Мариса Мейър
Крес (14)

Глава четиринадесета

Синдер следеше върху дисплея в ретината си прогреса на Рампион и със затаен дъх наблюдаваше как навлязоха в атмосферата на Земята над Северна Африка и завиха в посока към Фарафра — малък оазис, който някога е бил оживена спирка за караваните, които пътували от централните африкански провинции към Средиземно море и обратно. След избухването на чумата преди десетина години оазисът бе западнал, прогонвайки търговците и караваните им на изток и лишавайки така мястото от жизнено необходимата му търговия.

Синдер беше останала неотлъчно до Вълка. Беше превързала раните му с помощта на бинтовете и лекарствата, които стражът й беше хвърлил от горното ниво на кораба. Вече веднъж й се наложи да подмени превръзката, но кръвта продължаваше да избива през бинта. Лицето на Вълка беше бледо, студено и лепкаво от потта, пулсът му отслабваше и той дишаше все по-мъчително.

Дано, дано доктор Ърланд да е там!

Добре че поне засега на стража можеше да му се вярва. Без да се отклонява от курса, той бе настъпил силно, много силно газта на кораба, за радост на Синдер. Навлизането им в орбитата на Земята беше рисковано, но друг начин нямаше. Синдер единствено се молеше оазисът да е онова безопасно убежище, за каквото го имаше и докторът.

— Синдер — обади се Ико, — лунитянинът пита къде трябва да кацне.

Тя потрепери. Беше очаквала този въпрос. Най-безопасно, най-предпазливо щеше да бъде да кацнат вън от града, насред безпощадната пустиня. Но Синдер нямаше как да пренесе Вълка, затова и не можеха да си позволят лукса да бъдат предпазливи.

— Кажи му да кацне на главния път. На картата се вижда, че има само един път и нещо като площад. И му кажи да не си прави труда да остане незабелязан.

Щом не можеха да се покрият, в такъв случай тя щеше да привлече колкото се можеше повече вниманието върху тях. И може би, ако успееха да направят достатъчно голямо зрелище, това щеше да изкара доктор Ърланд навън от бърлогата, в която се укриваше. Синдер се уповаваше на мисълта, че жителите на града ще са дотолкова слисани от наглостта им, че няма да си направят труда да известят полицията, преди да е станало твърде късно.

Планът й не беше никак добър, но да измисли по-умен, нямаше време.

Корабът се гмурна надолу. Обикновено тази част от кацането беше най-безшумната, защото мощността на двигателя се превключваше на магнитната левитация. Но по всичко личеше, че стражът смята да приземи кораба ръчно. Сигурно градът беше толкова отдалечен, че тук дори нямаха магнитни пътища.

Накрая корабът издрънча, изпъшка. Въпреки че кацането беше меко, Синдер подскочи от сътресението, а Вълка изпъшка. Тя се наведе над него и взе лицето му в двете си ръце.

— Вълк, отивам да намеря помощ. Само не се предавай, става ли? Дръж се.

Синдер се изправи и набра кода за дока. А той се бе превърнал в ужасна гледка — навсякъде имаше кръв и изпочупени вещи. Но Синдер мина край останалата капсула и се опита да отпъди гледката от мислите си.

— Ико, отвори вратата.

Щом вратите се разтвориха достатъчно, че да може да се провре през тях, Синдер клекна на ръба и скочи на улицата.

Краката й тупнаха на твърдата суха земя и наоколо се надигна облак прах. Сградите бяха предимно едноетажни, направени от камъни, глина или огромни бежови тухли. Някои от кепенците на прозорците бяха боядисани в синьо или розово, а различни шарки покриваха вратите, но цветовете им отдавна бяха избелели от слънцето и олющени тук-там от неумолимия пясък. На няколко преки от дясната страна на Синдер пътят се спускаше надолу към езерото на оазиса. От двете страни пътят беше опасан от избуели палми, които изглеждаха прекалено живи за този изоставен град. На няколко преки вляво от Синдер имаше каменна стена, около която вървяха още палми, а отвъд нея червеникавото плато се губеше в пясъчната мараня.

От къщите и от уличните ъгли наизлизаха хора на всякаква възраст, облечени предимно с шорти и горни дрехи от лека материя заради пустинната жега. Неколцина носеха по-дълги дрехи, които скриваха телата им от палещото слънце. Мнозина бяха покрили устите и носовете си. Отначало Синдер си помисли, че се пазят от чумата, но после разбра, че просто бяха ядосани заради прахоляка, който корабът беше вдигнал при кацането си. Но облакът вече се придвижваше по една от страничните улички.

Синдер огледа множеството, като търсеше набръчканото лице и обичайната сива шапка на Ърланд. Докторът щеше да е по-бял от повечето местни хора, макар че цветът на кожата тук варираше от много тъмнокафяво до меденозлатисто. Но въпреки това разнообразие Синдер подозираше, че един дребничък, възрастен мъж с яркосини очи сигурно е привлякъл известно внимание през изминалите седмици.

Тя разтвори широко ръцете си, за да покаже, че не носи оръжие, и пристъпи към тълпата. Киборгската й ръка стоеше напълно открита и не беше останала незабелязана от жителите на града. Те открито се взираха в нея, но никой не се отдръпна, когато Синдер направи още една крачка към тях.

— Съжалявам за този прахоляк — каза тя и посочи облака, — но случаят е спешен. Търся един човек. Мъж, ето толкова висок, носи очила и шапка. Някой от вас…

— Аз първа я видях! — изписка едно момиче. То изтича от тълпата със сандалите си, които тупаха в прахта, и стисна Синдер за ръката. Сепната, тя се опита да се измъкне, но момичето стискаше здраво. Тогава две момчета на не повече от девет-десет години също излязоха напред и взеха да се препират кой бил видял кораба да слиза от небето, кой го видял да каца, кой видял дока да се отваря и кой пръв зърнал киборга.

— Ах, вие, малки, алчни лешояди! Да се махате веднага от госпожица Лин!

Синдер се обърна. Към тях се приближаваше доктор Ърланд, когото тя едва успя да разпознае. Бос и гологлав, той беше по къси бежови панталони и раирана риза, която висеше на една страна, като че докторът беше пропуснал някое копче и оттам насетне всички се бяха объркали. Сивата му коса стърчеше край олисялото петно на главата му, сякаш току-що беше слязъл от електрическия стол.

Не че това имаше някакво значение. Важното беше, че го е намерила.

— Ето, вземете. Поделете си наградата, задето я намерихте, макар че сделката ни беше да ми я доведете на крака, а не да ме карате аз да бия целия този път дотук в тази адска жега. — Ърланд извади от джоба си пакет желирани бонбони, вдигна ги над главите на децата и преди да им ги даде, ги накара да обещаят, че ще си ги поделят. Те грабнаха пакета и хукнаха с писъци.

Останалите хора останаха по местата си.

Докторът скръсти ръце на хълбок и погледна гневно към Синдер.

— Къде се губите толкова време? Казвайте! Дължите ми обяснение. Знаете ли откога ви чакам, а? Откога се взирам…

— Имам нужда от помощта ви! — каза тя и неуверено пристъпи към него. — Приятелят ми… умира… трябва му лекар… не знам какво да правя.

Докторът се намръщи и тогава вниманието му беше привлечено от нещо над рамото на Синдер. На ръба на кораба се бе подал лунният страж — без риза, окървавен, подкрепящ с мъка тялото на Вълка.

— Какво… Но той е…

— Лунен страж — прекъсна го Синдер. — А Вълка е един от войниците на кралицата. Дълга история. Ще ви обясня после. А сега, ще можете ли да му помогнете? Прострелян е с два куршума, загуби много кръв…

Доктор Ърланд вдигна вежди. Синдер виждаше, че компанията, с която пристигаше, никак не му допадаше.

— Моля ви.

Ърланд изсумтя, даде знак на неколцина от зяпачите и извика няколко имена. Трима мъже пристъпиха напред.

— Отведете го в хотела — каза им той. — Внимателно. — После, като въздъхна, захвана се да оправи копчетата на ризата си. — Последвайте ме, госпожице Лин. Тъкмо ще ми помогнете да подготвя инструментите си.