Мариса Мейър
Крес (25)

Глава двадесет и пета

Синдер отмести завесите и влезе в магазина, като задържа пердето на Хиацинт, а в това време огледа рафтовете наоколо. Бурканите бяха пълни с различни билки и течности, много от тях бяха надписани на език, който не разбираше, но ако се вгледаше в тях за по-дълго, нетлинкът й щеше да започне да търси превода. Екзотичните съставки бяха разпръснати сред кутии с лекарства и шишенца с хапчета, които беше виждала в Републиката, а редом с тях имаше навити на рула марли и бинтове, мазила, аксесоари за портскрийнове, които бяха предназначени да измерват различни жизненоважни функции, масло за масажи, свещи и анатомични модели. През мръсните прозорци проникваха няколко лъча светлина и осветяваха прашинките, а в ъгъла лениво се въртеше вентилатор, без да може да пропъди сухата горещина. Един холограф показваше прогреса на вътрешен кръвоизлив, причинен от странична рана в тялото, и от време на време примигваше.

Хиацинт тръгна към дъното на магазина, като все още едва забележимо накуцваше.

— Ехо? — провикна се Синдер. На отсрещната стена над вратата висеше друга завеса, а до нея имаше огледало и мивка, в която избуяваше някакво растение.

Завесата изшумоля и една жена се промъкна под нея. Тя надяна някаква престилка върху обикновени дънки и блуза на ярки шарки.

— Идвам, идва… — Жената съзря Синдер. Очите й се ококориха, а след това тя се усмихна широко и дръпна връзките на престилката на гърба си. — Добре дошла! — каза тя със силния акцент, към който Синдер бе почнала да привиква.

— Здравейте. И благодаря. — Синдер остави на тезгяха помежду им един портскрийн и извади списъка, който доктор Ърланд беше направил. — Дойдох за малко припаси. Казаха ми, че при вас могат да се намерят ето тези неща?

— Синдер Лин.

Киборгът вдигна глава. Жената все така се усмихваше сияйно.

— Да?

— Ти си смела и красива. Благодаря ти.

Синдер се изопна — почувства се повече застрашена от жената, отколкото поласкана. След като неочакваните думи бяха изречени, тя зачака детекторът на лъжата да се включи, но това така и не стана. Смела — може би. Най-малкото разбираше защо някой би й казал такова нещо, след като са чули разказите за бала.

Но красива?

Усмивката не слизаше от лицето на жената.

— Ами… благодаря? — И Синдер побутна портскрийна към нея. — Мой приятел ми даде този списък…

Жената грабна ръцете й и ги стисна. Синдер преглътна тежко, изненадана не само от неочаквания допир, но и от това, че жената не изпита отвращение, когато взе металната й ръка. Хиацинт се облегна на тезгяха и плъзна портскрийна напред толкова неочаквано, че жената трябваше да пусне ръката на Синдер, за да го улови.

— Търсим тези неща — каза той и посочи екрана.

Усмивката на жената изчезна, когато хвърли поглед към Хиацинт, който беше облечен в ризата на кралската униформа, скоро огладена и пришита с парчета плат, така че петната от кръв почти не личаха върху керемидения й цвят.

— Синът ми също беше повикан в армията, за да стане страж на Левана. — Жената присви очи. — Но той не беше толкова груб.

— Някои от нас си имат работа — сви рамене Хиацинт.

— Чакайте — каза Синдер. — Вие лунитянка ли сте?

Изражението на жената се смекчи, когато върна погледа си на Синдер.

— Да, точно като теб.

Синдер потисна неудобството, което придружи откритото й признание.

— А синът ви е бил в кралската стража?

— Не, не. Той предпочете да се самоубие, но да не става една от куклите на конци на Левана. — Жената хвърли кръвнишки поглед на Хиацинт и се изправи.

— О, съжалявам.

Хиацинт изви очи.

— Допускам, че не ви е обичал кой знае колко много.

— Хиацинт! — ахна Синдер.

Мъжът поклати глава и дръпна портскрийна от ръцете на жената.

— Аз ще започна да ги търся сам — каза той и мина край Синдер. — Защо не я попиташ какво се е случило после?

Синдер свирепо го изгледа в гръб, докато той се скри някъде между редиците с рафтове.

— Съжалявам — каза тя, като се мъчеше да намери някакво извинение. — Той… нали знаете. И той е лунитянин.

— И е от нейните хора.

Синдер се обърна пак към жената, която се бе засегнала от думите на Хиацинт.

— Вече не.

Жената изсумтя и се обърна да премести вентилатора, така че нежният бриз да стига до Синдер.

— Смелостта взима много форми. Ти знаеш най-добре това. — И по лицето й светна гордост.

— Вероятно сте права.

— Може би твоят приятел е бил достатъчно смел, че да се присъедини към кралската стража. Но моят син беше достатъчно смел, че да не го направи.

Синдер потърка разсеяно китката си и се облегна на тезгяха.

— Какво стана после?

— Какво стана после ли? — На лицето на жената още се четеше гордост, но също гняв и тъга. — Три дни след самоубийството на сина ми двама мъже дойдоха у дома. Изведоха съпруга ми на улицата и го принудиха със сила да измоли прошка от кралицата, задето е отгледал син предател. Накрая го убиха, за наказание. И за назидание на всички новобранци, които не искат да се подчиняват на короната. — Очите й започнаха да се пълнят, но измъчената й усмивка не слезе от лицето. — Четири години ми трябваха да намеря кораб, който да пътува към Земята и с готовност да ме вземе без билет на борда. Четири години се преструвах, че не я мразя, че съм още един предан поданик.

— Съжалявам — Синдер преглътна с мъка. Жената се протегна и взе лицето й в ръцете си.

— Благодаря ти, че се опълчи срещу нея. Аз не можах да го сторя. — Гласът й стана стоманен. — Убий я!

— Имате ли фентанил^[1]? — попита Хиацинт, който се върна при тезгяха и остави отгоре му три малки кутии. Жената стисна устни и взе от ръката му портскрийна.

— Аз ще се погрижа — каза тя и като излезе иззад тезгяха, тръгна към предната част на магазина.

— И аз така си помислих — измърмори той.

Синдер си подпря брадичката върху металната си ръка и го изгледа.

— Никога не съм знаела, че службата на кралския страж е задължителна.

— Не за всички. Много хора искат да бъдат избрани. На Луна това е голяма чест.

— Ами ти?

Той плъзна поглед към нея.

— А аз не. Аз исках да стана лекар. — Тонът му преливаше от сарказъм, но оптобиониката на Синдер не отбеляза в думите му лъжа. Тя скръсти ръце.

— А ти кого искаше да предпазиш тогава?

— Не те разбирам.

Нещо изстърга по пода — продавачката местеше някакви прашни кофи.

— Когато са те взели в кралската стража — кого щяха да убият, ако не беше приел да отидеш на служба?

Светлите му очи се вледениха. Той се пресегна през тезгяха и изви вентилатора към себе си.

— Няма значение. И без това ще ги убият накрая.

Синдер отмести поглед. Заради решението му да вземе нейната страна любимите му хора може би щяха да пострадат.

— Не се знае — каза тя. — Левана още не е научила, че си я предал. Може да заключи, че съм използвала обаянието си върху теб. И насила те карам да ми помогнеш.

— И според теб това ще промени нещо, така ли?

— Може и да промени. — Тя загледа продавачката, която ровеше в една от кофите. Една муха бръмна близо до главата й и Синдер размаха ръка да я пропъди. — И как точно подбират стражите?

— Има определени черти, които търсят.

— И предаността не е сред тях, така ли?

— А защо трябва да бъде сред тях? Левана може да подправи предаността. Както стана с приятеля ти, специалния агент. Той има бързи рефлекси, добър инстинкт и прилично количество здрав разум. Сложи го до един чародей, който би могъл да го превърне в диво животно, и вече няма никакво значение нито какво мисли, нито какво иска. Просто прави онова, което му се каже.

— Виждала съм Вълка да се съпротивлява срещу това — каза Синдер, като не можа да се въздържи да не го защити, след като Скарлет я нямаше да го стори. Първия път, когато Синдер беше видяла Вълка, той беше целият окървавен, приклекнал заплашително над Скарлет. Скарлет все настояваше, че той нямало да я нарани, че не бил като другите, а по-силен.

Това, разбира се, беше се случило, преди Вълка да поеме куршума, предназначен за чародейката, само минути преди Скарлет да бъде отвлечена.

— Сигурно е трудна работа — поправи се Синдер, — но не е невъзможно да се преборят с контрола над съзнанието им.

— Това очевидно много помогна на твоя приятел.

Синдер стисна устни и сложи на врата си металната ръка, за да се поразхлади.

— Вълка би предпочел да се бори и да изгуби, отколкото да се превърне в поредната пешка на Левана. Това важи за всички ни.

— Браво на вас. Не всички хора имат този избор.

Синдер забеляза, че ръката на мъжа удобно се бе настанила върху ножа, положен в калъф на бедрото му.

— Ясно е, че Левана не те е избрала заради бъбривостта ти. Та какви черти притежаваш, за да я накараш да сметне, че от теб ще излезе добър страж?

Самодоволната му веселост се върна на лицето му, сякаш предстоеше да я посвети в негова лична шега.

— Красивото ми лице — каза Хиацинт. — Нима не се досети?

Синдер изпухтя.

— Започваш да говориш като Тр-Трън. — Тя се запъна на името му, спомни си Трън, който никога отново нямаше да се пошегува със собственото си очарование. Хиацинт като че нищо не забеляза.

— Тъжно, но е истина.

Синдер преглътна внезапното си разкаяние.

— Нима казваш, че Левана избира личната си стража според това от кого ще излезе най-хубава украса за стена? Изненадващо взех да се обнадеждавам относно шансовете ни за успех.

— Плюс податливото ни съзнание.

— Шегуваш се.

— Ни най-малко. Ако имах силна дарба, от мен може би щеше да стане чародей. Но кралицата иска да контролира стражите си с лекота. Ние сме като кукли, които тя мести насам-натам. Та нали, ако покажем и най-малката съпротива, това би означавало, че животът на Нейно Величество е застрашен.

Синдер си спомни бала, когато бе държала в ръце пистолета и бе опитала да застреля Левана. Червенокосият страж се бе хвърлил пред куршума без никакво колебание. Тя винаги бе смятала, че мъжът бе изпълнил дълга си да защити кралицата, че бе го сторил по своя воля. Но сега виждаше, че движенията му бяха твърде резки, твърде неестествени. А кралицата дори не беше трепнала.

Тя го бе контролирала. Хиацинт имаше право. Стражът бе действал като кукла на конци.

— Но на кораба ти смогна да устоиш на контрола на Сибил.

— Защото чародей Мира се бе заела с агента. Иначе и аз щях да действам като безмозъчния манекен, какъвто съм си обикновено. — Тонът му беше самоунизителен, но под повърхността Синдер долови горчивина. Хората не обичаха друг да ги контролира и според нея към това никога не се привикваше.

— Нали не мислиш, че те подозират, че си…

— Изменник ли?

— Щом смяташ, че тази е думата.

Палецът му се завъртя около дръжката на ножа.

— Дарбата ми е напълно безполезна. Дори земен жител не бих могъл да контролирам, а какво остава за някой изкусен лунитянин. Аз никога няма да мога да правя онова, което вие можете. Но добре усвоих умението да не мисля за нищо, когато кралицата и чародейката са край мен. За тях аз имам толкова ум и воля колкото и един дънер. А дънерът не е особено опасен.

Някъде в предната част на магазина жената взе да си тананика, докато търсеше лекарствата на Синдер.

— И сега правиш същото, нали? — попита го Синдер и скръсти ръцете си. — Не мислиш за нищо.

— По навик.

Синдер затвори очи и опипа с мислите си около Хиацинт. Той беше там, но присъствието му беше почти недоловимо. Тя знаеше, че без усилие може да го контролира, но енергията, която тялото му излъчваше, не издаваше нищо. Никакви емоции. Никакви убеждения. Той чисто и просто се сливаше с обстановката.

— А аз винаги съм си мислела, че ви учат на това.

— Нищо повече от здравословно самосъхранение.

Синдер сбърчи чело и отвори очи. Според лунната й дарба човекът пред нея бе една емоционална черна дупка. Но ако бе успял да заблуди Левана… Тя присви очи.

— Излъжи ме.

— Моля?

— Кажи ми някоя лъжа. Може и малка.

Дълго време той мълча и на Синдер й се стори, че го чува как пресява лъжите от истините, претегля ту една, ту друга. Накрая мъжът каза:

— Когато човек опознае Левана, вижда, че тя не е чак толкова лоша.

В ъгълчето на окото й светна оранжевата лампичка. Като видя подигравателната широка усмивка на Хиацинт, Синдер се разсмя, а напрежението се вдигна от раменете й, както се вдигаха от пясъка в пустинята вълните от горещина. Програмата й все още можеше да различи дали той казва истината, или лъже. А това означаваше, че не я бе излъгал, когато й бе казал, че е предан единствено на своята принцеса и на никого другиго.

Продавачката се върна и тръшна на тезгяха различни лекарства, които носеше в ръката си, огледа портскрийна, изсвири и пак се отдалечи.

— Вече знаеш всичко за мен — обади се Хиацинт, макар това да не бе напълно вярно, — а сега аз искам да ти задам един въпрос.

— Давай — каза му тя и взе да нарежда шишетата в прави редици. — Моите тайни напоследък са известни, кажи-речи, на всички.

— Аз съм способен да скрия емоциите си от кралицата, но не мога да скрия факта, че съм лунитянин и че тя може да ме контролира. А когато ти дойде на бала, дарбата ти като че не съществуваше. Признавам си, отначало аз те взех за земно момиче. И знам, че поради тази причина кралицата и чародей Мира взеха да ти се надсмиват, отнасяха се с теб като с щит, какъвто сигурно беше, защото изглеждаше толкова безпомощна. — Той впи поглед в Синдер, сякаш се мъчеше да види бъркотията от жици и чипове в главата й. — И тогава, внезапно, ти вече не беше безпомощна. Дарбата ти беше направо ослепителна. По-лоша може би дори от тази на Левана.

— Ей богу, благодаря ти — измърмори тя.

— Как го постигна? Как успя да скриеш такава мощна сила? Левана би разбрала мигновено… всички щяхме да разберем. Когато те гледам, друго нищо не виждам.

Синдер прехапа устни и хвърли поглед към огледалото над малката мивка. Улови отражението си и хич не се изненада, когато видя, че на брадата си има изцапано — откога ли стои там? Няколко кичура се бяха извадили от опашката й и висяха безразборно. Огледалото беше вярно на формата и я показваше такава, каквато си беше. Обикновена. Мръсна. Киборг.

Синдер се помъчи да си представи какво ли щеше да бъде да види себе си, както виждаше Левана: ужасяващо величествена и силна. Но това беше невъзможно, докато отражението й я гледаше от огледалото. Ето защо Левана мразеше огледалата толкова много. Но на Синдер отражението й се видя почти успокояващо. Продавачката я бе нарекла смела и красива. Хиацинт й бе казал, че е ослепителна. Беше приятно да знае, че и двамата грешаха.

Тя си беше просто Синдер.

Момичето затъкна един кичур коса зад ухото си и се опита да обясни възможно най-ясно на Хиацинт „биоелектрическата система за сигурност“, която вторият й баща бе изобретил и бе вградил в гръбначния й мозък. Години наред тази система я бе възпирала да използва дарбата си и поради тази причина съвсем доскоро тя дори не бе знаела, че е лунитянка. Устройството имаше за цел да я защити, а не само да я възпира да използва дарбата си, така че хората на Земята да не разберат коя е, но също и да предотврати страничните ефекти, от които повечето лунитяни страдаха, когато дълго време не използваха дарбата си — халюцинациите, депресията, лудостта.

— Ето защо можеш да чуеш доктор Ърланд да бръщолеви понякога нещо сам на себе си. След като дошъл на Земята, в продължение на години той не използвал дарбата си и сега психиката му е…

— Но чакай!

Синдер замълча, защото Хиацинт бе заговорил, но и защото нещо във въздуха около него се бе променило. Неочакваният прилив на емоция я свари неподготвена.

— Това устройство ти е помогнало да не изгубиш психическата си стабилност, така ли? При все че не си използвала дарбата си от… от години?

— Ами хем ме възпираше да не ползвам дарбата си, хем ме предпазваше от страничните ефекти.

Той извърна лицето си от нея. Цяла минута му трябваше да си придаде отново равнодушен вид, но вече беше късно. С проумяването на изводите в очите му се бе настанила нова енергия.

Устройството, което можеше да премахне лунната дарба на даден човек, би направило всички еднакви.

— Както и да е — продължи Синдер, като потъркваше врата си на мястото, където се намираше вграденото устройство, макар че сега вече то беше счупено. — Доктор Ърланд го извади от строя. Две седмици преди бала дарбата ми ту прииждаше, ту утихваше. Но на бала емоционалният стрес взе надмощие над системата ми и над устройството и аз се появих. Лунитянка до мозъка на костите си. Точно навреме. — Тя потръпна, когато си спомни усещането от допрения в слепоочието й пистолет.

— Има ли и други такива устройства освен твоето? — попита той със странно блеснали очи.

— Едва ли. Вторият ми баща починал, преди да ги изпробва напълно как работят, и доколкото аз знам, други не е произвел. Но виж, може да е оставил планове и схеми, които обясняват как се изработват.

— Не ми се вярва. Подобно изобретение… би могло да промени всичко. — Хиацинт поклати глава, загледан пред себе си, а в това време продавачката се върна и остави на тезгяха една кошница, пълна догоре с всякакви илачи. Жената взе предишните шишета и ги хвърли отгоре заедно с портскрийна на Синдер.

— Отлично! — каза Синдер и придърпа кошницата към себе си. — Много ви благодаря. Докторът пита дали бихте могли да таксувате всичко на неговата сметка?

— За Синдер Лин е без пари — каза жената, махна с ръка и извади своя портскрийн от джоба на престилката си. — Но… ще ми позволиш ли да те снимам за профила си в мрежата? Първата ми известна личност!

Синдер се дръпна от нея.

— Ами… съжалявам, но напоследък не се снимам.

Жената клюмна разочаровано и мушна портскрийна обратно в джоба си.

— Съжалявам, наистина. Ще говоря с доктора да ви плати, става ли? — Синдер вдигна кошницата от тезгяха, без да дочака да чуе следващия й довод.

— Не се снимам напоследък, а? — измърмори Хиацинт, докато двамата бързаха да излязат от магазина. — Съвсем като истинска лунитянка.

Синдер се намръщи на неочакваната, изгаряща слънчева светлина.

— И съвсем като издирван престъпник.