Мариса Мейър
Крес (37)

Глава тридесет и седма

Доктор Ърланд се събуди на пода в някаква задушна, прашна хотелска стая и за миг не можа да си спомни къде се намира. Това не бяха лабораториите до двореца в Ню Бейджин, където беше наблюдавал как червено-лилавият обрив избива ту върху един киборг, ту върху друг; където беше гледал как гаснат очите им и беше проклинал жертването на поредния живот, докато в същото време замисляше следващата си крачка в преследването на единствения киборг, който беше от значение.

Това не бяха и лабораториите на Луна, където бе правил проучванията си с рядък стремеж да бъде приет; където бе видял как под хирургическите му инструменти се раждат чудовища; където бе видял как мозъчните вълни на малки момчета стават хаотични, свирепи като на диви животни.

Той не беше доктор Дмитри Ърланд, както се наричаше в Ню Бейджин.

Не беше и доктор Сейдж Дарнел, както се казваше на Луна.

А може и да беше… но не можеше да мисли, не можеше да си спомни… не даваше пукната пара.

Мислите му все се отвръщаха от него самия и от двете му омразни самоличности. Рояха се около лицето на жена му, което имаше форма на сърце, меденорусата й коса, която се къдреше всеки път, когато от екологичния отдел впръскваха наново влажност в контролираната атмосфера на Луна.

Докторът си мислеше за едно бебе на четири дни, за което беше потвърдено, че е щит, и което се късаше от рев, докато жена му го подаваше в ръцете на чародей Мира с всичката студенина и отвращение, които би показала към един плъх.

Последния път, когато бе видял малката си Месечинка.

Ърланд се загледа във вентилатора на тавана, който се въртеше, но не правеше нищо, за да разсее пустинната жега, и се питаше защо след всичките тези години халюцинациите му бяха избрали точно сега да го измъчват.

Това момиче щит в действителност не притежаваше луничките и русата коса на жена му. Това момиче щит не притежаваше неговия злощастен ръст, нито сините му очи. Това момиче щит не беше дъщеря му, завърнала се от мъртвите да го преследва. Тази илюзия беше изцяло в ума му.

Може би така му се полагаше. Беше извършил толкова много ужасяващи неща. Скорошното нападение срещу Земята беше чисто и просто кулминацията на неговите дългогодишни усилия. Благодарение на неговите проучвания кралица Чанари бе започнала да разработва армията си от хибридни вълци и благодарение на неговите експерименти Левана бе успяла да я доведе до кървавия й завършек.

А после идеше ред и на всички онези, които бе наранил, за да открие Селена и да сложи край на царуването на Левана. Всички онези, които беше убил, за да намери Лин Синдер.

Прекалено уверен е бил да си мисли, че сега ще може да изплати целия си дълг. Упорито беше се опитвал да възпроизведе лекарството, което Левана беше дала на император Каито. Трябваше да опита, а за целта — нови жертви. Нови кръвни проби. Нови експерименти, но вече беше принуден да си търси истински доброволци, когато трафикантите не успяваха да му донесат нова кръв.

Още в Ню Бейджин, докато правеше проучванията на лекарството, донесено от кралица Левана, беше разбрал, че разковничето се крие в лунните щитове. Същата генетична мутация, която ги правеше неподатливи на лунното вмешателство в биоелектричеството им, можеше да се използва за създаването на антитела, които да отблъснат и надвият болестта.

И така, той започна да събира щитове, а също и кръвта, и ДНК-то им. И ги използваше точно както бе използвал малките момчета, които щяха да се превърнат в безмозъчни войници на кралицата. Точно както бе употребил киборгите, които много често не желаеха да участват в провеждането на опитите с летумозиса.

Естествено беше мозъкът да му причини това. Естествено беше лудостта му да стигне такава степен, че халюцинациите да му докарат единственото нещо, за което някога го е било грижа, да изкривят реалността така, че тя да се превърне в поредната му жертва.

Поредният човек, който му докарваха и той захвърляше.

Поредната кръвна проба.

Поредната лабораторна мишка, която го мразеше.

Неговата мъничка Месечинка.

Върху лабораторната лавица над главата му портскрийнът звънна.

За да се изправи на крака, му беше нужна повече енергия, отколкото си бе мислил, че има. Изпъшка, докато се подпираше, за да се изправи на колоната на леглото, лъснала от старост.

Не бързаше, избягваше истината, отчасти защото не знаеше каква искаше да бъде истината. С халюцинацията щеше да се справи. Щеше да я зачеркне и да продължи работата си.

Но ако това беше тя…

Втори път не можеше да си позволи да я загуби.

Той мина край отворения килер, вдигна щорите и се вгледа към улицата. Две преки по-надолу видя извивката на кораба, който отразяваше слънчевата светлина, докато мракът падаше. Трябваше да приключи с това, преди Синдер да е дошла да види как е приятелят й Вълка. Откакто тя бе пристигнала, той не бе купил ни един пациент и не вярваше, че тя щеше да го разбере. На нея й беше трудно да проумее жертвите, които трябваше да се дадат за доброто на всички. Тя, която трябваше да разбира по-добре от всеки друг.

Той въздъхна, върна се пак при малката си комплектувана лаборатория и при кръвната проба на момичето. Взе портскрийна и кликна върху отчета, направен след теста. Замая се леко, докато преглеждаше набързо данните, извадени от ДНК-то на момичето.

Лунитянка.

Щит.

Ръст — напълно развит: 153,48 см

Пигментация на ириса по скалата на Мартин-Шулц: 3

Производство на меланин: 28/100, с концентриран меланин, локализиран върху лицето/лунички

След физическите данни на момичето следваше списък с възможни заболявания и генетични недостатъци, както и предложения за лечението и превенцията им. Но отчетът не му каза онова, което трябваше да знае, додето той не се взе в ръце и не свърза таблицата на момичето със своята собствена — таблица, която буквално беше научил наизуст, след като многократно бе взимал проби от себе си за провеждането на опитите си.

Докторът седна на ръба на леглото, докато компютърът сравняваше и съпоставяше над четиридесет хиляди гени от двете таблици.

Ърланд се улови, че се моли халюцинацията да е истинска и момичето да не е негова дъщеря. Молеше се дъщеря му да е била убита от Сибил Мира, както го бяха подвели да повярва преди много години.

Защото, ако това беше дъщеря му, тя щеше да го презира.

И той би се съгласил с нея.

И беше сигурен, че момичето вече си беше отишло. Нямаше представа колко време бе лежал в безсъзнание, но се съмняваше, че тя би останала наблизо. Вече бе изгубил малкия си призрак. За втори път.

Портскрийнът приключи с проверката.

Открито съответствие.

Бащинството потвърдено.

Докторът свали очилата си, остави ги върху писалището и въздъхна с дълъг, треперещ дъх.

Неговата Месечинка беше жива.