Мариса Мейър
Крес (19)

Глава деветнадесета

Каи отмахна косата от челото си и със смесица от ужас и възхищение се вторачи в холографа, който плуваше над конферентната маса. Частица от него искаше да се разсмее. Не защото имаше нещо смешно, а защото не знаеше как другояче да реагира.

Холографът показваше планетата Земя. А навсякъде около нея имаше стотици малки жълти светлинки, много от които бяха струпани над най-многолюдните градове на Земята.

Стотици мънички космически кораби.

Земята беше обградена.

— Сигурни ли сме, че всичките са лунни? — попита той.

— Няма никакво съмнение — рече европейският министър-председател Бромстад, чието лице стоеше на огромния нетскрийн редом с лицата на другите лидери от Земния съюз. — Най-тревожното е, че радарите ни изобщо не са засекли приближаването им. Изглежда, като че ли всичките до един… просто се появиха, светнаха на десет хиляди километра над главите ни.

— А може би — обади се кралица Камила от Обединеното кралство, — през цялото време са били там, но по някаква причина ние не сме могли да ги засечем. Нали от години слушаме за лунните кораби, които се промъкват незабелязано в атмосферата на Земята въпреки всичките ни мерки за сигурност?

— Какво значение има откога са там или как са успели да минат незабелязано? — попита президентът на Американската република, Варгас. — Явно е, че в момента се намират там, и още е явно, че това е заплаха.

Каи стисна очи.

— Но защо? Левана получава точно това, което поиска. Защо й е да ни заплашва? Защо й е да ни разкрива картите си?

— Може би иска да се увери, че Републиката няма да се отметне от брачния съюз в последната минута? — предположи Бромстад.

— Но тя няма никакви основания да… — Каи изпухтя и отпусна ръката си върху облегалката на креслото… същото, което някога беше принадлежало на баща му. Чувстваше се прекалено напрегнат, за да седне. Той огледа членовете на правителството си, съветниците си, най-образованите експерти в страната му — в момента всички до един изглеждаха точно толкова слисани, колкото се чувстваше и той самият. — Какво мислите? Защо е всичко това?

Експертите размениха погледи помежду си, а след това министър Дешал Хюи взе да барабани с пръсти по масата.

— По всичко личи, че се опитват да ни кажат нещо.

— Може би това е техният начин да ни подканят да им отговорим дали ще присъстваме на сватбата, или не — рече под нос генерал-губернаторът на Австралия, Уилямс.

— А може би трябва да ги попитаме — предложи Кон Торин, като се почукваше с пръст по челото. — Щом Луна е на път да се превърне в мирен съюзник на Земния съюз, ние можем да започнем да отваряме линиите за комуникация.

— Ами, разбира се — обади се министър-председателят на Африка, Камин. На Каи му се стори, че можа да чуе как очите й се завъртяха. — Те винаги са били толкова отворени към нас в миналото.

— Вие може би имате по-добра идея?

— Аз наистина имам — каза Уилямс. — За нас това е златен шанс да отвърнем на скорошното им нападение. Трябва заедно да предприемем мащабна атака и да свалим колкото се може повече от тези кораби. Трябва да дадем на Луна да разбере, че не може да продължава да ни заплашва всеки път, когато Левана изпадне в ярост. Щом искат битка, ще се бием.

— Война — каза министър-председателят Камин. — Предлагате ни да започнем война.

— Те започнаха войната. Аз предлагам да й сложим край.

— А нима смятате, че нашите армии са подготвени да атакуват цялата флотилия от лунни кораби? — изсумтя Камин. — Та ние нямаме и най-малка представа що за оръжия имат на борда. Последните нападения ни показаха, че Луна няма да води войната с никоя от познатите ни стратегии. Те са непредсказуеми и колкото и да ми е мъчно да го призная, военното ни дело е закърняло и причината е, че страните ни живеят в мир вече много поколения поред. Армиите ни са малочислени, една шепа от хората ни са обучени да водят космически битки…

— Съгласна съм с Австралия — намеси се кралица Камила. — Ако не атакуваме сега, когато изненадата е на наша страна, втори шанс едва ли ще имаме.

— Изненада ли? — излая президентът Варгас. — Те са ни обградили! А ако се надяват ние да ги атакуваме? Ако всички тези глупости за брачния съюз са били чисто и просто уловка, за да ни отвлекат вниманието, докато флотилиите им заемат позиция?

Върху облегалката на креслото кокалчетата на Каи побеляха.

— Брачният договор не е уловка! И никой не се кани да започва война!

— О, да, и още как — самодоволно се усмихна Камила. — Бях забравила, че младият император е съвсем наясно по въпроса.

Кръвта на Каи кипна.

— На холографа се вижда, че макар корабите да са обградили Земята, те се намират вън от териториалните граници на Земния съюз. Прав ли съм?

— Засега — каза генерал-губернаторът Уилямс.

— Така. А това означава, че засега тези кораби не нарушават отношенията, които сме установили с Луна. Не казвам, че Левана не си играе с нас, не казвам, че не ни заплашва, но ще бъде неразумно от наша страна да предприемем някакви действия, без да имаме предварително подготвена стратегия.

Уилямс поклати глава.

— Преди да сме измислили стратегията, току-виж са ни заличили напълно.

— Добре тогава — каза Каи и изпъна раменете си. — Според Договора от Бремен, за да поведем война срещу един политически субект, трябва да имаме мнозинство. Всички, които подкрепят атаката срещу лунните кораби, да кажат „да“.

— Да — казаха едновременно Уилямс и Камила. Останалите трима държавници замълчаха, но по измъчените им лица Каи разбра, че никой от тях не беше доволен от решението.

— Предложението не се приема.

— А вие какво предлагате в такъв случай? — попита кралица Камила.

— В момента в двореца е отседнал лунен делегат — отвърна Каи и се сви засрамен от себе си. — Ще разговарям с него. Ще видя дали няма да успея да проумея какво става. Преговорите за съюза се провеждат между Луна и Републиката, затова ме оставете аз да се оправя със ситуацията.

И Каи прекъсна връзката, преди другите лидери да успеят да се възпротивят или да забележат колко беше ядосан. А той беше ядосан, защото никога не знаеше какво се върти в главата на Левана, какъв ще бъде следващият й ход. Беше ядосан, защото изпълняваше всяка нейна прищявка, а тя въпреки това бе решила да му погоди такъв номер, и то без друга явна причина, освен да раздразни останалите лидери от Съюза. Беше ядосан, защото, ако трябваше да бъде честен пред себе си, една голяма част от него смяташе, че най-добрият курс на действие би бил да атакуват корабите.

Но ако сега избухнеше война, те нямаше да смогнат да доведат мирния договор докрай, а това означаваше, че трябва да се простят с надеждите си да сложат ръка на лекарството за летумозиса.

Каи хвърли поглед на жените и мъжете, насядали край холографа, и каза с привидно спокоен глас:

— Благодаря ви. Срещата завърши.

Докато експертите напускаха заседателната зала един по един, влезе Наинси.

— Ваше Величество — каза тя, — след шест минути имате насрочена среща с Ташми-джи.

Каи потисна стона, който се надигаше у него.

— Нека да позная — днес трябва да обсъдим покривките за масите, нали?

— Всъщност, обслужващия персонал, Ваше Величество.

— А, да. Наистина добре ще оползотворя времето си. — Той закачи портскрийна на колана си. — Извести я, че идвам, Наинси.

— Благодаря ви, че приехте да се срещнем тук — каза Ташми Прия и се поклони. — Помислих си, че свежият въздух ще ви помогне да се съсредоточите върху последните решения, които трябва да се вземат по отношение на церемонията.

Каи се усмихна кисело.

— Много дипломатичен начин да ми покажете, че не взимам на сериозно планирането на сватбата. Което вероятно е самата истина. — Императорът мушна ръцете си в джобовете, удивен от приятния полъх на бриза по лицето си. Той все още беше зачервен от раздразнение след срещата с лидерите от Съюза. — Но е приятно човек да се поразходи на въздух. Имам чувството, че цял месец не съм напускал кабинета си.

— И сигурно има записи от охранителните камери, които доказват верността на думите ви.

Те минаха край едно езеро с каи^[1], засенчено от провисналите клони на една плачеща върба, заобиколено от малко парче от градините, които наскоро бяха прекопани и изорани, за да бъдат насадени за настъпващата есен. Каи вдъхна свежата земя и за миг остана смаян от факта, че животът в двореца продължаваше да тече — животът в града, в Републиката, на Земята не беше спирал дори когато той се бе заключил в кабинета си, за да си блъска главата как да опази всичко това.

— Ваше Величество?

Каи се сепна.

— О, извинете — и той посочи към една проста каменна пейка. — Да поседнем, а?

Прия нагласи полите на сарито си и седна. Златните и оранжеви риби се струпаха край скалистия бряг на езерото с надеждата да клъвнат нещо.

— Исках да обсъдя с вас една своя идея относно наетия персонал, който ще помага по време на брачната церемония. Идея, която Нейно Лунно Величество според мен не би одобрила. Но въпреки това си помислих, че решението трябва да бъде ваше.

— Нает персонал ли?

— Доставчици, лакеи, церемониал-майстори, цветари и за каквото още се сетите.

Каи оправи ръкавелите на ризата си.

— Аха, разбирам. Продължавайте.

— Сметнах, че ще е благоразумно на сватбата да имаме персонал, който включва както хора, така и андроиди.

— Левана никога няма да го допусне — и Каи поклати глава.

— Добре знам това. И поради тази причина бих ви предложила да използваме дроиди компаньони, които тя няма да може да разпознае.

— Дроиди компаньони ли? — Каи се скова.

— Ще използваме единствено най-реалистичните модели. Можем да направим специална поръчка от онези, които имат по-човешки черти — дефекти по кожата, естествена коса, цвят на очите, различна големина на телата и костната структура. Аз ще се погрижа да намеря такива андроиди, които да не привличат вниманието върху себе си.

Каи отвори уста да се възпротиви за втори път, но се спря. Дроидите компаньони бяха проектирани предимно за споделяне на самотата. Ако Левана научеше, че те присъстват на сватбената церемония, щеше горчиво да се обиди.

Но…

— Тяхното съзнание не може да бъде манипулирано.

Прия се умълча за миг, а сетне продължи:

— Бихме могли да ги използваме, за да запишат събитията, в случай че Нейно Величество или някой от гостите се опита да направи нещо… неуместно.

— Левана настоя ли повторно да няма камери? — Кралицата мразеше да я записват и на годишния бал, на който беше специален гост, беше разпоредила да няма записващи устройства.

— Не, Ваше Величество. Кралицата признава, че е от съдбовно значение събитието да се излъчва навсякъде по света. И на този фронт не оказа никаква съпротива.

Каи си отдъхна.

— Но с андроидите ще си подсигурим очи практически навсякъде. — Прия сви рамене. — Да се надяваме, че тази предпазна мярка ще се окаже напълно ненужна.

Каи повъртя в ръце ръкавела си. Идеята беше находчива. На церемонията щяха да присъстват най-влиятелните мъже и жени на планетата и за Левана щеше да бъде детска играчка да злоупотреби със способностите си за манипулация. Присъствието на верни служители, които не можеха да бъдат повлияни, щеше да бъде застраховка срещу една световна политическа катастрофа.

Но Левана мразеше андроидите. Ако научеше, щеше да побеснее от гняв, а императорът желаеше да избегне нови избухвания на кралицата, доколкото можеше.

— Благодаря ви за препоръката — каза той. — Кога трябва да ви съобщя решението си?

— В края на тази седмица, за да можем да направим поръчката навреме.

— Добре. Тогава ще ви кажа какво съм решил.

— Благодаря ви, Ваше Величество. Ако позволите, бих искала да ви споделя още едно незначително прозрение, което ме споходи тази сутрин — прякото излъчване на сватбата има и още едно предимство.

— И то е?

— Нейно Величество отказва да свали воала си, докато е заобиколена от камери. Следователно ще го носи по време на цялата сватба и на коронацията. — Прия протегна ръка и потупа императора по китката. — А това означава, че няма да се налага да я целувате.

Каи не се стърпя и се разсмя остро. Думите на Прия наистина намалиха донякъде ужаса му, но и болезнено му напомниха, че все някога щеше да се наложи да я целуне. А от тази мисъл му се повдигаше.

— Благодаря ви, Ташми-джи. Успокоихте поне малко страховете ми.

Лицето на жената се смекчи.

— Ще ми позволите ли да говоря открито, Ваше Величество?

— Разбира се.

Ташми-джи отдръпна ръката си и сключи пръсти в скута си.

— Дано не ви се стори, че прекрачвам професионалните си задължения, но разбирате ли, аз имам син, с около година по-голям от вас.

Каи преглътна и се изненада от нотката на вина — никога не се беше питал коя беше тази жена след работа, извън двореца. Никога не си бе правил труда да си представи, че и тя ще да има семейство.

— Опитвам се в последно време да си представя как щеше да се отрази всичко това на сина ми — продължи Прия, загледана в провисналите клони на дървото. Листата се пременяха в златно и от време на време бризът отърсваше по-слабите, завърташе ги като вертолетчета и ги запращаше в езерото. — Каква ли тежка дан плаща един млад мъж с вашите отговорности, който е принуден да вземе вашите решения. — Жената пое дълбоко дъх, сякаш съжаляваше за думите си още преди да ги е изрекла. — Тревожа се за вас като майка.

Каи срещна погледа й и сърцето му подскочи.

— Благодаря ви, но не бива да се безпокоите. Правя всичко по силите си.

Тя се усмихна топло.

— О, да, знам, че е така. Но, Ваше Величество, аз планирам сватбата от дванадесет дни насам и за това време видях как се състарявате с години. Боли ме, като си помисля колко по-тежко ще стане след сватбата.

— Но аз и тогава ще мога да разчитам на Торин. И на правителството, на представителите на провинциите… Няма да съм сам.

Но докато изричаше думите, Каи усети с неприятна изненада, че се самозалъгва.

Той не беше сам. Нали?

Страхът го сграбчи за гърлото. Разбира се, че не беше сам. Зад него стоеше цялата страна, хората в двореца и…

Никой.

Никой не можеше да разбере докрай какво рискуваше, каква саможертва правеше. Торин беше достатъчно умен, че да разбира, но той си имаше собствен дом, в който се прибираше в края на деня. Освен това Каи не му се бе доверил, че двамата с Наинси отново издирваха принцеса Селена. И той никога не би признал пред Торин, че част от него се надяваше Синдер да е вън от опасност. И пред никого никога не би си признал колко беше уплашен — във всяка минута, всеки ден. Колко уплашен беше, че правеше една огромна грешка.

— Съжалявам, Ваше Величество — обади се Прия. — Надявах се, стига това да не е твърде дръзко от моя страна, че ще ми позволите да ви предложа един майчински съвет.

Каи допря върховете на пръстите си в студения камък на пейката.

— Може би ще ми е от полза.

Прия нагласи сарито на раменете си. Златната бродерия улови слънчевата светлина.

— Постарайте се да намерите нещо, което ви прави щастлив. Животът ви няма да стане по-лек, когато кралица Левана вече е ваша съпруга. Но ако имате нещо, което ви прави щастлив и ви дава надежда, че някой ден нещата ще се наредят, тогава може би то ще ви крепи. В противен случай се боя, че кралицата ще спечели твърде лесно.

— А вие какво бихте ми предложили?

Жената сви рамене.

— Може би градината е добро място като за начало?

Каи проследи жеста й и се огледа наоколо — бамбуковите стебла се бяха надвесили над каменните стени, неизброимите лилии започваха да вехнат след дългото си дефилиране през лятото, ярките риби се трупаха и блъскаха една в друга, глухи за вълненията на света над малкото им езеро. Беше красиво, но…

— Виждам, че не сте убеден — каза Прия и Каи се усмихна насила.

— Съветът ви е добър. Просто не знам дали имам сили да бъда щастлив точно сега.

Отговорът му сякаш натъжи Прия, но не я изненада.

— Моля ви, помислете си все пак. Като всички хора и вие заслужавате малко отдих от време на време. Дори повече от всеки друг.

Той сви рамене, но без въодушевление.

— Ще запомня съвета ви.

— Аз и друго не мога да искам от вас — Прия стана и Каи също се надигна. — Благодаря ви за отделеното време. Известете ме какво е решението ви по въпроса за дроидите компаньони.

Каи изчака жената да се върне в двореца и тогава се отпусна на пейката. Едно тънко златно листо кацна в скута му, той го взе и го завъртя между пръстите си.

Струваше си да помисли върху съвета на Прия. Малко щастие, лъч надежда можеха да му помогнат да запази разума си, но да се изпълни такова напътствие бе по-трудно, отколкото да се даде. А освен това Каи си имаше не една и две радости, които чакаше с нетърпение — да види подписа на Левана под Договора от Бремен, да раздаде нейното лекарство на хората и да изкорени ужасната чума от планетата.

Но тези победи вървяха ръка за ръка с присъствието му на балове по разни случаи и поводи, на които прекрасната му съпруга щеше неотлъчно да бъде до него, а следващия път Синдер нямаше да бъде там, че да го развлича. И така цял живот. Е, вярно, че животът му можеше да се окаже по-кратък от очакваното. Но Каи си мислеше мрачно, че преждевременната му смърт щеше поне да го избави от безброй мъчителни танци.

Младият мъж въздъхна, а мислите му се завъртяха пак около Синдер. Не можеше да избяга от мисълта за нея през последните дни — сигурно защото името й беше на челно място във всеки репортаж, във всяка новина. Момичето, което той бе поканил на бала. Момичето, с което бе поискал да танцува.

Той си спомни онзи миг, в който забеляза Синдер на върха на стълбището. Косата и роклята й бяха подгизнали от дъжда. Беше забелязал, че си е сложила ръкавиците, които той й подари. На устните му се показа тъжна усмивка. Едва ли Прия имаше това предвид — най-безнадеждната от всички възможности. Отношенията му със Синдер, ако изобщо можеха да се нарекат така, бяха мимолетни и сладко-горчиви.

Но ако нещата бяха по-други, ако не му предстоеше скоро да сключи брак с Левана, ако имаше възможност да зададе на Синдер онзи въпрос, който го тровеше… Всичко ли е било измама? Беше ли мислила някога да му сподели истината? Вероятно тогава би могъл да си представи едно бъдеще, в което започваха отначало.

Но годежът беше много реален, а Синдер беше…

Синдер беше…

Той рязко стана, смачквайки листото в юмрука си.