Мариса Мейър
Крес (16)

Глава шестнадесета

Трън премести импровизираната си пръчка в другата ръка, за да се хване за Крес, и двамата тръгнаха по пясъка. Крес вървеше с наведена глава, гледаше си в краката и внимаваше къде стъпва, но освен това се боеше да погледне към небето, за да не би краката й да се вкочанят и да откажат да се поместят отново. Когато се отдалечиха на безопасно разстояние от сателита, тя повдигна колебливо очи. Пред нея се ширеше същият вечен пейзаж, небето почерняваше.

Тя извърна поглед назад към сателита и ахна. Трън я стисна за ръката.

— Там има планини! — викна тя, като се пулеше срещу назъбените върхове на хоризонта.

— Истински планини или само хълмове, а ти преувеличаваш? — Трън примигна.

Крес се замисли, сравни гледката пред себе си с фотографиите на планинските вериги, които беше виждала. Множеството върхове, кои по-високи, кои по-ниски, се изгубиха в мрака на нощта.

— Струва ми се, че планините са… истински — отвърна тя. — Но вече се стъмни и не мога да видя дали са бели по върха. В планините винаги ли има сняг?

— Не винаги. Далеч ли са оттук?

— Ами… — Планините изглеждаха, като да са близо, но подножието и пясъчните дюни между тях може би лъжеха окото, а и на Крес никога преди не й се бе налагало да преценява разстояния.

— Остави, все едно. — Трън чукна с металната си пръчка по земята. Той продължи да държи ръката й и това събуди вълнение у Крес, но като нея и Трън сигурно беше благодарен, че го водят на каишка. — В коя посока са?

Тя взе ръката му и посочи. Сърцето й запърха поривисто и тя се почувства като уловена в капан между ужаса и щастието. Дори от това разстояние се виждаше, че планината е огромна — върховете едри, древни зверове, наредени един до друг като непробиваема стена, разделяща на две пустошта. Но поне бяха нещо, някакъв физически, зрителен белег, който разрушаваше монотонността на пустинята. Планината я успокояваше, въпреки че я караше да се чувства по-нищожна от всякога.

— Така, натам трябва да е… юг. Нали? — Трън посочи на друга страна. — Слънцето натам ли заляза?

Тя проследи ръката му до хълмистите дюни, над които все още се виждаше една бледа зелена светлина, но и тя бързо избледняваше.

— Да — каза тя, а на устните й разцъфна трепереща усмивка. Нейният първи истински залез. Крес никога не бе знаела, че залезите можеха да бъдат и зелени, че тъмнината можеше да пада толкова бързо. Мислите й жужаха, докато тя се опитваше да събере всеки миниатюрен детайл, да закъта на сигурно място този миг, където никога, ама никога нямаше да го забрави. Да скъта светлината, която взе да гасне и мрачнее над пустинята. Да скъта звездите, които изникнаха от черната тъмнина. Да скъта интуицията си, която не позволяваше на погледа й да се зарее прекалено надалеч по небето и така държеше здраво юздите на паниката й.

— Виждаш ли някакви растения? Нещо друго освен пясък и планини?

— Оттук не. Но и наблизо не виждам вече почти нищо… — Докато говореха, мракът прииждаше и обърна допреди малко златния пясък под краката й в сенки. — Виждам парашута ни — додаде Крес, когато забеляза разпънатото бяло платнище, което лежеше проснато на една пясъчна дюна. В нея беше прорязан улей там, където сателитът беше паднал и се бе пързулнал надолу.

— Да си отрежем едно парче — каза Трън. — Може да ни потрябва, особено ако платът е непромокаем.

Крес го поведе в мълчание нагоре по дюната. Вървяха с мъка заради пясъка, който все се местеше под краката им. Трън се опитваше да изпробва земята пред себе си с пръчката, но го вършеше несръчно и докато забиваше върха й в склона, другият й край пробождаше дланта му. Стигнаха накрая парашута и успяха да отрежат едно квадратно парче, достатъчно голямо, че да ги приюти като палатка.

— Хайде, да вървим към планината — каза Трън. — Тя ще ни закриля от слънчевите лъчи на сутринта, а и с малко късмет ще ни предложи подслон и може би дори вода.

На Крес планът й се стори добър, но за първи път тя забеляза в гласа на Трън известна несигурност. Той правеше догадки. Не знаеше нито къде се намират, нито по кой път да тръгнат, за да се доберат до някое населено място. Всяка тяхна крачка може би ги водеше право към опасността.

Но решението трябваше да се вземе.

И двамата заедно заизкачваха следващата дюна. Горещината на деня отслабваше и лек бриз подухваше пясък в краката на Крес. Когато стигнаха върха, пред нея се разкри огромен океан от пустота. Нощта беше паднала и тя не виждаше вече дори силуета на планината. Но когато звездите изгряха и очите й привикнаха, тя разбра, че светът не беше черен като катран, а излъчваше слабо сребърно сияние.

Трън се препъна, залитна, извика и падна по ръце. Пръчката му остана да стърчи в пясъка и насмалко не го прониза при падането му. Крес извика, коленичи до него и сложи ръка на гърба му.

— Добре ли си?

Трън грубо се отърси от нея, поизправи се и клекна. В мрачината Крес видя, че е стиснал здраво челюсти, а ръцете му са свити в юмруци.

— Капитане?

— Добре съм — каза Трън остро. Ръката на Крес неуверено закръжи над рамото му. Тя наблюдаваше как гърдите му се надигнаха бавно да си поемат дъх и го чу как въздъхна треперещо и напрегнато.

— Никак не съм доволен — подхвана той, като говореше полека, — от развоя на събитията.

Изгаряща от съчувствие, Крес прехапа устни.

— Какво да направя?

Трън погледа разсеяно към планината известно време, после поклати глава и каза:

— Нищо не можеш да направиш. — Той се протегна назад, дордето ръката му се удари в пръчката. Пръстите му се увиха около нея. — Ще се справя. Трябва само да измисля как. — Трън се изправи на крака и издърпа от пясъка предателската пръчка. — Всъщност, може да започнеш да ме предупреждаваш, когато стигнем върха на някой хълм, а също и като заслизаме надолу. Това ще ми е от помощ.

— Дадено. Почти стигнахме върха на… — И тя млъкна. Очите й се отлепиха от лицето на Трън, за да потърсят върха на дюната, и тогава зърнаха на хоризонта искрящия, ослепително бял сърп на Луната. Крес се сви, а навикът й нашепна да се скрие под писалището или под леглото, за да не може Луната да я намери, но тук нямаше ни писалище, ни легло, под което да изпълзи. Когато първоначалната изненада отмина, тя започна да си дава сметка, че при гледката на Луната не се сковава от ужас като преди. От Земята тя изглеждаше някак много далечна. Крес преглътна тежко. — … стигнахме върха на дюната.

Трън изви глава към нея.

— Какво има?

— Нищо… просто виждам Луната. Това е.

Крес отмести поглед от Луната и той се залута, поглъщайки гледката на нощното небе. Отначало колебливо, уплашено, да не би небето повторно да я слиса. Но скоро откри, че имаше нещо успокоително в това да гледа същата вселена, която винаги е познавала. Същите звезди, които бе виждала през целия си живот, но погледнати с нови очи.

Лека-полека напрежението в тялото й се отпусна. Небето й беше познато. Не беше опасно. Прозрачно виещите се газове във вселената искряха в лилаво и синьо. Милионите звезди блестяха, безбройни като песъчинките в пустинята, секващи дъха като изгрев на Земята, видян през прозореца на сателита й. Сърцето й подскочи.

— Чакай! Съзвездията! — възкликна Крес и се завъртя в кръг, докато Трън отръскваше пясъка от коленете си.

— Какво?

— Ето… там е Пегас, Риби, и… О, това е Андромеда!

— Какви ги… А, да! — Трън заби пръчката в пясъка и се подпря на нея. — Ще ни помогнат да се ориентираме. — Той потърка челюстта си. — Това са съзвездия от северното полукълбо, което изключва да сме паднали в Австралия.

— Стой! Дай ми минутка. Сега ще ти кажа къде сме. — Крес опря пръсти от двете страни на лицето си и се опита да си представи как наблюдава същите тези съзвездия за хиляден път през прозорците на сателита си. Съсредоточи поглед към най-голямото съзвездие, Андромеда, с нейната най-ярка звезда, която светеше като маяк не много далеч от хоризонта. Къде щеше да се намира сателитът й по отношение на Земята в момента, в който гледаше тази звезда под този ъгъл?

След миг съзвездията взеха да се разгъват в ума й като холограф. Сякаш Крес виждаше трепкащия мираж на Земята, която бавно се въртеше пред нея, обградена от космически кораби, сателити, звезди, звезди, звезди…

— Мисля, че се намираме в Северна Африка — каза тя и се завъртя в кръг да огледа другите съзвездия, които вече по-лесно взеха да изплуват от звездния океан. — Или в някоя от западните провинции на Източната република.

— Може би сме в Сахара. — Трън сключи вежди. Раменете му увиснаха и Крес видя той да осъзнава, че нямаше никакво значение в кое полукълбо се намираха или в коя страна. Бяха насред пустинята. Бяха уловени в капан. — Няма защо да седим тук и да зяпаме звездите цяла нощ — каза той, наведе се да вдигне торбата със запасите и я преметна на рамо. — Да вървим към планините.

Крес отново му поднесе лакътя си, но Трън я стисна лекичко и после я пусна.

— Губя равновесие така — обясни той и провери дължината на пръчката, че като върви, да не я забива пак в земята. — Ще се оправя и сам.

Крес прикри разочарованието си и тръгна нагоре по дюната. Когато стигнаха върха й, тя извести Трън, а сетне продължиха да се спускат от другата страна.