Мариса Мейър
Крес (21)

Глава двадесет и първа

— Готово — каза доктор Ърланд и отряза краищата на хирургическия конец. — Това е всичко, което мога да направя за него.

Синдер навлажни устните си и усети, че се бяха сцепили от сухота.

— А той… той ще се оправи ли?

— Трябва да почакаме и да видим. Късмет е имал, че куршумите не са пробили белия му дроб, иначе нямаше да издържи толкова. Но е изгубил много кръв. Ще му давам успокоителни през следващите ден-два. Трябва да го държим упоен. Войниците от армиите на Левана са проектирани като оръжия за еднократна употреба — годни са за битка, когато са в добро здраве, но заради генетичните промени им е трудно да си почиват даже когато телата им се нуждаят от възстановяване, след като са били ранени.

Синдер погледна надолу към раната на Вълка, която беше зашита с тъмносин конец и на мястото на отворената рана образуваше подутини и изпъкнали ивици. Безброй белези, отдавна зараснали, покриваха гърдите му. Явно беше, че Вълка е преживял много. Не можеше това да е краят му след всичко дотук, нали?

На масата до нея стоеше подносът с двата малки куршума, които докторът беше отстранил — струваха й се прекалено малки, за да причинят такава голяма вреда.

— Не мога да позволя още някой да умре — прошепна тя.

Докторът вдигна поглед от хирургическите инструменти, които почистваше.

— Отношението на кралицата към войниците й може и да е като към вещи за еднократна употреба, но те са много издръжливи. — Той остави скалпела и пинцетите в някаква синя течност. — Ако си почива добре, вероятно ще се възстанови напълно.

— Вероятно — повтори Синдер глухо.

Тя се тръшна на дървения стол до леглото на Вълка и мушна ръката си в неговата. Надяваше се той да е благодарен, че усеща човешки допир, макар че тя не беше Скарлет.

Синдер стисна очи и вълна от разкаяние я заля. Скарлет. Вълка щеше да се почувства разярен, когато се събудеше. Разярен и съсипан.

— А сега може би ще ми кажете как успяхте да се намерите едновременно в компанията на лунен войник и лунен кралски страж, и то от всички възможни съюзници в галактиката, а?

Синдер въздъхна. Трябваше да мине малко време, че да успее да събере мислите си и да подхване отначалото история като тази. Накрая реши да му разкаже как беше проследила Мишел Беноа, как се бе надявала да научи повече за жената, която до смъртта си бе пазила тайната й. Как се бе надявала да открие нещо повече за миналото си — кой я бе довел на Земята и защо бе вложил всичките си надежди в едно дете, което по онова време е било само на три години, цялото обезобразено от раните заради опита на кралицата да го погуби.

Тя обясни на Ърланд как бяха проследили нишката до Париж, където бе научила за смъртта на Мишел Беноа, но за сметка на това пък бе открила внучката й. Скарлет… и Вълка. А после се бяха съюзили. И Вълка се бе наел да тренира психическите й способности и да я учи да се бие.

Разказа му и за нападението на борда на Рампион и как Сибил Мира бе отвела Скарлет, и как сега бяха останали само тя и Вълка… и стражът, на когото й се искаше да вярва, чувстваше, че трябва да му вярва, но ето че дори името му не знаеше.

— Той ми каза, че служи на своята принцеса — каза Синдер с тихи, слаби думи. — Незнайно как, но той знаеше коя съм.

Ърланд поглади щръкналата си коса.

— Може би е дочул чародейката Мира да говори за вас или дори кралицата. Имаме късмет, че е предан на истинската корона. Мнозина от раболепните слуги на Левана по-скоро биха ви убили на мига и биха поискали награда, отколкото да ви признаят за кралица.

— За това и сама успях да се досетя.

Той се подсмихна подигравателно, сякаш не беше доволен, задето се налагаше да признае, че на мъжа все пак можеше да се вярва.

— И като заговорихме за признаването ви за истинската кралица…

Синдер се сви навътре в стола и стисна ръката на Вълка.

— Госпожице Лин, години наред правех планове за мига, в който щях да ви намеря отново. Трябваше веднага да дойдете при мен.

Синдер набърчи нос.

— Аз именно поради тази причина не дойдох.

— Какво означава това?

— Доктор Ърланд, когато дойдохте при мен в килията в затвора и ми струпахте на главата тази история с принцесата… аз как трябваше да реагирам според вас? Изведнъж от никой се превърнах в отдавна изчезнала принцеса! А вие очаквахте от мен да скоча и да прегърна съдбата, която вие бяхте написали за мен в главата си! Но мина ли ви през ума, че това може да не е съдбата, която аз искам? Аз не съм възпитана да бъда принцеса, нито лидер. Затова ми трябваше малко време да разбера коя съм била… коя съм сега. Откъде произхождам. И си помислих, че може би ще намеря отговорите във Франция.

— И намерихте ли ги?

Тя сви рамене. Спомни си подземната лаборатория, която бяха открили във фермата на Беноа, със стъкления контейнер, който поддържаше жизнените й функции, където беше спала полужива в продължение на осем години. Мястото, на което някакви безименни хора без лица й бяха дали ново име, нова биография и нови крайници на робот.

— Някои от тях намерих.

— А сега какво? Готова ли сте да приемете съдбата си, или ще продължавате да търсите?

— Вече знам, че съм онази, която вие казвате, че съм. — Синдер се смръщи. — А все някой трябва да спре Левана. И ако този някой трябва да съм аз, ами… добре тогава. Приемам. Готова съм. — Тя хвърли поглед към Вълка и преглътна следващите си думи. Или поне смятах, че съм готова, преди да съсипя всичко.

— Добре — каза Ърланд, — защото е време да помислим за някакъв план. Не можем да допуснем кралица Левана да продължи да управлява и в никакъв случай не можем да я оставим да управлява Земята.

— Разбирам ви. Прав сте. Аз всъщност имах план. Тоест, ние имахме план.

Докторът повдигна вежди.

— Искахме да се възползваме от сватбата, особено от факта, че там ще бъде пълно с журналисти. Смятахме да минем скришом край охраната на двореца, а сетне аз да се промъкна на церемонията и… да й сложа край.

— Искали сте да сложите край на сватбата? — попита Ърланд, без никак да се впечатли от плана й.

— Да. Смятах да разкрия пред всички коя съм. Пред всички камери и медии. И пред целия свят щях да кажа на Каи, че не може да се ожени за Левана. Щях да разкрия на света, че тя планира да завладее всички страни на Земята, така че останалите лидери ще откажат да я признаят за една от тях. После щях да поискам от Левана да се откаже от короната си… и да я даде на мен. — Синдер се отдръпна от Вълка, защото усети, че дланта й беше станала прекалено топла. Потърка ръката си напрегнато в панталона.

Доктор Ърланд гледаше мрачно. Той протегна ръка и я ощипа силно над лакътя.

— Ох! Ей, какво правите?

— Хъм, за миг ви взех за една от моите халюцинации. Не е възможно да съчините толкова глупав план.

— Не е глупав. Новината ще се разпространи за минути. И Левана няма да може да направи нищо, за да я спре.

— Ще се разпространи и още как — всички ще вдигнат глъчка до небето, че са станали свидетели на тирадата на лудото момиче киборг, което си мисли, че е принцеса.

— Могат да ми направят кръвни тестове като вас. Мога да докажа, че аз съм принцесата.

— А докато вие давате кръвни проби, Нейно Величество ще стои със скръстени ръце отстрани и търпеливо ще ви чака да свършите! — Ърланд изпухтя, като че говореше на малко дете. — Хищническите нокти на кралицата са забити толкова надълбоко в Републиката, че ще бъдете мъртва още преди да кажете принцеса. В момента вашият император Каи би направил всичко, за да задоволи желанията на Левана, да се увери, че няма да избухне нова война и да се докопа до лекарството против летумозиса. Той не би рискувал да си навлече гнева на кралицата само и само да потвърди думите на едно шестнайсетгодишно момиче, което освен всичко друго е и издирван престъпник.

— А вие откъде знаете? Каи може и да се вслуша в мен. — И Синдер скръсти ръце.

Докторът повдигна вежди, а седнала на стола си, принцесата се нацупи.

— Добре, какво предлагате тогава? Вие явно знаете всичко за политическите революции, затова, моля ви, просветлете ме, о, набръчкани старецо.

Доктор Ърланд изпухтя, грабна шапката си от малката писалищна маса и я нахлупи на главата си.

— Може да започнете, като се научите на малко обноски. В противен случай никой никога няма да повярва, че сте принцеса.

— Сигурна съм, че лошите обноски са били в основата на всички неуспели революции.

— Свършихте ли вече?

— Ни най-малко.

Той я закова с кръвнишкия си поглед и тя на свой ред го погледна свирепо.

Накрая Синдер завъртя очи.

— Добре де, свърших.

— Отлично, защото трябва да обсъдим много неща, като започнем от там как да ви върнем на Луна.

— На Луна ли?

— Да, на Луна. Планетата, която съдбата ви е отредила да управлявате. Струва ми се, че вече сте чували за нея.

— Очаквате от мен да се върна на Луна?

— Не днес, но все някога. Губите си времето с тази сватба и медиите, на които разчитате да разпространят новината ви. Народът на Луна не дава пукната пара какво мислят хората на Земята. Искате да обявите тук коя сте, но това няма да убеди тях да се вдигнат на бунт срещу своя владетел и да короноват вас за своя кралица.

— Разбира се, че ще го направят. Аз съм законният наследник!

Синдер се отдръпна назад, уплашена от собствените си думи. И през ум не й беше минавало, че лунната й самоличност бе проникнала така дълбоко в нея и че е силно решена да претендира за мястото си. Чувството беше необичайно и граничеше с гордост.

— Да, вие сте законният наследник — потвърди докторът. — Но трябва да убедите в това народа на Луна, а не хората на Земята. Лунитяните трябва да научат, че вие сте жива. Само когато те застанат на ваша страна, може да се надявате на успех и да получите онова, което ви се пада по право, по рождение. Но не забравяйте, че Левана няма да се даде лесно.

Синдер си разтри врата и зачака предупрежденията за високите нива на адреналина да изчезнат.

— Добре, да приемем, че сте прав и че това е единственият път. Как тогава ще се доберем до Луна? Нали всички аеродруми се намират под земята? И както предполагам, са строго охранявани?

— Именно. Трябва да намерим начин да ви вмъкнем скришом. Явно, че няма да можем да използваме вашия кораб… — Той замълча и се почеса по главата. — Работата иска внимателно да обмислим стратегията си.

— О, чудесно! Още стратегии. Любимата ми част.

— Междувременно бих ви препоръчал да не се отдалечавате от сърцето на града и да гледате да не излизате много от кораба си. Тук не сте в пълна безопасност.

Синдер погледна намръщено.

— В случай че не сте забелязали, да ви припомня, че не остана човек, който не ме е видял. Какъв смисъл има да ме криете.

— Нямах това предвид. Районът познава повече случаи на летумозис от всяко друго кътче на Земята. И въпреки че повече от година тук не е имало бум на болестта, не бива да ставаме непредпазливи. Не и когато става дума за вас.

— Но… аз имам имунитет срещу болестта. Да не сте забравили? Онова ваше малко откритие, което сложи началото на цялата бъркотия?

Той завъздиша тежко. Сломеното му изражение събуди внезапно тревога у нея.

— Докторе?

— Имам доказателства, че болестта е започнала да мутира — каза Ърланд. — Това означава, че лунитяните също могат да се заразят. Ако не всички, поне част от нас.

Кожата й настръхна. Удивително беше как бързо се завърнаха старите й страхове. Седмици наред Синдер живееше неуязвима за един от най-безпощадните убийци на Земята, но заплахата се бе завърнала. Имунната й система можеше да бъде изложена на риск.

А тя се намираше в Африка — там, откъдето бе започнало всичко.

Почукването по вратата сепна и двамата. Стражът стоеше в коридора, мокър от скорошния проливен дъжд, облечен в някакви военни дрехи, които беше намерил на борда на Рампион. Раните му вече не се виждаха, но Синдер забеляза, че той стоеше сковано и пазеше ранената си страна.

В ръцете му имаше поднос с тънка питка, от която се носеше обилна миризма на чесън.

— Чух, че разговаряте. Помислих си, че операцията е свършила — каза той. — Как е приятелят ти?

Синдер хвърли поглед към Вълка. Той също беше заплашен от болестта. Всички в тази стая бяха лунитяни, внезапно осъзна тя. Ако доктор Ърланд беше прав, тогава за всички им съществуваше риск да се заразят.

Синдер трябваше да преглътне, за да си възвърне гласа:

— Жив е. — Тя стана от стола до леглото на Вълка и подаде ръка на стража. — Аз съм Синдер.

Той присви очи.

— Знам коя си.

— Така е, но си помислих, че би било хубаво да се запознаем сега, когато сме на една страна.

— Така ли си помисли?

Синдер се намръщи, но преди да съумее да отвърне, мъжът премести подноса в другата си ръка и стисна нейната.

— Хаицинт Глина. За мен е чест.

Синдер не знаеше как да разчете тона му, който звучеше малко подигравателно, затова се отдръпна и хвърли поглед към доктора, който притискаше с пръсти китката на Вълка. Очевидно той не смяташе да се включи в представянето.

Синдер отри ръцете си в панталоните и измери с поглед подноса.

— Значи така. Можеш да стреляш с пистолет, можеш да управляваш космически кораб и можеш да месиш питки, а?

— Някакви деца донесоха хляба — той бутна подноса към Синдер. — Казаха, че е за теб, но аз им отвърнах, че не бива да те безпокоят.

Тя непохватно взе питката.

— Донесли са я за мен, така ли?

— „За киборга“, ако трябва да съм съвсем точен. Би било странно, ако има друг освен теб в града.

— Чудно ми е защо са я донесли.

— Предполагам, че това няма да бъде последният подарък, който ще получиш от жителите на Фарафра — обади се доктор Ърланд.

— Но защо на мен? Тези хора не ме познават.

— Разбира се, че те познават. Или поне знаят за съществуването ти. Градът не е откъснат от света, както сигурно си мислиш. Когато пристигнах, дори на мен вече ми се носеше славата.

Синдер остави подноса на писалището.

— И не са ви предали? Ами парите от наградата? И това, че сте луниятнин? Това не ги ли интересува?

Вместо да отговори, доктор Ърланд плъзна поглед към Хиацинт, който се подпираше до вратата като статуя. Не беше трудно човек да забрави за него — мъжът стоеше толкова смълчан и неподвижен. Нямаше съмнение, че подготовката му за страж го бе научила на това. Нямаше съмнение, че той бе свикнал да не му обръщат внимание. Синдер беше избрала да му се довери, но по изражението на доктора личеше, че засега тя оставаше сама в решението си.

— Ами аз — обади се Хиацинт и се отблъсна от стената, — ще взема да отида да нагледам кораба и да се уверя, че никой не отвива винтовете, за да си ги вземе за сувенир. — И той излезе от хотелската стая, без да поглежда назад. Куцането му вече можеше да мине и за наперена походка.

— Вярно, че се държи малко… оскърбително — каза Синдер, когато мъжът си отиде. — Но той знае коя съм и пак спаси двама ни с Вълка. Трябва да се отнасяме с него като с наш съюзник.

— Госпожице Лин, ако решите да разкриете пред този мъж всичките си тайни, направете го. Но това не означава, че и аз трябва да разкрия своите или тези на хората от града.

— Какво искате да кажете?

— Хората тук не се интересуват от това, че ние сме лунитяни, защото не сме единствените. По моя преценка петнадесет процента от населението във Фарафра и съседните оазиси е съставено от лунитяни или от техни наследници. Много от нашите хора пристигат на това място след бягството си от Луна. Те имигрират тук от времето на кралица Чанари. А може би дори и отпреди това.

— Петнадесет процента! — удиви се Синдер. — И местните хора знаят за тях?

— Темата не се обсъжда на всеослушание, но май всички знаят и живеят заедно в разбирателство. Когато чумата избухнала, много от лунитяните започнали доброволно да се грижат за болните, погребвали мъртъвците, тъй като те самите били неуязвими за болестта. Разбира се, никой не знаел, че те били истинските й носители. Когато тази теория била предложена, двете раси се били смесили помежду си. И сега те работят заедно и си помагат да оцелеят.

— Но да се укриват лунитяни е незаконно. Левана би побесняла от гняв.

— Да, но откъде би могла да научи? Никой не дава пукната пара за един беден, чумав град в Сахара.

Замислена, Синдер вдигна единия крайчец на хляба, който блестеше от златистия зехтин и беше поръсен с подправки. Когато го разчупи, меката вътрешност още пареше.

Хлябът беше дар… от лунитяните. От нейния народ.

Очите й се разшириха и тя пак зяпна доктора.

— Ама те знаят ли за… за мен?

Той подсмъркна.

— Знаят, че вие сте се изправили срещу кралицата. И знаят, че ще продължите да се опълчвате срещу й. — За първи път, откакто беше пристигнала, под гневното изражение на Ърланд Синдер забеляза усмивка. — И може би аз ги наведох на мисълта, че възнамерявате да я убиете, скоро.

— Какво?… Да я убия ли?

— И това даде резултат — каза докторът и безцеремонно сви рамене. — Тези хора биха ви последвали навсякъде.