Мариса Мейър
Крес (46)

Глава четиридесет и шеста

Крес се огледа от главата до петите в голямото огледало в пробната и едва не заплака. Без да знае как, тя се бе превърнала в героиня от опера. Кожата й се беше олющила от слънчевото изгаряне, оставяйки най-нежната слънчева целувка върху лицето й. Ико беше подстригала косата й така, че сега тя ограждаше лицето й с красиви, златни вълни и макар че на кораба нямаха грим, Ико я бе научила да пощипва бузките си и да захапва леко устните си, додето поруменеят с хубав розовичък цвят. Противно на волята си, Крес бе започнала да изпитва топлина към Ико. Поне тя не беше толкова лоша колкото онази Дарла.

И макар че именно Крес направи прибързана покупка от марковия бутик, като използва сметка, която беше хакнала, до този момент тя не беше вярвала напълно, че всичко това се случва.

Крес отиваше на императорската сватба с рокля от сурова коприна и шифон, оцветени в тъмно кралско синьо, за да пасва на очите й (предложението беше на Ико). Корсажът беше прибран, а полите бяха толкова широки и придаващи обем, че тя се страхуваше да не се препъне, докато върви. Обувките й бяха обикновени, с равна подметка, и обгръщаха плътно ходилата й. Двете с Ико надълго и широко бяха обсъдили едно внушително количество фантастични обувки на токчета, но Синдер им бе напомнила, че по някое време през деня, в процеса на събитията, на Крес можеше да й се наложи да тича, за да спаси живота си, и на практика беше спечелила.

— Бристол-мей, какво мислите? — попита жената от магазина, докато привършваше с последното копче на гърба на Крес.

— Съвършена е. Благодаря ви.

— Във възторг сме, че избрахте нас за вашия дебют на кралската сватба. — Момичето светна от гордост. — За нас е чест. — Тя отмести косата от ушите на Крес. — Носите ли бижутата, за да видим как ще стоят на роклята?

Крес нервно подръпна меката част на ухото си.

— О, няма нужда. Аз… ами… трябва да ги взема по пътя. За двореца.

По лицето на момичето премина мимолетно объркване, но то само се поклони с глава и излезе от пробната.

— Готова ли сте, за да ви види съпругът ви?

Крес се сви.

— Да, струва ми се.

Тя последва момичето в разкошно обзаведения кът за сядане, където зърна новия си „съпруг“. Вълка се мръщеше пред огледалото и се мъчеше да приглади рошавата си коса. Беше облечен в смокинг, който му прилягаше безупречно, с класическа бяла папионка и изгладени ревери. Той улови погледа на Крес в огледалото, а тя против волята си се поизправи малко, но въпреки че очите му се плъзнаха по нея, той не реагира.

Изгубила малко самоувереността си, Крес сключи ръце.

— Изглеждаш великолепно… скъпи.

И Вълка наистина приличаше на герой от рицарски роман — целият мускули, сила и изваяно телосложение. Но беше нещастен.

Крес внезапно се уплаши и се завъртя, за да покаже пълния си блясък. Вълка само й кимна отсечено.

— Корабът чака.

Тя отпусна ръце и се примири с факта, че Вълка щеше да се пъхне в костюма за ролята си, но нямаше да я играе.

— Добре. У теб ли са поканите?

Той се потупа по джоба на гърдите.

— Да приключваме с тази работа.

По пътя от склада към доставчика за Ико се оказа детска играчка да заповяда на един от андроидите да си разменят дрехите в кораба, така че да не се отличава от другите в техните униформи — оставаше само и никой да не се захване за сините й плитки, които вече бяха вързани в спретнат кок.

В седалището на доставчика на храната Ико слезе от кораба с първата група от наетите андроиди. Двойникът й щеше да бъде разкрит с нейните дрехи чак при цветарите, но дотогава Ико отдавна щеше да се е омела.

А и кой ли би я заподозрял? Тя беше поредният безмозъчен, послушен андроид.

Но точно това беше най-трудната част.

Да стои в съвършен синхрон с останалите. Да примигва точно по десет пъти в минута. Да мълчи, докато хората от обслужващия персонал разговаряха възторжено, че може би им предстои да видят самия император, и размишляваха колко ужасно би било, ако кралица Левана не остане доволна от храната. Ико трябваше да си затваря устата и да остави програмираните си инстинкти да отговарят за безизразното й лице — инстинкти, които цял живот се бе мъчила да държи заровени, докато научи какво е хумор, сарказъм, привързаност.

Оттам ги натовариха на огромен кораб. Въпреки че разстоянието не беше голямо, пътуването се удължи, тъй като корабът трябваше да заобиколи от задната страна на двореца, близо до лабораторията и, естествено, до входа за персонала.

Когато корабът взе да намалява, Ико усети, че глъчката от брътвежа на хората стана по-напрегната. Тя чу как някакви врати се отвориха, корабът постепенно спря и всички започнаха да слизат един по един, за да влязат в склада за доставчиците. Това не беше хубавият вход, през който Ико винаги си бе представяла, че влиза, но тя се постара да не показва разочарованието си и се включи в строя зад своите сковани другари.

Две жени стояха до входа за доставките. Едната, облечена в сари с цвят на скъпоценни камъни, отбелязваше нещо в портскрийна си, докато другата сканираше чиповете на персонала, за да се увери, че всички предварително са били одобрени да се трудят по време на това съдбоносно събитие. Когато жената приключи с хората, тя нареди дроидите в две колони по един. Ико се мушна най-отзад и те бяха въведени вътре.

Вървяха до сивите зали за прислугата, а обувките им чаткаха в пълен синхрон. Ико внимателно отбелязваше откъде минават, броеше вратите, сравняваше обстановката със схемата, която беше прехвърлена в паметта й. Кухнята се намираше точно там, където очакваше, но на живо беше дори по-огромна, отколкото й се бе сторила на екрана — осем печки с промишлени размери, безброй много котлони и три плота, които вървяха по дължината на помещението, където десетки готвачи кълцаха, месеха, разбиваха и отмерваха, подготвяйки се да нахранят хиляда и двестате най-почитани гости в галактиката.

Жената със сарито дръпна настрани един мъж с униформа на главен готвач.

— Андроидите — надвикна тя врявата и посочи към Ико и останалите. — Къде ги искате?

Той огледа редицата и вниманието му за кратко се спря на синята коса на Ико. Но очевидно реши, че в служебните му задължения не влиза да се интересува от косите на андроидите, и мъжът остави погледът му да се плъзне край нея.

— Оставете ги там засега. Ще ги пуснем по време на първото ястие заедно с обичайния персонал. Трябва само да разнасят подносите и да се усмихват. Мислите ли, че ще се справят?

— Увериха ни, че са програмирани безукорно. Най-добре ще бъде да се съсредоточат върху лунните гости. Искам да бъдат нащрек, в случай че стане нещо… неприятно.

Мъжът сви рамене.

— Никой от хората ми не желае да се приближава до лунитяните — после се върна към работата си и продължи да поставя златни подноси на работните плотове, а жената си излезе, без да хвърли поглед към андроидите.

Ико стоеше много, много неподвижно и се държеше много, много примерно и чакаше. И чакаше. И се мъчеше да си представи какво ли става със Синдер, Крес и другите. Никой от кухненския персонал не им обърна повече внимание, само от време на време някой ги стрелкаше гневно, задето заемаха прекалено много място в претъпканите и без това кухни.

Ико изчака да се увери, че никой не гледа към тях, и бавно вдигна ръката си зад гърба на дроида до нея. Андроидът дори не трепна, докато Ико потърси опипом капака на врата, отвори го и прокара пръсти върху контролния панел. И натисна ключа.

— Приемам входящи команди — каза андроидът с глас, който не беше нито напълно човешки, нито напълно изкуствен.

Ико отпусна ръката си и огледа най-близките готвачи.

В кухнята беше прекалено шумно. Никой не беше чул.

— Последвай ме.

Когато отново се увери, че никой не ги гледа, Ико се шмугна в близкия коридор. Андроидът я последва като дресирано кутре. Ико я отведе два коридора по-надолу, като се ослушваше за гласове и стъпки, но установи, че тези места, които рядко се използваха, бяха пусти сега. Както и очакваше, всички хора от персонала подготвяха церемонията и приема и много вероятно точно в този момент измерваха разстоянието между чиниите и лъжиците за супата.

Когато стигнаха до стаята на чистачите, Ико вкара вътре дроида.

— Искам да знаеш, че нямам нищо против теб — каза тя като встъпление. — Разбирам, че нямаше вина, задето програмистът ти е бил с такова бедно въображение.

Дроидът я гледаше с празен поглед.

— В някой друг живот можехме да бъдем сестри и ми се струва, че това е важно да се отбележи.

Празен поглед. Примигване на всеки шест секунди.

— Но нещата стоят така, че аз участвам в много важна мисия в момента и не мога да се отклонявам от целта си заради състраданието, което изпитвам към не толкова напредналите андроиди като мен.

Нищо.

— Така, свърших. — Ико протегна ръцете си напред. — А сега, дай ми дрехите си.