Мариса Мейър
Крес (45)

Глава четиридесет и пета

Ико им прати целувка и помаха с ръка — с цели пет пръста. Корабът се отдели от пътя и се вля в сутрешното движение. Складът беше на минута-две пеша, но през целия път тя усещаше как вътрешният й процесор бучи от вълнение.

Според изчисленията й трябваше да пристигне в склада в 07:25. Корабът с поръчката от шестдесет компаньонки за двореца трябваше да потегли от склада в 07:32. Половината от дроидите щяха да бъдат стоварени в седалището на фирмата за храна в 7:58. Останалите щяха да бъдат доставени на цветарите в 08:43, откъдето щяха да бъдат откарани в двореца заедно с човешкия персонал.

Ико предполагаше, че ще влезе в двореца не по-късно от 09:50.

Индустриалният район беше почти пуст. Голяма част от хората в града, а може би по целия свят, си бяха взели почивен ден, за да гледат императорската сватба. Наоколо нямаше никой, който да забележи как Ико стъпваше наперено по уличката към склада, нито как прескочи безгрижно телената мрежа и тупна в двора, където пет кораба за доставки бяха долепили задниците си до товарните докове на склада.

Ико беше облечена обикновено — в черни панталони и бяла блуза. Още изпитваше известно разочарование, задето не можа да се премени в красива бална рокля, но се чувстваше очарователно хубава по свой начин.

Нямаше търпение император Каи да я види. Мисълта придаде допълнителна енергичност на походката й, когато зави покрай предницата на първия от корабите, стрелна се нагоре по стълбите и се озова право в склада.

Гледката пред нея я накара да спре и тя едва не смачка съвършено оформеното си носле.

Складът беше пълен с дроиди, повечето момичета с най-различни нюанси на кожата и цветове на косата. Повечето бяха голи, седнали на земята, ръцете им компактно обвиваха коленете им, а главите им бяха приведени. Имаше над двеста андроиди, подредени в правилни редици. Някои бяха обвити с тиксо, а крайниците им бяха увити в хартия, която да ги предпазва, докато ги транспортират. Някои бяха натоварени на палети и поставени върху пластмасови щайги. Наоколо им бяха разхвърляни кашони и стиропор.

На стената вляво от Ико имаше метални рафтове, високи колкото три етажа, пълни с опаковъчни щайги, всичките надписани с марката и модела на компаньонката, както и с отличителните й белези.

— Това ли са всичките? — попита някакъв мъж.

Ико се скри зад стената на склада, после се придвижи напред и надникна покрай рамката на вратата. Тя видя шестдесет андроиди — четиридесет и пет жени и петнадесет мъже, които стояха в правилни редици. Всички бяха облечени в еднакви черни панталони и бледооранжеви копринени горни дрехи — скромни ризи с попска яка за мъжете и елегантни ризи за жените, които се премятаха и се връзваха на кръста, а ръкавите висяха като на кимоно. Косата на всяко момиче беше опъната в стегнат кок, в който отстрани беше затъкната орхидея.

— Ей сега ще проверя поръчката — каза една жена, която вървеше между редиците и отбелязваше нещо на портскрийна си. — Поръчката изрично упоменаваше дребничкия модел 618, а не средния ръст.

— Знам, но последният ни миньон беше изпратен миналата седмица. Уредих подмяната с двореца в четвъртък.

Жената написа нещо в портскрийна си.

— Петдесет и девет… шестдесет. Това са всичките.

— Отлично. Хайде да ги товарим. Не можем да ги оставим да закъснеят за кралската си мисия. — Мъжът вдигна огромната ролетъчна врата и отвори товарното помещение на единия кораб. В това време жената отново мина през андроидите и отвори панела във врата на всеки от тях. Позите им се смекчиха.

— Качвайте се по един — нареди мъжът. — Стойте плътно един до друг, че няма място.

Андроидите тръгнаха да се качват на кораба, без да се обадят.

Нямаше как Ико да стигне до кораба, без да я забележат, а заради различните й дрехи веднага личеше, че не й беше там мястото.

Мисълта, че можеха да я вземат погрешно за подивял андроид и да я пратят за препрограмиране, накара жиците й да се разтреперят.

Като стоеше приведена, Ико се промъкна покрай стената, отдалечи се от двамата служители и залегна зад първата кула от метални стелажи. Скрита зад щайгите, тя се запровира към дроидите, които чакаха да бъдат пакетирани. Като стигна последната от тях, Ико клекна зад андроида и опипом намери резето на врата й. Хвърли поглед нагоре и видя, че половината от наетите компаньони вече се бяха настанили в кораба.

Като си тананикаше, Ико включи андроида. Процесорът забръмча и главата й се вдигна. Този модел имаше бяло-руса коса с електрикови зелени краища, които стигаха до кръста. Ико отмести леко косата от рамото й и прошепна:

— Заповядвам ти да станеш, да се разпищиш и да хукнеш към изхода.

Момичето скочи на крака, преди Ико да е свършила. И започна да пищи — смразяващ кръвта пронизителен писък.

Ико се хвърли на земята зад редицата от седящи, открити андроиди и намали силата на аудио процесора си, но вече беше късно. Андроидът беше спрял да пищи и с бясна скорост тичаше към изхода, събаряйки по пътя си събратята си, които приличаха досущ на статуи.

Ико чу уплашените викове на двамата служители, а после и тежките им стъпки, когато се спуснаха след андроида. Щом те скочиха навън в двора, Ико стана пъргаво на крака и заприпка между редиците с андроиди. Наетите дроиди не казаха нищо, само мързеливо примигнаха, докато тя си проправяше път сред тях.

— Извинете, извинете, не ми обръщайте внимание, ей сега ще мина, о, здравей… — Последното се отнасяше за един особено красив дроид, който приличаше на Каи, но който не реагира никак по-различно от останалите. — Или пък не — измърмори си тя и мина зад него. — Простете, малко място, моля ви?

Когато двамата служители се върнаха запъхтени, обсъждайки гръмко дефектните чипове и онези слабоумници горе в отдела по програмиране, Ико се беше настанила удобно в дъното на кораба, притисната между двама нейни далечни братовчеди, и не можеше да спре да се усмихва като побъркана.

Оказа се, че да си човек, било точно толкова весело, колкото тя винаги си беше мислила.

Не беше трудно да проумее човек защо преди сто двадесет и шест години правителството бе избрало това място за тайна квартира на императорското семейство. То се намираше на по-малко от петнадесет километра от Ню Бейджин, но беше отделено от града от такива остри скали, че сякаш бяха навлезли в друга държава. Самата къща беше построена в долина, прорязана по стените от занемарени оризови тераси. Синдер си мислеше, че сигурно от поколения тук не се е отглеждал ориз, което създаваше усещането, че къщата е била изоставена.

Хиацинт спусна кораба до постройката и те слязоха на земята, все още мокра от обилните летни дъждове. Околният свят беше притихнал, а въздухът ухаеше на есенни треви и диви цветя.

— Дано момичето се окаже право — обади се Хиацинт и тръгна към къщата. Въпреки закованите с дъски прозорци тя изглеждаше добре поддържана. Синдер подозираше, че няколко пъти годишно тя се проверяваше от екип, чиято задача беше да поправи керемидите на покрива и да се увери, че електрическият генератор е в изправност, тъй че в случай на бедствие къщата да бъде безопасно убежище, в което императорът да се оттегли.

Мястото сигурно беше под наблюдение, но Синдер се надяваше, че точно днес службата по безопасност щеше да е зарита с работа на други места.

— Има само един начин да разберем това — отвърна тя и заобиколи от едната страна на къщата, където върху входа към мазето имаше полегнали железни врати. Ако Крес беше права, те не водеха към влажната изба под къщата, а към тунел, който минаваше под скалите и щеше да ги отведе право в подземията на двореца.

Синдер отвори вратите и обходи стълбите с вградения си фенер. Светлината падна върху паяжини, цимент и един старомоден ключ, който сигурно осветяваше тунела поне на известно разстояние навътре.

— По всичко личи, че това е мястото — каза тя и хвърли поглед назад към групата. С превръзка на очите, Трън се беше подпрял с лакът върху смръщения доктор Ърланд.

Чакаше ги дълго вървене.

— Така — поде Синдер. — Хиацинт, ти се връщаш с Рампион и кръжиш над града, докато не получиш съобщението ми.

— Знам.

— И следиш за нещо подозрително. Ако забележиш нещо, продължаваш да летиш и чакаш отново да се свържем с теб.

— Знам.

— Ако всичко върви по план, ще бъдем на площадката за излитане на двореца до 18:00 часа, но ако нещо се обърка, може да се наложи да се върнем тук или да минем през някой друг от тунелите до другата тайна…

— Синдер — прекъсна я Трън. — Хиацинт знае.

Тя го изгледа кръвнишки, поиска да му възрази, но да повторят още веднъж плана си за бягство, нямаше да свърши никаква работа — щеше само да й напомни, че всичко можеше да се обърка. Хиацинт знаеше всичко — бяха обсъждали нещата в детайли и на всички им беше ясно колко лесно планът можеше да се провали без него. Без когото и да е от тях.

— Добре. Да вървим.