Мариса Мейър
Крес (18)

Глава осемнадесета

Не след дълго Крес и Трън вече вървяха с равномерен ход. Трън посвикна с движението на пясъка под краката им и с пръчката в ръката си, от това доби повече увереност и те ускориха крачка. Три. Пет. Десет дюни. Не мина много време и Крес разбра, че се искаха далеч по-малко усилия да вървят през долините между дюните, когато това беше възможно. Започна да избира по-бавен, но не толкова уморителен криволичещ път през пустинята.

Макар че Трън беше стегнал въжетата от косата й много здраво, от вървенето кърпите около стъпалата й взеха да се разхлабват, в тях се промъкнаха песъчинки и влязоха между пръстите й. Стъпалата й пламнаха, а от постоянното стискане и отпускане на пръстите по неустойчивата земя на левия крак скоро щеше да й излезе мазол. Нозете я боляха. Тялото й взе да протестира, щом почваха да пълзят нагоре по следващата дюна. Бедрата й пламтяха, когато преваляха билото на поредния хълм, а прасците й пищяха, когато се спускаха по другата му страна. Смешните й упражнения на борда на сателита не бяха успели да я подготвят за такова пътешествие.

Но Крес не се оплакваше. Пъхтеше доста. Бършеше капките пот от слепоочията си. Стискаше челюстта си от болка. Но не се оплакваше. И не спираше да си напомня, че поне вижда. И не се налагаше сама да носи припасите им. Чуваше как от време на време Трън премята вързопа ту на едното, ту на другото си рамо, но и той не се оплакваше.

Случваше се да стигнат някое равно място и тогава Крес затваряше очи да види колко път ще може да мине, без да ги отваря. Но почти веднага започваше да й се вие свят. От основата на гръбнака й се надигаше паника, пълзеше нагоре, достигаше връхната си точка и тя беше сигурна, че със следващата крачка ще се натъкне на скала или малък хълм и ще падне по очи на пясъка.

На четвъртия път Трън я попита защо все изостава. След това тя повече не си затвори очите.

— Искаш ли да си починеш? — попита я Трън часове след това.

— Н-не — изпъшка Крес. Бедрата й щяха да се скъсат. — Почти стигнахме върха на тази дюна.

— Сигурна ли си? Няма смисъл да припадаш от изтощение.

Когато стигнаха върха на дюната, тя си отдъхна с облекчение, но ужасът бързо го смени. Незнайно защо бе очаквала, че тази дюна ще бъде по-различна от десетките, които вече бяха превалили. Незнайно защо си мислеше, че тази дюна ще е краят на пустинята, защото знаеше, че няма да издържи още дълго.

Но дюната не беше краят. Светът беше направен от още дюни, от още пясък, от още празнота.

— Хайде, ела да си починем — рече Трън, остави вързопа и заби металната пръчка в земята. Разкърши схванатите си рамене, после се наведе и развърза възела на вързопа. Подаде една бутилка с вода на Крес и взе друга за себе си.

— Няма ли да е по-добре да разпределим водата? — попита тя.

— По-добре да пием, щом сме жадни — поклати глава той, — и да се помъчим да се потим възможно най-малко. По този начин телата ни ще могат да поддържат водния баланс по-лесно, даже и да останем без вода. Освен това трябва да се постараем да издържим без храна, докато намерим място, от което да се запасим. При храносмилането се използва страшно много вода.

— И без това не съм гладна.

И това си беше самата истина — жегата като че ли беше убила апетита, който имаше преди. Когато се напи с вода, Крес подаде бутилката на Трън и си представи как се отпуска върху пясъка и заспива. Но не посмя да го направи, защото се страхуваше, че никога няма да стане отново. А когато Трън преметна през рамо вързопа, тя тръгна надолу по хълма без никакви въпроси.

— Как мислиш — попита го тя, докато се спускаха по хълма, — какво ли е станало на кораба ти? — Часове наред въпросът отекваше в ума й, а сега водата й беше дала сили да говори. — Мислиш ли, че господарката Сибил…

— Всички са добре — отсече Трън с непреклонна увереност. — Жал ми е за онзи, който ще се изправи срещу Вълка. А и Синдер е направена от стомана, нищо че хората не го разбират. — След миг в тихия въздух над пустинята избухна сърцат смях. — Всъщност, в буквален смисъл.

— Вълка трябва да е другият мъж на борда. Нали?

— Да. Скарлет му е… ами и аз не знам как се наричат помежду си, но той е луд по нея. Е, човек трябва да признае, че и Скарлет си я бива. Онази чародейка представа си няма в какво се забърква.

Крес се молеше Трън да не греши. Господарката Сибил ги бе открила заради нея и чувството на вина беше толкова болезнено, колкото и дълбоката болка в костите й.

— Ами ти? Как така едно момиче, родено на Луната, се оказва затворено на някакъв сателит и става поддръжник на хората от Земята?

Крес набърчи нослето си.

— Ами, щом родителите ми разбрали, че съм щит, предали ме на властите да ме убият предвид закона за убиване на деца. Но господарката ме спасила и ме отгледа заедно с други спасени от нея щитове. Трябвахме й основно за някакви експерименти, които непрестанно провеждат, но господарката така и никога не ми обясни всичко. Живеехме в тунелите от лава, които бяха превърнати в спални помещения, и винаги ни следяха с камери, свързани с комуникационната система на Луна. Беше малко претъпкано с народ, но не беше чак толкова лошо — имахме портове, нетскрийнове, така че не бяхме напълно откъснати от света. Не след дълго станах много добра в проникването в комуникационната система, но я използвах предимно за глупави дреболии. На всички ни беше любопитно какво става в училище, затова прониквах редовно в училищната система на Луна, свалях учебници, ей такива неща. Един ден едно от по-големите момчета — Джулиан, ме попита дали ще мога да науча кои са родителите му. Отне ми два дни, но успях. Научихме, че родителите му живееха под един от по-бедните куполи. И двамата бяха живи и имаха още две по-малки деца — брат и сестра на Джулиан. После измислихме начин да им изпратим съобщение, за да им кажем, че той е жив. Той си мислеше, че ако майка му и баща узнаеха, че не е бил убит, щяха да дойдат да го приберат. Всички толкова се развълнувахме! Смятахме, че всички ще успеем да се свържем със семействата си и те ще ни спасят. — Крес преглътна. — Разбира се, това беше наивно. На следващия ден господарката дойде и отведе Джулиан, а след нея някакви техници свалиха цялата техника, за да нямаме повече достъп до мрежата. Никога повече не видях Джулиан. Мисля си… мисля си, че когато са получили съобщението, родителите му са се свързали с властите. Допускам, че след това е бил убит, за да ни покажат, че законът за убийство на щитове се прилага строго.

Крес прокара пръсти през косата си и се изненада, когато те се плъзнаха така бързо.

— След този случай господарката Сибил започна да ми обръща повече внимание. Понякога ме извеждаше от пещерите, горе под куполите, и ми даваше някаква работа — да сменя кода на информационната система, да проследявам нетлинкове, да програмирам един разузнавателен софтуер, който да се включва при определени думи и да разпраща информацията към обособени потребителски регистрации за съобщения. Отначало всичко много ми харесваше. Господарката беше внимателна с мен, а освен това ме извеждаше от тунелите от лава и така можех да видя града. Чувствах се като нейна любимка. Мислех си, че ако направя всичко, което поиска от мен, накрая нямаше да има никакво значение, че съм щит, и щяха да ме пуснат да ходя на училище и да ме оставят да живея като всеки друг лунитянин. Един ден Сибил ме накара да проникна в разговора между двама европейски дипломати, но аз й казах, че сигналът е прекалено слаб. Трябваше да съм по-близо до Земята, имах нужда и от по-добра връзка в мрежата, от по-съвременен софтуер…

Крес поклати глава, припомняйки си как беше казала на Сибил какво щеше да й трябва, за да направи сателита за своя малък гений. Крес в действителност беше проектирала собствения си затвор.

— След няколко месеца господарката дойде да ме вземе и ми каза, че отиваме на екскурзия. Качихме се на един малък кораб. Бях много, много щастлива. Помислих, че ще ме заведе в Артемизия, за да ме представи на кралицата, която щеше да ми прости, че съм се родила щит. Сега всичко това ми се струва толкова глупаво. Но тогава, дори когато започнахме да се отдалечаваме от Луна и видях, че сме тръгнали на път за Земята, си помислих, че отиваме там. Казах си, добре, лунитяните сигурно не могат да ме приемат, но господарката знае, че хората на Земята ще могат, и затова ще ме заведе там. Екскурзията продължи дълги часове. Накрая аз се тресях от вълнение — бях си измислила цяла история: господарката ще ме даде на някое мило земно семейство и ще ме отгледат като свое дете; те живееха в огромна къща на едно дърво — не знам защо смятах, че ще живеят в къща на дърво, но по някаква причина точно на това се надявах. Нали никога не бях виждала дървета. — Крес се намръщи. — Всъщност, все още не съм видяла дърво.

Последва кратко мълчание и тогава Трън каза:

— Значи в този ден Сибил те е отвела на сателита и ти си станала програмист на кралицата.

— Програмист, хакер, шпионин… не спирах да вярвам, че ако направя всичко, което поиска от мен, някой ден ще ме освободят.

— И колко време мина, преди да решиш, че ще се опиташ да спасиш кралските семейства на Земята, а няма да ги шпионираш?

— Не знам. Земята винаги ме е пленявала. Прекарвах много време в четене на земните новини, гледах техните пиеси. Започнах да се чувствам свързана с хората там долу… тук долу. И то повече, отколкото някога съм се чувствала свързана с лунитяните. — Крес зачупи ръце. — Не след дълго започнах да си представям, че съм таен покровител, чиято работа е да защитава Земята и хората от Левана.

Слава богу, Трън не се разсмя. Дълго време той мълча и Крес не можа да каже дали тишината я успокояваше, или я караше да се чувства неловко. Може би Трън си мислеше, че фантазиите са детински.

Трън помълча още известно време, но накрая проговори:

— Ако аз бях на твое място и имах само един ДИРКОМ чип, с който да разговарям със Земята, вместо да се опитвам да спася императора, щях да извадя някоя кирлива риза на някой преуспял пилот на космически кораб и щях да го изнудвам, докато не дойде да ме отведе от сателита.

И макар че видът му беше сериозен, Крес се усмихна, без да иска.

— Едва ли щеше да постъпиш така. Напротив, щеше да направиш същото, което направих и аз, защото знаеш, че заплахата за Земята от Левана е много по-голяма от теб и от мен… много по-голяма от всеки отделен човек.

Но капитанът само поклати глава.

— Много мило, че го казваш, Крес, но повярвай ми. Аз щях да намеря някого, когото да изнудвам.