Мариса Мейър
Крес (23)

Глава двадесет и трета

Крес се събуди, но този път я обгръщаха ръце, а не пясък — макар че пясък имаше колкото щеш. Трън я бе придърпал толкова близо до себе си, че тя усещаше дъха му във врата си, усещаше как гърдите му се надигат и се спускат. Тя сънливо отлепи клепачите си.

Нощта беше паднала. Луната се бе завърнала, по-голяма от предишната нощ, заобиколена от море от звезди, които блещукаха и им намигваха.

Изпитваше ужасна жажда, а в устата й нямаше слюнка дори да навлажни пресъхналия си език. Започна да трепери въпреки парашута, одеялата и чаршафите, натрупани отгоре й. Въпреки горещината, която изгорялата й кожа изпускаше, въпреки топлината на Трън, която я пазеше. С тракащи зъби тя се сгуши в него. Прегръдката му я обви по-плътно. Тя вдигна глава нагоре. Звездите се движеха, кръжаха над тях като водовъртеж, който се мъчеше да засмуче цялата планета в дебрите си. Звездите й се подиграваха. Присмиваха й се.

Тя стисна очи и пред тях се яви жестоката усмивка на Сибил. В главата й отекнаха заглавия от новините, изречени с носово детско гласче. ЧЕТИРИНАДЕСЕТ ГРАДА — НАПАДНАТИ… НАЙ-ЖЕСТОКАТА СЕЧ ОТ ТРЕТАТА ЕРА… ШЕСТНАДЕСЕТ ХИЛЯДИ ЖЕРТВИ…

— Крес! Крес, събуди се!

Тя се сепна, но продължи да трепери. Трън стоеше надвесен над нея, очите му светеха от лунната светлина. Той намери лицето й, допря длан до челото й и изруга.

— Имаш температура!

— Студено ми е.

Той потри ръцете й.

— Съжалявам. Знам, че никак няма да ти хареса, но трябва да ставаме. Трябва да продължим.

Това бяха най-жестоките думи, които Трън би могъл да изрече. Цялото й тяло като че бе направено от пясък, който и най-нежният бриз щеше да разпръсне.

— Крес, чуваш ли ме? — Той взе лицето й в двете си ръце. Кожата му беше хладна, успокояваща.

— Не мога да стана. — Когато проговори, езикът й залепна за небцето.

— Можеш. По-добре ще бъде да вървим през нощта, когато е прохладно, отколкото да се мъчим през деня. Нали разбираш какво ти казвам?

— Краката ме болят… вие ми се ужасно свят…

Лицето на Трън се изкриви. Крес поиска да погали с пръсти косата му. На всички снимки, на които го беше виждала, даже и тези от затвора, той беше чист и спретнат. А сега беше развалина — с брадясало лице и мръсна коса. Но и така пак беше много красив.

— Знам, че не искаш да продължиш — каза той. — Знам, че заслужаваш почивка. Но ако само си лежим тук, може никога повече да не станем.

Крес си помисли, че това не беше лоша идея. Пясъкът под нея затрепери и тя докосна с ръка гърдите му, търсейки равномерното биене на сърцето му. Когато го намери, въздъхна щастливо. Тялото й започна да се разтваря, малки песъчинки, които се разпръскваха…

— Капитане — измърмори тя, — мисля, че съм влюбена в теб.

Веждите на Трън щръкнаха нагоре. Крес отброи шест удара на сърцето му и тогава неочаквано той се разсмя.

— Само не ми казвай, че са ти трябвали цели два дни да го проумееш. Струва ми се, че губя очарованието си.

Пръстите й се свиха до гърдите му.

— Ти си знаел?

— Какво да съм знаел? Че ти си самотна, а аз съм неустоим? О, да, знаех го. Хайде, Крес, изправи се.

Главата й падна на пясъка, сънят заплашваше да я отведе. Да щеше Трън да легне до нея, да я вземе в ръцете си, тогава повече никога нямаше да се налага да става.

— Крес… хей, никакво спане повече. Имам нужда от теб. Нали помниш лешоядите, Крес. Лешоядите!

— Ти нямаш нужда от мен. Ако не бях аз, ти сега изобщо нямаше да се намираш тук.

— Не е вярно. Е, добре… донякъде е вярно. Но нали вече говорихме по този въпрос.

— Мразиш ли ме? — Крес потрепери.

— Разбира се, че не те мразя. И спри да си хабиш силите за глупави приказки! — Трън подпъхна ръцете си под раменете й и я изправи насила. Тя се хвана за китките му.

— Трън, мислиш ли, че и ти някога ще ме заобичаш?

— Крес, това е много мило, но аз май съм първият мъж, когото срещаш, нали така? Хайде, изправи се.

Тя извърна главата си настрани. Ужасът се стовари отгоре й. Трън не й вярваше. Не разбираше колко силни бяха чувствата й.

— О, спатии, аса и звезди! — изпъшка той. — Нали няма пак да почнеш да плачеш?

— Н-не. — Крес прехапа устни. Не беше излъгала. Много искаше да заплаче, но очите й бяха пресъхнали.

Трън прокара ръка през косата си и изтръска един облак пясък.

— Така е — каза той твърдо. — Ние с теб сме сродни души. А сега, моля те, изправи се.

— Сигурно на много момичета си казвал, че ги обичаш.

— Ами, да. Но ако бях знаел, че ще го използваш срещу мен, щях да го премисля.

Заля я страдание и тя се отпусна до него. Главата й се въртеше.

— Умирам — прошепна тя, поразена от неизбежността на този факт. — Ще умра. А никой никога не ме е целувал.

— Крес. Крес! Няма да умреш.

— Щяхме да изживеем такава страстна любов — като в онези драми по мрежата. Но не би — аз ще умра сама, нецелуната нито веднъж.

Трън изпъшка, но не от мъка, а от раздразнение.

— Чуй ме, Крес, трябва да те уведомя, че целият съм потен, всичко ме сърби и от два дни не съм си мил зъбите. Моментът хич не е подходящ за романтика!

Тя изцвърча и скри главата си между коленете, като се мъчеше да накара света да спре да се върти толкова бързо. Безнадеждността на положението, в което се намираха, я смазваше. Пустинята нямаше да свърши никога. Те никога нямаше да се измъкнат оттук. Трън никога нямаше да я обикне.

— Крес, погледни ме. Погледна ли ме?

— Мхм — измрънка тя.

Трън се подвоуми.

— Не ти вярвам.

Тя вдигна главата си с въздишка, така че да може да надзърне през завесата от накълцаната си коса.

— Гледам те.

Той клекна близо до нея и докосна лицето й.

— Обещавам, че няма да позволя да умреш нецелуната.

— Аз умирам сега.

— Не умираш.

— Но…

— Аз ще реша кога умираш и когато това се случи, гарантирам ти, че ще получиш целувка, която си е струвало да чакаш. Но сега трябва да станеш.

Тя дълго се взира в него. Очите му бяха изненадващо ясни, сякаш можеше да я види, и той дори не трепна пред скептичното й мълчание. Не се ухили равнодушно, не каза нищо подигравателно. Просто чакаше.

Крес не можа да спре погледа си, когато той се отклони надолу към устата му. Усети как нещо в нея се размърда. Решителност.

— Обещаваш ли?

— Обещавам — кимна Трън.

Тя потрепери заради болката, която я очакваше, но се съвзе и протегна напред ръце към Трън. Той я издърпа на крака, светът се залюля, Крес се препъна, но Трън я задържа, додето се закрепи. Гладът измъчваше празния й стомах. Болката заби остри зъби в прежулените й крака, тръгна по тях нагоре и я удари в гръбнака. Лицето й се изкриви, но тя опита да не й обръща внимание. С помощта на Трън наново завърза чаршафа на главата си.

— Краката ти кървят ли?

В тъмното момичето не ги виждаше, а и те стояха още увити в кърпите.

— Не знам, но ме болят. Много.

— Може да си получила инфекция и затова да имаш температура. — Трън й подаде последната бутилка с вода, пълна наполовина. — А може да си се обезводнила. Изпий цялото шише.

Крес наклони шишето до устата си, внимателно, че да не похаби и една капчица, после спря. Предложението беше примамливо. Можеше да изпие всичката вода и пак нямаше да утоли жаждата си, но…

— Изпий шишето — каза Трън.

Тя пи, докато гърлото й спря да моли за още.

— Ами ти?

— Аз вече пих.

Крес знаеше, че това не беше истина, но с всяка глътка самоотвержеността й се стопяваше и скоро тя привърши бутилката, както Трън й каза. Тя се крепеше несигурно на краката си, надигнала бутилката към небето. Надяваше се да улови още една капка, но накрая се увери, че не беше останало нищо.

Крес замря и с копнеж остави бутилката във вързопа на рамото на Трън. Погледна към хоризонта и забеляза планинските сенки — все така далеч от тях.

Трън вдигна пръчката си и преди да тръгнат, тя се застави да поеме три пъти дълбоко дъх с надеждата, че това ще й даде кураж. Пресметна приблизително броя на крачките, които ги деляха от следващата дюна, и тогава започна да брои. Единият крак пред другия. Топъл въздух навътре, топъл въздух навън. Фантазията й, че е смел изследовател, отдавна се бе разнесла, но я държеше съзнанието, че Трън разчиташе на нея.

Крес с мъка се изкачваше по дюната, а зъбите й взеха отново да тракат. Два пъти се препъна. Опита се да си представи нещо успокояващо. Меко легло, износено одеяло. Слънцето отдавна е изгряло, но тя още спи в слабо осветена стая, а вън на первазите на прозорците растат цветя. Събужда се в прегръдките на Трън. Пръстите му нежно отмятат косата от челото й, устните му я целуват по слепоочието за добро утро…

Но мечтата й се изплъзна. Крес никога не беше виждала такава стая и картините в ума й, които бяха плод на много усилия, бързо се замъглиха от болката.

Дюната дойде и отмина. Крес едва дишаше.

Две дюни. Планината се мяркаше подигравателно в далечината.

Всеки път щом стигнеха върха на някоя дюна, тя вперваше поглед в следващата. Само да превалим ей тази стръмнина, и ще поседна за минутка. Само още една…

Но вместо да спре да си почине, когато стигаха целта си, тя избираше нова и продължаваше напред.

Трън не каза и дума, когато Крес се подхлъзна и падна по колене. Само я вдигна пак на крака. Той нищо не каза и когато тя намали крачка дотолкова, че почна да пълзи едва-едва — стигаше му, че вървяха. Духът му й вдъхваше увереност — никога нетърпелив, никога груб.

С притъпени, безумни сетива бяха напредвали векове през пустинята. И когато Крес чувстваше вече, че всяка част на тялото й ще се разпадне, небето на изток взе да просветлява и тя разбра, че пейзажът се бе сменил. Пясъчните дюни ставаха по-ниски и по-плитки и не много надалеч като че свършваха с дълга, гладка равнина от червена камениста почва, осеяна тук-там с бодливи храсти. Зад нея започваше подножието на планината.

Крес хвърли поглед към Трън и се изненада, когато улови следи от изтощение, врязали се в чертите на лицето му. Но щом спряха, на мястото на умората се появи непоколебима решителност.

Тя описа гледката, колкото можа.

— Можеш ли да кажеш колко време ще ни трябва да стигнем до храстите?

Крес опита, но не успя да зарови страха, че равнината ще се окаже още една илюзия, а отмората от пясъка и от подутите й крака ще се отдалечава с всяка тяхна крачка.

— Не.

— Добре, всичко е наред — кимна Трън. — Ще се опитаме да стигнем там, преди да са почнали жегите. Може да успеем да съберем малко роса от клоните.

Роса. Вода. Дори да я близне само, да я вкуси… никога повече Крес нямаше да се отнася пренебрежително и към една-едничка кална глътка.

Тя тръгна и още с първите крачки в краката я прободе, но после отново взеха да стават безчувствени от безкрайното ходене.

И тогава погледът й срещна нещо голямо и бяло и Крес замръзна на място. Трън се блъсна в нея и Крес сигурно щеше да се строполи, ако той не я бе обгърнал с ръце да я закрепи.

— Какво има?

— Там има… животно — прошепна тя, като се боеше да не подплаши създанието, което стоеше на върха на дюната. То вече ги бе забелязало и се взираше спокойно в Крес. Момичето се опита да определи какво е според онова, което знаеше за дивите животни на Земята. Някакъв вид коза? Газела? Животното имаше тънки бели крака, огромни копита, заоблено коремче, от което се показваха краищата на ребрата. Спокойното му лице беше жълто-кафяво с черни и бели ивици, подобно на маска около очите. Два дълги спираловидни рога се извиваха нагоре от главата му и удвояваха височината му.

Това беше първото земно животно, което Крес виждаше. Беше красиво, величествено, загадъчно и я наблюдаваше с черните си немигащи очи.

За миг Крес си представи, че може да заговори на животното с мислите си, да го помоли да ги отведе на сигурно място. То щеше да разбере вътрешната й доброта и като древна богиня на животните, изпратена да я отведе до нейната съдба, щеше да прояви милост.

— Животно ли? — попита Трън и Крес се опомни, че той я бе чакал да му даде повече подробности какво вижда.

— Ами има дълги крака и рога, и… Трън, много е красиво.

— О, чудесно, пак започнахме. — Крес долови усмивката в гласа му, но не посмя да отвърне поглед от създанието, за да не би то да се стопи във въздуха като привидение.

— Може би наблизо има вода — размишляваше гласно Трън. — Трябва да продължим напред.

Крес пристъпи неуверено. Усети по-остро отпреди как пясъкът се плъзна и призна, че с Трън бяха много тромави, докато се препъваха и лазеха по дюните, а животното стоеше така елегантно и спокойно.

Създанието наклони глава, без да помръдне, докато Крес бавно-бавно приближаваше. Дори не беше разбрала, че е затаила дъх, докато животното не примигна и не извъртя главата си към другата страна на дюната.

Пукотът на пушка отекна над пустинята.