Не ставайте глупав. Нали имаме план. Ще се придържаме към него.

— Не, аз оставам тук.

— Защо? За да може Левана да ви спипа и да ви измъчва, че да научи нещо, затова ли? Чудесна идея.

— Тя няма да има време да ме измъчва. Аз вече умирам.

Като каза това, нещо го стегна отвътре и изведнъж очилата му се запотиха. Нямаше време. След всичките тези години времето пак не стигаше.

— Какво говорите?

Ърланд не отвърна, а завърши първо бележката в портскрийна. После мушна стилуса зад ухото си, отиде до вратата и надникна през малкото прозорче в коридора на лабораторията. Отвън се бяха натрупали десетки мъже от охраната, които се пръснаха на всички страни с вдигнати пистолети.

— Всичко върви по план — измърмори докторът.

Една ръка тупна на рамото му и той така рязко се отдръпна, че едва не падна върху шкафовете.

— Не ме докосвайте!

— Какво става? — попита Трън, чието нетърпение растеше. Като се приведе, за да не може Трън да го хване, доктор Ърланд отиде в другия край на стаята.

— Лабораторията е свързана с изолатор. Ще вляза в него. Не се тревожи — никой няма да се осмели да влезе, че да ме разпита. — Той свали очилата си и изтри лещите в ризата си. — Току-що установих, че имам летумозис.

Трън се хвърли назад, като че се бе изгорил, и залепи гърба си на стената, така че разстоянието помежду им не можеше да бъде по-голямо. Той изруга и отри в панталоните си дланта, с която беше пипнал доктора.

— Не се тревожи. Резултатите ти са отрицателни. Шансът да си прихванал болестта през изминалите пет минути е нищожен. — Той намести очилата на носа си. — Клетъчният разтвор се намира на шкафа вляво от теб, увит е в кърпа. До него има портскрийн. Дай ги на Крес, тя ще ти помогне. — Гласът му се запъна и той потърси клавиатурата. Откакто беше напуснал, кодът не беше променян.

Щом докторът отвори вратата, лампите в изолатора светнаха. Прозорецът, който разделяше стаята, беше от специалните — направен така, че пациентите да не виждат медицинските работници, докато им взимат проби.

Докторът никога не беше заставал от тази страна на стъклото.

— Карсуел Трън?

Старият мъж се извърна назад и видя, че Трън още стои залепен за стената, но страхът беше слязъл от лицето му и на негово място се четеше решителност и състрадание.

— Да?

— Благодаря ти. Задето си се грижил за нея в пустинята. — Той сви вежди. — Но да знаеш, пак не я заслужаваш.

Преди Трън да успее да отговори, доктор Ърланд влезе в изолатора и се затвори в него — мигновено, непристъпно, задушаващо, окончателно.