Мариса Мейър
Крес (50)

Глава петдесета

— Правилно ли съм го облякла това чудо? — попита Синдер, като подръпваше блузата, която хем се премяташе на една страна, хем имаше три различни шнура, които трябваше по някакъв мистериозен начин да се вържат заедно.

— Да, добре е — отвърна Ико. — И спри да си местиш главата, моля те. — Тя затисна ушите на Синдер, за да стои мирна.

Синдер запристъпва от крак на крак, мъчейки се да успокои препускащите си мисли, докато Ико увиваше косата й на стегнат кок, от който целият й скалп пулсираше. Сякаш бяха минали часове, откакто се раздели с Трън и доктор Ърланд, при все че часовникът, който отброяваше секундите в главата й, показваше, че са минали по-малко от четиринадесет минути.

В единия крайчец на окото й имаше канал, който показваше времето. Времето, което оставаше до началото на императорската сватба.

Синдер стисна очи и се помъчи да отпъди новия пристъп на гадене. През целия си живот не се бе чувствала толкова напрегната. Но причината не беше само чакането, нито съзнанието, че толкова много неща можеха да се объркат, нито ужасът, че всеки миг може да я заловят и отново да я хвърлят в затвора.

Най-много от всичко я ужасяваше срещата с Каи. Лице в лице. Тази мисъл опъваше нервите й докрай. Защото Синдер щеше да погледне в очите му за първи път, откакто беше паднала в градините на двореца.

В онзи миг на лицето му се бе изписал такъв шок от предателството, че сърцето й се разби на две. А не бе минал и час, откакто Каи беше вдигнал глава и й се бе усмихнал, докато тя стоеше вир-вода на върха на стълбището към балната зала.

Усмихнал се беше.

Двете му изражения бяха толкова различни, а и двете бяха насочени към нея. Синдер не знаеше какво да очаква този път, когато го срещне, и неизвестността я ужасяваше.

— Синдер… гледаш ли новините?

Тя се съсредоточи върху репортера, който тъкмо съобщаваше, че е тръгнал слух за временно забавяне на сватбата. Получили информация, че всичко е наред и церемонията скоро ще започне, но охраната взимала допълнителни мерки…

— Това е то. Да вървим.

Те надникнаха в двете страни по коридора, увериха се, че е празен и че лампичките на близките камери по тавана не светят. Чак тогава Синдер взе да осъзнава колко уязвима беше. Тя беше най-издирваният престъпник на света и сега се завръщаше на сцената на престъплението.

Но вече нямаше връщане назад.

Тя скри новините и на тяхно място извади схемата на двореца.

— Сега ще намеря къде сме — каза тя и като използва вътрешната си система за позициониране, определи местоположението им с Ико, а сетне въведе кода за проследяване на император Каи, който Крес им бе дала.

Затаи дъх, докато системата търсеше ли, търсеше.

И тогава той се появи. Една зелена точица в северната кула. Четиринадесетият етаж. Дневната, която беше свързана с личните му покои. Крачеше напред-назад.

Синдер потрепери. Беше толкова близо до него, след като е била на светлинни години далеч.

— Намерих го.

Тръгнаха по коридори, които според нея бяха празни. Синдер се улови, че непрестанно хвърля поглед към камерите на тавана, но нито една не помръдваше, не примигваше, не даваше признаци на живот и полека-лека параноята й взе да я напуска.

Крес се бе справила. Беше изключила системата за сигурност.

Тогава завиха зад ъгъла към асансьорите в северната кула и Синдер се блъсна в една жена.

— Ох… извинете! — и тя политна назад.

Жената огледа Синдер. Беше от обслужващия персонал и носеше същите черни панталони и блуза в бледооранжево като Синдер и Ико.

Синдер извика обаянието си, превърна изкуствената си ръка в човешка и придаде на цвета на лицето си същия безупречен тен като на всеки дроид. После пусна една усмивка, като се надяваше да скрие с нея изненадата си, и се поклони.

Не минаха и две-три секунди, когато разбра защо се бе сепнала така. Не защото се бяха сблъскали с човек в коридора, а защото не беше усетила жената иззад ъгъла.

Така неуловим беше този усет, че Синдер даже не бе разбрала, че го прави, и просто протягаше съзнанието си и лекичко докосваше биоелектричеството, което всяко човешко същество излъчваше. Беше привикнала да усеща Трън, Вълка, Хиацинт и доктор Ърланд, когато бяха наблизо — присъствието им беше като сянка в подсъзнанието й. Беше инстинктивно, лесно като дишането.

Но тази жена се оказа като неизписан лист хартия за нея. Щит — като Крес. Като Ико.

— Приемете извиненията ми — каза жената и върна поклона на Синдер, — но това крило на двореца е недостъпно за хора, които нямат пропуск от короната. Ще ви помоля да напуснете.

— Ние имаме пропуск — широко се усмихна Ико. — Помолиха ни да проверим лично дали Негово Императорско Величие желае нещо освежително, докато чакаме церемонията да започне. — Ико понечи да мине покрай жената, но една ръка се протегна светкавично и се опря в гърдите й. Спокойният поглед на жената обаче не се откъсна от Синдер.

— Вие сте Лин Синдер — каза тя. — Властите ви издирват. Длъжна съм да ги известя.

— Съжалявам, но моментът не е подходящ. — Синдер направи крачка назад, вдигна протезната си ръка и изстреля една упоителна стреличка в бедрото на жената. Стреличката иззвъня, върхът й се закачи за малко в плата на панталоните на жената и после падна на пода.

Друго потвърждение на Синдер не й трябваше. Тя стисна зъби и замахна към ухото на жената, но тя се сниши и ритна с крак Синдер отстрани в тялото. Синдер изохка, залитна назад и гърбът й се блъсна в стената. С невъзмутимо изражение жената се хвърли със скок след нея и се прицели с лакът в Синдеровия нос. Синдер едва смогна да парира удара и като използва инерцията, завъртя се и заключи с ръка врата на жената. Но жената нанесе удар с ханша си и запрати Синдер по гръб на земята. Пред очите й се появиха петна.

— Ико… жената е…

Синдер чу щракване и битката до нея замря.

— Андроид — изпъшка Синдер.

— Забелязах — каза Ико, държейки в ръка един контрол панел, от който стърчаха откъснати жици. — Добре ли си? — Ико се наведе над Синдер с изражение, изпълнено със загриженост.

И макар още да се задъхваше, Синдер се улови, че се усмихва.

— Ико, ти си най-човечният андроид, когото познавам.

— Знам. — Ико подпъхна ръката си под Синдер и й помогна да се надигне. — Впрочем косата ти не прилича на нищо. Ама честно, Синдер, толкова ли не можеш да изглеждаш прилично повече от пет минути?

Синдер се улови за Ико и се изправи на крака.

— Аз съм механик — дойде автоматичният й отговор. Тя хвърли поглед към жената, чиито ръце лежаха неподвижни до тялото, а очите й се взираха с празен поглед към асансьорите. Синдер поклати глава, отърсвайки се от гледката, и натисна копчето, за да повика асансьора. Екранът два пъти примигна с предупреждение за тревога от първа степен, а после светна в зелено. Асансьорът до тях се отвори.

Някъде, много етажи надолу под двореца, Крес им бе дала разрешение.

Заедно с Ико двете изтеглиха андроида в асансьора и го оставиха в ъгъла. Ръцете на Синдер трепереха толкова силно от адреналина, че за малко щеше да натисне грешния етаж. Докато вратите се затваряха, тя измъкна от косата си и последните фиби и набързо се върза на рошава конска опашка. Пет минути стигаха да изглежда прилично.

После се съсредоточи върху двете отделени точици в главата й, които все повече се приближаваха една към друга.

Тя, която се плъзгаше нагоре между етажите на кулата.

И Каи.

 

 

Нещо не беше наред. Чародей Сибил Мира го усещаше по действията на земните стражи, по честия шепот, по ръцете, отпуснали се върху дръжките на пистолетите. Сибил вървеше след кралица Левана и напрежението й растеше.

Нейната кралица нямаше да е доволна, ако нещо вземе, та се обърка.

Тя хвърли поглед настрани към чародей Еймъри. Очите им се срещнаха. Той също беше забелязал.

Сибил погледна напред към кралицата си, която беше облечена в червено и златно — традиционните сватбени цветове в Източната република. Главата й беше забулена с тънък воал, а върху дългия шлейф на роклята й беше избродиран мотив от богато украсени опашки на дракон и феникс, които се сливаха отпред. Докато кралицата вървеше, платът плющеше като корабно платно. Стойката й както винаги издаваше увереност и спокойствие. Дали и тя беше забелязала вече? Но дори и да беше забелязала, можеше да го отдаде на своето присъствие, на това как слабоволните земляни едновременно я гледаха влюбено и трепереха пред нея. Но Сибил знаеше, че имаше и нещо друго.

Косата на врата й настръхна.

Почти бяха стигнали главния коридор, когато един от стражите пристъпи пред свитата им. Нейно Величество спря, а полите й се отпуснаха в краката й. Еймъри също се спря, но Сибил продължи напред, за да застане до Нейно Величество, като се стремеше да не облекчава ранения си крак. Въпреки че бе принудена да разкаже на кралицата за провала си да залови Лин Синдер, тя поне засега успяваше да скрие неловкия факт, че по време на битката е била простреляна. И то от собствения си страж.

— Приемете искрените ми извинения, Ваше Величество — подхвана стражът и набързо се поклони.

Сибил го изгледа кръвнишки, изви леко пръсти и стражът падна на едно коляно. Мъжът изсумтя.

— Когато говориш с кралицата ми, трябва да й засвидетелстваш нужното уважение — отбеляза Сибил и мушна ръце в ръкавите си.

На стража му трябваха няколко секунди да се отърси от страха си. Чародейката не му позволи да се изправи, нито дори да надигне глава, след като я бе свел почтително. Накрая той прочисти гърлото си и продължи, но гласът му беше по-напрегнат отпреди.

— Ваше Величество, имаме неочакван срив в системата за сигурност. Решихме, че заради вашата сигурност и сигурността на император Каито церемонията трябва да се отложи. — Мъжът млъкна, за да си поеме дъх. — Вярваме, че забавянето няма да се проточи дълго. Но боя се, че ще трябва да ви помоля да се върнете обратно в покоите си. Ние ще ви известим веднага щом проблемът бъде отстранен и можем да продължим с церемонията. — Капка пот се плъзна по врата му. — Свитата ви с радост ще ви придружи обратно до вашите…

— От какво естество е сривът? — попита кралицата.

— Боя се, че на този етап не мога да издам никакви подробности, но работим по отстраняването…

— Такъв отговор е неприемлив, когато кралицата ми има всички основания да знае истината — прекъсна го Сибил. — Току-що намекнахте, че кралицата ми е в опасност. Искам да науча всички подробности за ситуацията, с които разполагате, за да мога лично да се погрижа за сигурността й. Няма да ви позволим да ни държите в неведение. А сега кажете, за какъв срив говорите?

Сибил видя как мъжът раздвижи челюстта си, докато погледът му стоеше забит в краката на кралицата. Тя виждаше, че стражът има нисък чин и едва ли може да отговори на въпроса й, но страхът му работеше срещу решителността му. Другите двама мъже с по-нисък чин, които го придружаваха, не бяха шавнали, но скованите им пози издаваха смущението им. Може би трябваше и тримата да ги просне на земята.

— Сривът е предизвикан от човек — най-сетне призна стражът. — Системата ни за сигурност е била изключена, което може да стане единствено от контролния център.

— А той се намира в двореца, така ли?

— Да, чародей Мира.

— Искате да ми кажете, че вашият срив в действителност е пробив в системата ви.

— Работим и по тази възможност. Но най-важният ни приоритет е сигурността на нашите гости. За пореден път ви моля да се върнете в покоите си, Ваше Величество.

Сибил се изсмя.

— Някой може би е проникнал в двореца. Не можете да опазите компютъра на собствената си охрана, но мислите, че ще бъдем в безопасност в покоите за гости, така ли?

— Достатъчно, Сибил.

Сибил замръзна и хвърли поглед към кралицата. Тя беше сключила дългите си бели пръсти над полите си, но Сибил знаеше, че под воала й очите й пронизваха като игли.

— Кралице моя?

— Сигурна съм, че тези хора съзнават значимостта на днешната сватбена церемония, а също и глобалния отзвук, който би последвал, ако нещо попречи на този брак да се състои. Нали така, господа?

Стражите не обелиха и дума. Коленичилият мъж затрепери. Сибил предполагаше, че вратът вече го боли от необичайната поза, в която държеше главата си.

Две стъпки изчаткаха по пода от другата страна на кралицата.

— Кралицата ви зададе въпрос — проговори Еймъри със спокоен, но заплашителен като тътнежа на далечна гръмотевица глас.

Стражът се покашля.

— Нямаме никакво желание нито да забавяме, нито да пречим на сватбата, Ваше Величество. Искаме единствено да разрешим проблема бързо, за да може церемонията да продължи възможно най-скоро.

— Постарайте се да го направите — отвърна Нейно Величество. — Сибил, Еймъри, хайде да се върнем в стаите си и да оставим хората да си свършат работата, без да се грижат допълнително за нас. — Тя взе да се обръща, но после се спря. Воалът изшумоля край лактите й. — Моля ви, пратете незабавно някой да ме извести, че младоженецът е в безопасност. Ще стоя на тръни, докато не науча, че е добре.

— Разбира се, Ваше Величество. Ще изпратим допълнителна охрана пред вашите покои, както и пред тези на Негово Величество, докато проблемът бъде решен.

Сибил почака да тръгнат след свитата и стражите от Луна и чак тогава освободи мъжа. Зачуди се дали тези хора можеха да си представят гнева, който щяха да си навлекат, ако не разрешат проблема.

Но иначе не самото забавяне тревожеше Сибил. А човекът, който стоеше зад него. При все че Левана отказваше да споменава избягалия киборг, освен когато ругаеше некомпетентността на земните армии, Сибил беше си направила изводите за онова, което кралицата отбягваше да признае открито.

Не беше трудно да се досети от намеците на пленничката им по време на разпита — червенокосото момиче не беше излъгало. Лин Синдер, киборгът, наистина беше принцеса Селена.

Сибил бе видяла обаянието на момичето на бала. Но освен това бе видяла и реакцията на Нейно Величество тогава. Изчезналата принцеса на кралицата беше единственият човек в галактиката, който можеше да предизвика такава бъркотия. Мисълта, че принцеса Селена е някъде в двореца, но се изплъзва на Левана, надсмива й се, сигурно докарваше кралицата до лудост.

Дотук принцесата се бе показала като забележително находчиво момиче. Беше избягала от Ню Бейджин. Измъкнала се бе на властите в Париж и в малкото африканско градче. Дори на нея самата беше успяла да се изплъзне от ръцете.

Възможно ли беше Синдер да стои зад случващото се тук? Дали беше толкова дръзка, че да се опита да спре сватбата на кралицата?

Ако това беше вярно, в такъв случай Сибил я подценяваше. Проникване в двореца. Срив в системата. Извадена от строя систе…

Тя за малко не се препъна. Сибил не беше непохватна и Еймъри забеляза. Но тя не отвърна на погледа му. Мислите й вече препускаха.

Не беше възможно. Правеше си прибързани заключения.

Тя бръкна в ръкава си за миниатюрния портскрийн, който си имаше свое малко джобче там, и пусна канала за наблюдението на двореца в Ню Бейджин. Всички камери и проследяващи устройства, които с толкова мъка беше инсталирала из целия дворец по време на безбройните отегчителни дипломатически срещи и дискусии…

Връзката не може да бъде осъществена.

Сибил изскърца със зъби. Не само охранителната система на двореца беше пробита. Тяхната собствена система за наблюдение беше изключена.

Цялата система.

Струваше й се невъзможно, но Сибил познаваше работата на Кресънт.

Тя прибра портскрийна си.

— Кралице моя.

Групата спря.

— Бих искала да ви помоля да ми позволите сама да направя проверка на пробива в системата.

Единият от стражите се разшава.

— Моля да ме извините, но получихме нареждане да върнем всички обратно във вашите…

Сибил изви биоелектричеството около главата на мъжа и той замлъкна със сподавено възклицание.

— Не съм искала вашето разрешение.

След миг Левана кимна веднъж и воалът й едва се помести.

— Имаш разрешението ми.

Чародейката се поклони.

— И, Сибил, ако откриеш виновниците, заповядвам веднага да бъдат убити. Не бих искала в деня на сватбата ми да се занимавам с нищожни арести и процеси.

— Разбира се, кралице моя.