Мариса Мейър
Крес (53)

Глава петдесет и трета

Крес се радваше, че Вълка явно бе запаметил схемата на двореца по-добре от нея, защото с цялото това тичане нагоре-надолу по стълбите — тук завой, там направо по коридора — тя напълно се изгуби. Но той от друга страна и за миг не показа колебание, докато тичаха по изоставените коридори.

— Точно навреме — измърмори Вълка под носа си, когато завиха зад поредния ъгъл. Той улови Крес за ръката и я дръпна, преди да се блъсне в Синдер, Ико и безжизнения мъж, който висеше помежду им.

— Охо, здравейте, странници — поздрави ги Ико.

Вълка кимна първо към Синдер, после и към приспания император.

— Помислих си, че това ще да е от одеколона му. Нужда от помощ?

Нито Синдер, нито Ико възразиха, когато Вълка се наведе и метна Каи през рамо. Крес щеше да остане далеч по-впечатлена, ако не беше толкова паникьосана, объркана и пълна с пулсиращ адреналин.

— Лабораториите са насам — каза Синдер и ги поведе. Крес вдигна полите си и забърза след нея. — Имаше ли изненади?

— Дотук не — отвърна Крес. — А при вас?

Синдер поклати глава, докато тичаха по въздушния мост към крилото, където се намираше лабораторията.

— Мина без изненади. Но имаше много от… това.

Един дворцов страж изникна пред тях, стиснал пистолета си.

— Спрете на…!

Думата застина на устните му, а лицето му стана безизразно. Ръцете му се отпуснаха до тялото и пистолетът падна на пода. Крес ахна, но Синдер я издърпа покрай зашеметения мъж, без да намалява крачка.

— Леле! — задъхано рече Крес. — Хубаво е, че си се упражнявала.

— Ако това беше причината да се получава с такава лекота — отвърна тя и поклати глава, докато завиваха зад следващия ъгъл. — Вълка поне се съпротивляваше. Трябваше да се напъна малко. Но земляните… с тях е толкова лесно. — Синдер преглътна. — Ако Левана стане императрица, Земята няма никакъв шанс.

Стигнаха до асансьорите и Крес въведе кода за достъп.

— В такъв случай — каза тя и се усмихна уморено, — добре че няма да стане императрица.

Всички задружно въздъхнаха, щом се натъпкаха в асансьора. Нервите на Крес искряха като милиони електроди. Гърбът на скъпата й рокля беше прогизнал от пот. Беше капнала от всичкото това тичане по стълбите и от страха, но поне за кратко можеха да спрат, да си поемат дъх и да се подготвят за онова, което предстоеше. Крес не се сдържа и крадешком погледна с любопитство мъжа, преметнат през рамото на Вълка. Императорът.

Години наред тя беше шпионирала него и баща му и неведнъж си бе представяла, че го среща очи в очи, но във въображението й срещата им никога не е бивала при подобни обстоятелства.

Щом асансьорът взе да намалява, Вълка се наежи.

— Никак не са малко.

— Знаехме, че няма да са малко — каза му Синдер. — Дано Трън и докторът са готови.

Крес отстъпи назад, доволна, че Синдер и Вълка стояха между нея и онова, което ги чакаше в коридора. Ико се наклони към нея и й каза:

— Роклята ти стои чудесно. Синдер, я виж Крес, не е ли красива?

Асансьорът спря и Синдер въздъхна.

— Ико, щом всичко свърши, започваме да работим относно това доколко са уместни забележките ти в един или друг случай.

Вратите се плъзнаха встрани и пред тях се показаха десетки мъже в златисточервената униформа на дворцовата стража.

— И нито един андроид сред тях — измърмори Синдер. — С Каи трябва да обсъдим надълго и широко охраната в двореца. — Тя излезе в коридора. — Вие — нареди тя, без да посочва към никого определено, доколкото Крес видя — вече сте личната ми охрана. Направете бариера.

Осем мъже се приближиха към тях и в синхрон като роботи образуваха стена между тях и колегите им. В очите на останалите се появи объркване. Синдер издаде напред ръката си с дланта нагоре и един от стражите сложи в нея пистолет с дръжката напред. Със студено равнодушие тя го насочи към главата на Каи.

— Ако някой посмее да ни попречи, императорът е мъртъв. Хайде, движете се.

Осемте мъже от личната им охрана оформиха защитен кръг около тях и Крес заедно с другите беше подкарана към лабораторните стаи. Когато стигнаха шестата врата, Синдер потропа, използвайки специалния сигнал, който си бяха измислили. Вратата се отвори почти мигновено. Целият пламнал, насреща им се мръщеше Трън. В едната си ръка държеше пръчката, а в другата някакъв вързоп. Превръзката все още закриваше очите му.

— Докторът няма да дойде — рече той.

Мълчание, после Синдер попита:

— Какво говориш? Как така няма да дойде?

Той посочи с ръка назад към лабораторията и всички се намъкнаха вътре, като оставиха отвън слисаните кукли на конци, чиито мозъци Синдер бе овладяла. В стената беше разположен прозорец, през който се виждаше един стерилен изолатор. Докторът седеше върху масата за прегледи, главата му висеше отпусната, а в ръцете си въртеше шапката си. Синдер изръмжа, отиде решително до прозореца и затропа тежко с юмрук. Докторът вдигна глава. Рошавата му посивяла коса стърчеше на всички страни.

Синдер сграбчи микрофона от бюрото, натисна копчето и извика:

— Нямаме време за това! Излизайте отвътре!

Докторът само се усмихна печално.

— Синдер — обади се Трън с тягостен глас, какъвто Крес не беше чувала преди. — Болен е от чумата.

Стомахът на Крес се сви, а Синдер се олюля назад. Докторът приглади косата си.

— Всички ли се върнахте живи и здрави? — попита той. Гласът му идваше до тях през някакъв говорител на стената.

Синдер не можа да отговори веднага и чак след малко отвърна, като се запъваше:

— Да. Всички, без вас.

Нечия ръка докосна Крес по главата. Тя възкликна и се отдръпна, но Трън вече я бе прегърнал през раменете и я притискаше до себе си.

— Само проверявам дали си ти — прошепна той.

Крес погледна нагоре към профила му. Часовете, които бяха прекарали отделени един от друг, й се струваха като дни и тя осъзна, че на мястото на доктора лесно можеше да бъде Трън. И Крес се сгуши още по-силно в прегръдката му.

— Съжалявам — рече отривисто докторът, сякаш беше чакал да произнесе тези думи. Седнал на масата, с издълбано от бръчките лице, той изглеждаше по-крехък от всякога. — Госпожице Лин. Господин Вълк. — Възрастният мъж въздъхна. — Кресънт.

Очите й се разшириха. След Сибил никой не я бе наричал така. Откъде знаеше докторът? Името беше често срещано на Луна. Сигурно се е досетил случайно.

— По един или друг начин нараних всекиго от вас. И поне отчасти съм бил отговорен за някоя трагедия в живота ви. Съжалявам.

Крес преглътна и дълбоко в стомаха си усети разкаяние. Синината от нейния удар още стоеше на лицето на доктора.

— Направих някои важни открития — каза старият мъж. — Колко време имате?

Ръката на Синдер стисна здраво микрофона.

— Очакваме Хиацинт да пристигне след шест минути.

— Ще стигнат. — Мъката застина върху лицето на стария човек. — Негово Величество с вас ли е?

— В безсъзнание е — обясни Синдер.

Ърланд вдигна вежди едва забележимо.

— Разбирам. Ще му предадете ли тогава едно съобщение? — Преди Синдер да успее да му отговори, докторът си нахлупи шапката и пое дълбоко въздух. — Чумата не е случайна трагедия. Това е биологична война.

— Какво? — Синдер стовари ръцете си върху бюрото. — Какво искате да кажете?

— Поне от шестнадесет години насам, ако не и повече, лунната корона използва антителата в кръвта на ненадарените, за да създаде лекарство. Но преди шестнадесет години летумозисът дори не съществуваше, а това означава, че и той е бил произведен в някоя лунна лаборатория. Лунитяните са искали да отслабят земляните, да ги направят зависими от своето лекарство. — Той се потупа по гърдите, сякаш търсеше нещо в джоба си, но после явно осъзна, че то не е там. — А, да, вярно. Посочил съм разкритията си в портскрийна, който е у господин Трън. Моля ви, предайте го на Негово Величество, когато дойде на себе си. Земята трябва да знае, че тази война не е започнала със скорошните нападения. Тази война тече под носа ни повече от десетилетие и аз се боя, че Земята губи.

Последва мълчание, което ги задушаваше. Синдер се наведе над микрофона.

— Няма да загубим.

— Вярвам ви, госпожице Лин. — Дъхът на доктора потрепери. — А сега… Крес би ли дошла по-наблизо, моля те?

Крес се скова. Притисна се към Трън, когато всички се обърнаха към нея, и само нежното му побутване отлепи краката й от пода. Тя се приближи бавно до прозореца, който ги отделяше от изолатора. Едва когато застана пред микрофона, тя разбра, че прозорецът гледаше само в едната посока. Крес виждаше доктора, но от другата страна той гледаше собственото си отражение.

Без да сваля любопитния си поглед от Крес, Синдер се покашля:

— Тя е тук.

Трогателна усмивка се помъчи да се появи на устните на доктора, но не успя.

— Кресънт. Месечинката ми.

— Откъде знаете цялото ми име? — попита тя. Беше толкова объркана, че не усети грубостта в гласа си.

И макар че устните му затрепериха, докторът не изглеждаше объркан.

— Защото аз те кръстих така.

Крес потрепери и заби пръсти в надиплените си поли.

— Искам да знаеш, че когато те загубих, това едва не ме уби. Всеки ден мислех за теб. — Погледът му се зарея някъде в долната част на прозореца. — Винаги съм искал да стана баща. Даже като млад. Но веднага след завършването ме взеха на работа към екипа от учени на короната — нали разбираш, такава чест. Кариерата ми беше всичко за мен и не ми остана време за семейство. Бях прехвърлил вече четиридесетте, когато се ожених. Съпругата ми също беше учен, познавах я от години, никога не съм си мислел, че я харесвам много, докато тя не реши, че ме харесва. Не беше много по-млада от мен, а годините вървяха и аз бях изгубил надежда… докато един ден тя забременя.

Хлад полази по гърба на Крес. Сякаш слушаше стара, тъжна приказка, от която нейната героиня е била заличена. Приказка, чийто край осъзнаваше, че знае, но продължаваше да отрича това и така разстоянието между нея и думите на доктора си оставаше.

— Направихме всичко, което беше нужно. Украсихме детската стая. Планирахме тържество. А понякога нощем жена ми пееше една стара приспивна песен, която вече съм забравил, и така решихме, че ще те кръстим Месечинка. — При последните думи гласът му секна, той се преви и задращи шапката си.

Крес преглътна. Прозорецът, стерилната стая, мъжът с тъмносиния обрив, всичко взе да се размазва пред очите й.

— И тогава се роди ти, но беше щит. — Думите му излизаха неясни. — Сибил дойде, аз я молих… молих я да не те взима, но нямаше какво да се… тя не искаше и да чуе… и аз все си мислех, че си мъртва. Мислех си, че си мъртва, а през цялото време ти си била… ако бях знаел, Кресънт. Ако бях знаел, никога нямаше да избягам. Щях да намеря начин да те спася. Съжалявам. Съжалявам за всичко. — Той скри лицето си и тялото му се разтресе в ридания.

Крес стисна устни, поклати глава — искаше всичко да отрече, но как, когато той знаеше името й, а тя имаше неговите очи и…

Една сълза се плъзна през миглите й и се търкулна надолу по лицето й.

Баща й беше жив.

Баща й умираше.

Баща й беше тук, пред нея, на една ръка разстояние. Но щеше да остане тук, където щеше да умре, и тя никога повече нямаше да го види.

Хладен метал я докосна леко по китката и Крес подскочи.

— Съжалявам — каза Синдер и отдръпна ръката си. — Трябва да тръгваме. Доктор Ърланд…

— Знам, д-да, знам. — Той побърза да изтрие лицето си. Когато вдигна глава, страните му горяха, а очите му бяха изцъклени. Беше слаб и крехък като ранено птиче. — Т-толкова съжалявам, че така… о, моля ви, пазете се. Внимавайте. Месечинката ми. Обичам те. Обичам те, детето ми.

Дробовете й се свиха, а от лицето й потекоха още сълзи и покапаха по копринената рокля. Тя отвори уста, но оттам не излезе ни дума. Обичам те. Аз също те обичам. Толкова лесно й беше да изрича тези думи в мечтите си, а сега това й се струваше невъзможно. Тя му вярваше, но не го познаваше. И не знаеше дали го обича.

— Крес — обади се Синдер и я стисна по-здраво. — Съжалявам, но трябва да тръгваме.

Тя кимна мълчаливо.

— Сбогом… — каза тя. Това бяха единствените думи, които можа да изрече, докато някой я теглеше от прозореца.

От другата страна на стъклото докторът ридаеше. Той така и не вдигна глава отново, само помаха с трепереща ръка за сбогом. Върховете на пръстите му бяха посинели, изсъхнали.