Мариса Мейър
Крес (28)

Глава двадесет и осма

Решиха да изкарат още един ден в лагера, за да са сигурни, че Крес се е оправила напълно, и потеглиха чак на следващата сутрин. Опаковаха палатките и рогозките си още по тъмно. Джина обясни на Крес, че трябва да пристигнат в Куфра в късния следобед. Благодарение на ранното си потегляне щяха да изминат значително разстояние, преди палещата жега да превземе пустинята. Набързо хапнаха малко сушено месо, събраха малко диви фурми от дърветата и напуснаха убежището на оазиса.

Наложи се хората внимателно да пренаредят екипировката и стоките, които бяха за продан, за да дадат на Крес камила, която да язди. Тя им беше благодарна — само при мисълта за вървенето й се искаше да се разридае. Но скоро откри, че животното съвсем не беше въплъщение на удобството. Само след няколко часа ръцете вече я боляха от стискането на поводите, а прасците й се бяха зачервили и разранили. Наметалото, което керванджиите й бяха дали, я пазеше от слънцето, но с напредването на деня облекчение от жегата нямаше.

Пътуваха на изток, успоредно на планините. Трън вървеше до нея, сложил спокойно ръка на дисагите, докато върхът на новата му лека пръчка се плъзгаше по пясъка. Той още носеше превръзката на очите си и вървеше с измамна лекота. Крес безброй пъти му предложи да поязди камилата, но той всеки път отказваше. Момичето усещаше, че за Трън това се превръщаше във въпрос на чест. Той искаше да докаже, може би на себе си, че може да върви без чужда помощ, че може да бъде независим, че самоуверената му усмивка може да не слиза от лицето му, както беше и сега.

Сутринта премина предимно в мълчание и Крес се отдаде всецяло на мечти. Те основно се въртяха около пръстите на Трън, които чертаеха различни фигури по дланите й.

По обяд неумолимата жега ги връхлетя, а навяванията от пясък ги заблъскаха и всячески се опитваха да се промъкнат в гънките на дрехите им. Но слънцето вече не биеше в лицата им, а дюните постепенно отстъпиха място на твърдо скалисто плато.

Следобедът, когато слънцето бе най-жестоко, те прекосиха коритото на някаква пресъхнала река и спряха за почивка. Намериха си едно сенчесто място под навеса на ниска скала, а двама от мъжете отидоха някъде и се върнаха с пълни догоре канчета с вода. Джина им разказа, че под близките скали има скрит гьол, който се захранвал от същата подземна река, на която се намирал Куфра — търговският град, към който отиваха.

След почивката за Крес беше мъчение да се покачи пак на камилата, но тя си напомни, че всичко беше за предпочитане пред ходенето.

Следобедът им поднесе нови скалисти низини, след които последваха няколко часа, в които вървяха през дюни. Минаха покрай една змия и Крес откри, че тя единствена се бои от нея, въпреки че Куенде потвърди, че е отровна. Змията се бе свила на кълбо, наблюдаваше ги с лениви очи, докато се извървяваха край нея и дори не си направи труда да изсъска или да оголи зъбите си, както винаги правеха змиите в драмите от мрежата. При все това от своята удобна позиция Крес внимателно следеше къде стъпва Трън и пулсът й не се успокои, докато змията не остана далеч зад тях, скрита от погледа.

Тъкмо когато Крес вече си мислеше, че от вътрешната страна бедрата й са ожулени до червено, Трън посегна нагоре и потърси наоколо, докато ръката му напипа коляното й.

— Чуваш ли?

Тя се заслуша, но не чу друго освен познатия тих тропот на копитата.

— Какво?

— Цивилизацията!

Крес стисна поводите на камилата, но чак когато прехвърлиха следващата дюна, шумът се отдели от мъртвата тишина на пустинята. И тя видя града.

Той изскочи пред тях, разгъна се в пустинята, закътан сред опасни скали. Сградите бяха наблъскани една до друга, но дори отдалеч Крес виждаше неясните очертания на зелени дървета, които растяха между тях. Градът живееше насред суровата, безпощадна пустиня, което изглеждаше направо невъзможно. Но ето го, пред тях е, без никакво предисловие. Една крачка — пустиня. Още една — рай.

— Имаш право — каза Крес развълнувано и с ококорени очи. — Почти стигнахме. Успяхме.

— Как изглежда градът?

— Не знам откъде да започна. Вижда ми се пълен с народ. Има хора, сгради, улици, дървета…

Трън се засмя.

— Току-що описа всеки друг град на Земята.

Крес също се засмя, внезапно обзета от въодушевление.

— Ама и аз съм една. Чакай да помисля. Повечето от сградите са направени от камък, а може би глина, на цвят са жълто-кафяви, като праскови, целият град е обграден от висока каменна стена и по улиците има много палми. Точно по средата на града има езеро, което се простира почти от единия до другия му край и в него виждам някакви малки лодки. И толкова много дървета и растения и… на север, зад къщите, мисля, че отглеждат царевица или жито. О!

— Какво има?

— Животни! Няколко дузини поне… кози са май? А ето там има овце! Досущ са като онези по мрежата!

— Опиши ми хората.

Крес откъсна поглед от животните, които лениво безделничеха под единствената сянка, която бяха успели да си намерят, и опита да различи хората, бродещи по улиците. Вечерта наближаваше, но по главната улица малките открити сергии още работеха, а стените от платове в ярки шарки се повяваха на бриза.

— Има много хора. Повечето са облечени в дълги дрехи като нас, но техните са по-цветни.

— Ами градът? Голям ли е?

— Има стотици сгради!

— Успокой топката, градско момиче — ухили се Трън важно. — Казах на всички, че сме се запознали в Лос Анджелис.

— Аз… извинявай. Просто… зарадвах се, че успяхме, капитане.

Ръката му се плъзна надолу по крака й и леко обви глезена й.

— И аз ще се радвам да се махнем от пясъка и дюните. Но в града, Крес, има повече неща, в които човек да се препъне, отколкото в пустинята. Гледай да не се отдалечаваш много, става ли?

Крес погледна надолу и по извивката на устните му и гънката между веждите му позна загрижено, напрегнато изражение. Не беше виждала Трън такъв, откакто срещнаха керванджиите, и тя беше взела това за знак, че той вече свиква със слепотата си. Но може би само се бе мъчил да скрие недостатъка си от другите.

— Аз не бих те изоставила — каза Крес.

Още щом влязоха в града, стана ясно, че всички познаваха кервана, очакваха го, а той закъсняваше. Без да губят нито миг, керванджиите си избраха място насред сергиите и разтовариха стоките си, а в това време Крес поглъщаше архитектурата, подробностите, красотата наоколо. Отдалеч градът й се бе сторил безцветен, жълтеникав като пясък, но отблизо се виждаха ярки линии в оранжево и розово, които украсяваха страничните стени на сградите, а кобалтовосини плочки опасваха вратите и стъпалата. Почти по всяка повърхност имаше някаква украса, като се почне от златните корнизи през сложните резби на арките, та се стигне до огромния фонтан в центъра на главния площад. Докато минаваха край него, Крес надникна вътре и остана хипнотизирана от слънцето, което беше положено на дъното на фонтана, и излизащите от него лъчи.

— Как ти се вижда градът?

— Поразителен!

Джина огледа околните сергии на пазара и фасадите на сградите, като че ги виждаше за първи път.

— Куфра винаги е бил една от любимите ми спирки по пътя ни, но от две десетилетия насам градът е неузнаваем. Когато започвах да се уча на търговия, това беше един от най-красивите градове в Сахара… но после дойде чумата. Само за година-две близо две трети от населението беше заличено, а мнозина побягнаха към други градове и даже напуснаха Африка. Хората изоставиха домовете си, търговията си, слънцето изгори посевите. Оттогава все се опитват да съживят града.

Крес примигна и отново погледна красивата орнаментика и боядисаните ярко стени, мъчейки се да види града, който Джина описваше, но така и не можа.

— На мен Куфра не ми се вижда изоставен град.

— Не и тук на главния площад. Но ако тръгнеш към северните и източните квартали, ще видиш, че това е призрачен град. Много тъжно.

— Значи преди чумата градът е бил много богат, така ли? — попита Трън и наклони глава.

— О, да. Куфра седеше на търговските пътища между урановите мини в Централна Африка и Средиземноморието. А това са едни от най-ценните ресурси на Земята и ние държахме почти пълен монопол над тях. С изключение на Австралия, но търсенето и така е преголямо.

— Уран — повтори Трън. — За ядрена енергия.

— Но освен това захранва повечето от двигателите на днешните космически кораби.

Трън подсвирна, сякаш се бе впечатлил, макар че според Крес това сигурно му бе известно.

— Елате с мен — подкани ги Джина. — Зад ъгъла има хотел.

Джина ги поведе през претъпкания лабиринт от сергии и те минаха край щайги, препълнени с тъмни захаросани фурми, маси, покрити с прясно козе сирене, и клиника, в която мед-дроидите правеха безплатни кръвни тестове.

После оставиха зад гърба си пазарските улички и през една стара порта влязоха в двор с градина, пълна с палми и дървета, от чиито клони висяха големи жълти плодове. Крес засия, щом ги разпозна, и закопня да каже на Трън за лимоните, но някак успя да потисне възторга си.

Те прекрачиха прага на малко фоайе със сводеста врата, която водеше към помещението за хранене. Там около маса няколко човека играеха карти. Вътре се носеше сладко, упоително, опияняващо благоухание.

Джина се приближи до едно момиче, седнало зад писалището, и двете заговориха на техния език. После Джина се обърна към тях:

— Ще запишат стаята на сметката ви. Тук имат малка кухня — поръчвайте си всичко, от което имате нужда. Сега тръгвам, че имам работа, но щом ми остане време, ще ти потърся обувки.

Крес й благодари няколко пъти, докато Джина накрая си тръгна, за да си върши работата.

— Осма стая, на горния етаж — каза им служителят в хотела и подаде на Крес малка пластина с вграден в нея сензорен ключ. — Моля, заповядайте на състезанията ни по роял, които се провеждат всяка вечер в ресторанта в лобито, от ваше ляво. Първите три ръце са безплатни за гости.

Трън килна глава към ресторанта.

— Не думай!

Крес огледа играчите, които се бяха насъбрали край масата.

— Искаш ли да отидем да погледаме?

— Не сега. Хайде да видим къде е стаята ни.

На втория етаж Крес намери вратата, на която с черна боя беше написано 8. Щом прокара пластината и отвори, погледът й кацна първо на леглото до стената с кремав тюл, който се спускаше от четирите високи колони. Възглавниците и завивките имаха златна бродерия и пискюли и освен че бяха по-натруфени от чаршафите, с които беше свикнала на сателита, бяха и безкрайно по-примамващи.

— Описвай — каза Трън и затвори вратата.

— Ами — Крес преглътна, — имаме си… легло.

— Моля? — Трън ахна шумно. — Дали са ни стая с легло?

— Исках да кажа, че е само едно — и Крес се навъси.

— Скъпа, ние сме женени. — Той тръгна из стаята и след малко пръчката му се удари в писалището.

— Има и малко писалище — обади се Крес. — А над него има нетскрийн. А ето го и прозореца. — Тя дръпна завесите. Косото слънце преряза пода. — Оттук се вижда цялата главна улица.

Крес чу някакъв тъп звук и се обърна. Трън беше изхлузил обущата си и се бе проснал на леглото като орел с разперени крила. Тя се усмихна и малко й оставаше да изпълзи до него, да сгуши главата си на рамото му и да заспи за дълго, много дълго време.

Но имаше едно нещо, което Крес искаше дори повече. През другата врата на стаята се виждаше мъничка порцеланова мивка и старомодна вана с крачета.

— Ще си взема вана.

— Добра идея. И аз.

Крес ококори очи, а Трън вече се смееше. Той се повдигна на лакът и като размахваше пръсти във въздуха, каза:

— Не едновременно с теб. Когато ти свършиш, тогава.

— Добре — промърмори Крес и се вмъкна в банята. Тя може и за първи път да влизаше в баня на Земята, но знаеше достатъчно, че да разбере едно — тази тук не беше върхът на технологичните постижения в областта на тоалетните. Малката лампа на тавана се включваше от истински ключ на стената, не с компютър, а чешмата имаше две кранчета за топлата и студената вода, целите в засъхнали капки. Душът представляваше огромен метален диск, монтиран над отделната вана, но с годините голяма част от белия порцелан беше изпочупен и разкриваше черния чугун отдолу. На една пръчка бяха провесени меки бели хавлиени кърпи, чието състояние беше далеч по-добро от кърпите, които Крес ползваше на сателита.

Момичето свали дрехите си и въздъхна няколко пъти от удоволствие. Долният кат дрехи беше залепнал за тялото от пот и мръсотия. Превръзките на краката й бяха пълни с пясък и засъхнала кръв, но мехурите бяха изчезнали и сега имаше само нежни розови петна. Крес захвърли всичко на купчина на пода и пусна водата. От силната струя потече студена вода. Щом привикна, Крес се пъхна под душа и установи, че водата действа учудващо приятно на изгорялото й лице и изгорелите й крака.

Водата бързо се затопли и скоро около Крес се надигна облак от пара. Тя намери един сапун, опакован във восъчна хартия, и измуча от удоволствие. Седна във водата и си насапуниса косата, като все се дивеше колко беше къса, лека и как лесно се миеше.

Както се киснеше във ваната, тя взе да си тананика, представяйки си, че любимата й оперна музика гърми от колоните на сателита. Обгражда я и я извисява. Тихото й тананикане прерасна в пеене със странни, чужди думи. Крес изпълняваше една от любимите си бавни италиански опери, а където забравяше думите, си тананикаше. До края на песента Крес сияеше от щастие под водната струя.

Тя отвори очи. На вратата на банята се беше облегнал Трън. Крес се дръпна към дъното на ваната и се уви с ръцете си. На пода се изплиска каскада от вода.

— Капитане!

— Къде се научи да пееш така? — Усмивката на Трън се разшири.

— Аз… аз не… — Лицето й пламна. — Без дрехи съм!

Трън вдигна вежди.

— Да, знам — и той посочи очите си. — Няма нужда да ми го натякваш.

Крес сви пръстите на краката си на дъното на ваната.

— Не трябва… не трябва да…

Той вдигна ръце.

— Добре, добре, извинявай. Но да знаеш, Крес, че пееш много хубаво. Наистина. На какъв език беше?

Въпреки парата Крес потрепери.

— На староиталиански. Но не знам какво означават всички думи.

— Аха. — Той се обърна към мивката. — Ами… хареса ми.

Ужасният срам започна да я напуска, когато Крес видя как Трън взе да опипва за кранчетата.

— Виждаш ли някакви кърпи?

Крес му каза къде са, а Трън, след като бутна на земята един неразпечатан сапун, намери чиста кърпа и я намокри с вода от чешмата.

— Аз ще сляза до фоайето за малко — каза той и прокара кърпата през лицето си, оставяйки чисти следи върху мръсотията.

— Защо?

— Ще видя дали няма да мога да науча нещо повече за това място. Ако намерим някой от изостаналите квартали, ще е чудесно, защото Синдер и останалите могат да дойдат да ни вземат оттам… но първо трябва да се свържем с тях.

— Ако ми дадеш една минутка, аз ще… — Крес млъкна, зяпнала Трън, който си сваляше ризата. Сърцето й заседна в гърлото, докато го наблюдаваше — той изстиска кърпата, после си изми целите ръце, врата, гърдите и подмишниците. Остави кърпата настрана, сложи шепите си под чешмата и приглади с вода косата си.

Пръстите й потръпнаха от внезапното, неустоимо желание да го докосне.

— Няма нужда — каза той, сякаш тя не бе изгубила способността си да образува смислени изречения. — Ще донеса малко храна и за двама ни.

Крес се плисна с вода, за да накара ума си да се съсредоточи.

— Но нали каза, че в града човек има в какво да се спъне. Затова не бива да те оставям. И… не искаш ли да дойда с теб?

Ръката му опипа стената, докато накрая намери една от провесените кърпи. Той я дръпна от поставката и енергично затърка лицето и косата си, така че тя щръкна нагоре.

— Няма нужда. Няма да се бавя.

— Но как ще…

— Спокойно, Крес, ще се оправя. А ти в това време може да погледнеш нетскрийна и да видиш дали няма да измислиш някакъв начин да се свържем с екипажа. — Той грабна ризата си от плота на мивката, изтръска я хубаво, така че навсякъде се разхвърча пясък и прахоляк, а после я надяна през главата. Завърза цветната кърпа на очите си. — Кажи ми честно, приличам ли ти на известен и издирван престъпник?

Той зае поза като за снимка и се усмихна ослепително. И Крес трябваше да признае, че с рошавата си коса, мръсните дрехи и превръзката на очите той беше направо неузнаваем, съвсем различен от затворническата снимка. Но пак по необясним начин си оставаше вълнуващо красив. Крес въздъхна.

— Не, не приличаш.

— Добре. Докато съм долу, ще гледам да намеря чисти дрехи и за двама ни.

— Сигурен ли си, че ще се оправиш без мен?

— Аз доста преувеличих трудностите по-рано днес. Намираме се сред цивилизация. Тук владея нещата.

Самото очарование, Трън й изпрати въздушна целувка и излезе.