Мариса Мейър
Крес (41)

Глава четиридесет и първа

Крес тръгна след стража надолу по хотелските стълби. Зад нея вървеше Трън и с една ръка я държеше за рамото, а с другата стискаше пръчката си. Момичето го предупреди за последното стъпало и зави надолу по мрачния коридор. Най-отзад беше доктор Ърланд, който вече напрегнато хриптеше, мъкнейки надолу по стълбите безценната си лаборатория.

На Крес й беше трудно да се съсредоточи. Дори не знаеше къде са тръгнали. Корабът, така ли каза Синдер? В онзи миг Крес се беше уплашила от силата на лунния войник. Воят му още кънтеше в ушите й.

Стражът отвори вратата на хотела и всички вкупом заслизаха към неравния, покрит с пясък път. Две стъпала по-надолу мъжът се вцепени и протегна ръце, за да улови Крес, Трън и доктора, които се блъснаха в него.

Крес изскимтя, сви се до Трън и огледа пътя.

Група мъже и жени, облечени в официалните униформи на армията на Републиката, ги бяха обградили с вдигнати пушки. Те изпълваха улиците и пространствата между сградите, надничаха от покривите и иззад ръждясали кораби.

— Крес? — прошепна Трън, а от напрежението душният въздух сякаш взе да припуква.

— Военни — измърмори тя. — Много са. — Погледът й кацна върху едно момиче със синя коса и на мига в гърдите й се надигна неприязън. — А тя какво прави тук?

— Моля? Кой?

— Онази… онова момиче от предишния град.

— Това е Дарла. Дроидът компаньонка? — Трън наклони главата си. — Ама защо и ти, и Синдер толкова се разстроихте от нея?

Очите на Крес се разшириха. Тя била дроид?

Притиснато между двама войници, момичето ги наблюдаваше равнодушно, а ръцете му висяха отпуснати до тялото.

— Съжалявам, господарю — рече тя и гласът й се разнесе в тишината. — Щях да ви предупредя, но това би било незаконно, а програмата ми не позволява да нарушавам човешките закони.

— Да, това ще е първото нещо, което ще поправим — каза Трън, а после прошепна на Крес: — Трябваше да намеря дупка в закона, за да я накарам да ми помогне да открадна колата.

Някакъв глас прогърмя и на Крес й трябваше само миг да открие мъжа, който държеше до устата си порт и усилвател.

— Арестувани сте за укриването и подпомагането на издирвани бегълци. Легнете по очи и сложете ръце на тила и никой няма да пострада.

Крес се разтрепери и изчака да види какво ще направи стражът. Пистолетът, който беше взел от Трън, още стоеше затъкнат в колана му, но ръцете му бяха заети с нещата на доктора.

— Обградени сте — продължи мъжът, когато никой не помръдна. — Няма къде да избягате. Легнете по очи. Веднага.

Пръв стражът коленичи, остави торбата с медикаментите и необичайната машина, после легна в праха.

Крес преглътна и като последва примера му, отпусна се и тя на твърдата земя. Трън се сниши до нея.

— Звезди небесни! — чу тя докторът да пъшка. Като си мърмореше, той легна до тях на земята. — Вече съм стар за това.

На Крес й беше горещо, острите камъчета бодяха корема й, но тя сложи ръцете си на главата.

Офицерът почака всички да легнат на земята, после пак заговори:

— Лин Синдер. Обградена сте. Излезте незабавно през предния вход с вдигнати ръце и никой няма да пострада.

Докато гласът на мъжа стихваше, Синдер пусна низ от най-находчивите ругатни, които успя да измисли. Тя остави Вълка в коридора, където го бе увещавала, че нервният му срив в този момент няма с нищо да помогне на Скарлет, но той така и бе останал глух за всичко. Само седеше свит, сврял глава между коленете си, без да продума.

Синдер се мушна в хотелската стая на доктора, бавно се приближи към еднокрилия прозорец и леко разтвори щорите. На отсрещния покрив през тясната уличка имаше двама въоръжени офицери, които бяха насочили пушките си право в нея. Синдер пусна щорите, пак изруга и се залепи за стената.

Пред погледа й се появи съобщение от Ико. Тя го отвори със страх заради онова, което очакваше да прочете.

Радарът засече кораби на армията на Източната република. Мисля, че са ни забелязали.

— Така ли мислиш? — измърмори Синдер. Тя затвори очи и драсна набързо отговора — думите се завъртаха пред клепачите й, щом си ги помислеше.

В хотела съм, заобиколени сме от военни на ИР. Приготви се за незабавно излитане. Няма да се бавим… надявам се.

Синдер въздъхна бавно и отвори очи. Как да измъкне от лапите на всички тези войници хибриден вълк по средата на кризата му, слепец и възрастен мъж, без никой да бъде застрелян? Съмняваше се, че може да разчита на кой знае каква помощ от момичето. Крес не й направи впечатление на дръзко същество, склонно да рискува, а и Синдер се съмняваше, че има опит в измъкването от подобни ситуации.

Можеше да изостави приятелите си и сама да се спаси. Можеше да се опита да осъществи контрол над Вълка и да го използва като оръжие, но дори той нямаше да се справи с толкова много войници наведнъж, а и те нямаше да се поколебаят да го убият. Можеше да опита обаянието си върху войниците, така че да ги пуснат, но тогава трябваше да изостави Вълка, ако той откажеше да тръгне по своя воля.

Отвън офицерът повтаряше отново и отново заповедта като робот.

Синдер изправи раменете си и се върна в коридора при Вълка.

— Вълк — каза тя и се надвеси над него. Зелените му очи изглеждаха угаснали.

— Вълк, моля те. Трябва да се доберем до кораба, а навън е пълно с войници с пушки. Хайде… Скарлет как би поискала да постъпиш?

Пръстите му се свиха, ноктите му се забиха в бедрата. Но той не каза нищо, не понечи да стане. Гласът на офицера отново изгърмя. Арестувани сте. Излезте с вдигнати ръце. Обградени сте.

— Добре. Не ми оставяш друг избор. — Синдер се изправи, насили раменете си да се отпуснат. Светът край нея се смени. Тя се отърси от паниката и отчаянието и се протегна към енергията, която пращеше край Вълка.

Само че този път тя не пращеше. Не и по обичайния начин.

Този път сякаш контролираше труп.

 

 

Двамата застанаха на вратата един до друг.

Поне шестдесет автомата бяха насочени към тях, но без съмнение зад сградите и автомобилите се криеха още, които не се виждаха. Хиацинт, Трън, доктор Ърланд и Крес лежаха на земята. Две улици ги деляха от кораба.

Синдер продължаваше да налива лъжи във Вълка като лекарство със система. Скарлет ще се оправи. Ще я намерим. Ще я спасим. Но първо трябва да се измъкнем от тази бъркотия. Трябва да се доберем до кораба.

С ъгълчето на окото си видя, че пръстите му потрепват, но не разбра дали беше, защото признаваше, че все още имаше надежда, или защото й бе ядосан, че го превръща в кукла на конци — точно както чародеят го бе превърнал в чудовище.

Застанала на стъпалото на хотела, с шестдесет автомата, насочени към нея, Синдер осъзна, че тя не беше по-добра от онзи чародей. Това беше истинска война и тя се намираше в самото й сърце.

Ако се наложеше да направи жертва, тя щеше да я направи.

В какво я превръщаше тази й решимост? В истински престъпник? В истинска заплаха?

В истинска лунитянка?

— Сложете ръцете си на главата и се отдалечете от сградата. Не правете резки движения. Имаме разрешение да стреляме, ако се наложи.

Синдер застави Вълка да стои до нея. Двамата вървяха в синхрон. Прашният въздух ги обгърна като облак и полепна по кожата й. В главата й се настани тъпа болка, но вече хич не й беше толкова трудно да контролира Вълка както преди. В действителност, беше толкова лесно, че чак й се повдигаше. Той дори не се опита да й се противопостави.

— Време беше — измърмори Трън, когато мина край тях.

— Синдер, спасявай се! — изсъска Ърланд.

Тя му отвърна, като се стараеше да не мърда устните си:

— Можете ли да използвате обаянието си срещу тях?

— Спрете там!

Тя се подчини.

— На колене! Веднага! Дръжте горе ръцете!

— Само неколцина — каза докторът. — Може би заедно…

Синдер поклати глава.

— Държа Вълка. Освен него… ще успея да се справя с един землянин. Или с двама.

Тя стисна зъби. Въпреки подканите на доктора тя не можеше да спаси само себе си. Не бяха единствено предаността и приятелството, които караха всяка фибра на тялото й да се бунтува срещу мисълта, че може да ги изостави. Тя знаеше, че без тях от нея нямаше никаква полза. Синдер се нуждаеше от приятелите си, за да спре сватбата и да избави Каи. Нуждаеше се от тях, за да се добере до Луна. Нуждаеше се от помощта им, за да спаси света.

— Хиацинт? Можеш ли да контролираш един-двама?

— Да бе. — Синдер почти го чу как завърта очите си. — Единственият ни изход е да се бием.

— В такъв случай — изсумтя Трън, — някой да ми е виждал пистолета?

— У мен е — рече Хиацинт.

— Ще ми го дадеш ли?

— Не.

— Заповядвам ви да спрете да говорите! — изрева мъжът. — Видя ли пак някой да мърда устни, веднага ще получи един куршум в главата, ясно ли ви е? Лягайте долу!

Синдер нарочно изгледа кръвнишки мъжа и направи крачка напред. Подобно на домино, което някой е бутнал, тя чу как шестдесет предпазителя бяха свалени край нея. Крес захленчи. Трън опипом намери ръката й и я стисна.

— Имам шест упойващи стрелички — каза Синдер. — Да се надяваме, че ще стигнат.

— Няма — измърмори Хиацинт.

— Това е последно предупреждение…

Синдер вдигна брадичка и закова неподвижно погледа си върху мъжа. До нея Вълка се сниши и зае бойна поза, пръстите му се свиха, готови. И всичко това под въздействието на Синдер. За първи път тя усети острието на нова емоция у него. Омраза, помисли тя. Към нея.

Синдер пренебрегна чувството.

— Това е първото ви предупреждение — викна тя.

Като държеше Вълка в готовност, Синдер си избра една жена от войниците, която стоеше на предна линия, и изскубна волята й. Младата жена се завъртя и насочи пистолета си към мъжа, който явно стоеше начело. Очите й се разшириха от ужас, когато видя собствените си непокорни ръце.

Още шестима войници около жената смениха целта и се прицелиха в другарите си, а Синдер разбра, че са под властта на доктор Ърланд. И това беше всичко, което имаха. Можеха да разчитат на седем от земните войници. Пистолетът на Хиацинт. Яростта на Вълка.

Щеше да настане поголовна сеч.

— Отстъпете и ни оставете да минем — каза Синдер. — И никой няма да пострада.

Мъжът се съсредоточи върху й, като нарочно спря да гледа към жената, която го държеше на мушка.

— Не можете да спечелите.

— Не съм казала, че можем — отвърна Синдер. — Но докато се опитваме, можем да причиним куп поразии.

Тя отвори върха на пръста си, зареди една стреличка от касетката в дланта си и тогава я връхлетя вълна на световъртеж. Силата й отслабваше. Не можеше да продължава да държи Вълка. Ако изпуснеше контрола си и той отново полудееше… тя не знаеше какво би сторил. Дали щеше да го обхване летаргия, дали щеше да се развилнее, или да обърне гнева си срещу нея и приятелите им?

До нея Вълка изръмжа.

— Всъщност, можем да спечелим — обади се някакъв женски глас.

Синдер се изопна. Във въздуха се долавяше пулсиране. Вълна от несигурност. Мъжът с портскрийна се обърна, а в това време иззад сградите започнаха да се подават силуети, които се промъкваха по тесните улички, материализираха се по прозорците и вратите.

Мъже и жени, млади и стари. Облечени в своите дрипави джинси, широки памучни тениски, с шалове на главите и памучни шапки, с обувки за тенис и ботуши.

Синдер преглътна, разпознавайки почти всички до един от времето на краткия им престой във Фарафра. Това бяха хората, които й носеха храна. Хората, които й помогнаха да боядиса кораба. Хората, които си бяха изрисували киборги по телата.

Сърцето й за миг се надигна, а после падна в петите й. Тази работа нямаше да свърши добре.

— Става въпрос за международната сигурност — обади се мъжът. — Върнете се по домовете си. Всеки, който се опълчи на заповедта, ще бъде подведен под съдебна отговорност за нарушение на законите на Земния съюз.

— Подведете ни под отговорност. Но първо ги оставете да си тръгнат.

Синдер примижа срещу ослепителното слънце, търсейки откъде дойде гласът. Тя зърна жената от аптеката. Лунитянката, чийто син бе отнел живота си, за да не стане страж на Левана.

Някои от войниците оставиха Синдер и завъртяха оръжията си към тълпата, но мъжът с високоговорителя вдигна ръка.

— Тези хора са издирвани престъпници! Не желаем да използваме смъртоносна сила за задържането им, но ще го направим, ако се наложи. Приканвам ви да отстъпите и да се завърнете по домовете си.

След заплахата му последва затишие, но по лицата на онези от жителите на града, които Синдер виждаше, не се четеше уплаха. Само решимост.

— Тези хора са наши приятели — обади се съдържателката на аптеката. — Те дойдоха при нас да потърсят убежище и ние няма да ви оставим да ги отведете.

Но какво си мислеха тези хора? Какво можеха да сторят? Въпреки че превъзхождаха числено войниците, те бяха невъоръжени, необучени. Ако застанеха на пътя на военните, щяха да ги избият до крак.

— Не ми оставяте друг избор — каза мъжът, а пръстите му се затегнаха около портскрийна. Една капка пот се плъзна отстрани на лицето му.

Нова злъч се изля в гласа на жената от аптеката:

— Вие нямате представа какво означава да нямаш избор.

И пръстите й се свиха — почти неуловим жест, но ефектът от него премина като взривна вълна през множеството. Синдер се отдръпна. Огледа се наоколо и видя, че мнозина от хората неочаквано добиха напрегнат вид, челата им се набраздиха, крайниците им се разтрепериха. И навсякъде край тях войниците взеха да се движат. Точно като колегите им, които Синдер и докторът контролираха, те пренасочиха дулата си, додето и последният войник не се прицелваше в съседа си, а към главата на всеки войник имаше насочен пистолет.

Смаяните им погледи първо изразяваха нежелание да повярват, а сетне се напълниха с ужас.

Само водачът им остана да стои в средата, зяпнал изумено собствената си войска.

— Ето това означава да нямаш избор — поде жената — и собственото ти тяло да се използва срещу теб. Да знаеш, че мозъкът ти е станал предател. Дойдохме на Земята, за да избягаме от тези неща, но всички сме изгубени, ако Левана постигне своето. Вижте, аз не знам дали това младо момиче ще може да спре кралицата, но то е единственото, на което си струва да се вярва в този час, затова ние това и ще сторим — ще му повярваме.

Ненадейно Синдер извика и болка взриви черепа й. Контролът й върху Вълка и жената от армията се скъса. Коленете й се огънаха, но една ръка неочаквано я хвана през кръста и я задържа.

Като се задъхваше от психическото напрежение, тя погледна нагоре към лицето на Вълка. Очите му пак бяха станали яркозелени. Нормални.

— Вълк…

Вълка откъсна погледа си от нея — някакъв пистолет беше изтракал. Синдер подскочи. Жената, която беше под властта й, оглеждаше със зинала уста бойните си другари и трепереше. Не знаеше накъде да погледне. Не знаеше какво да направи. Тя уплашено вдигна ръце и се предаде.

Почервенял от гняв, мъжът с портскрийна свали усилвателя. Погледна Синдер в лицето — очите му бяха пълни с омраза. Той хвърли портскрийна си на земята.

Трън завъртя главата си ту на едната, ту на другата страна.

— Хм, ще може ли някой да ми обясни…

— После — каза Синдер и се отпусна върху Вълка. — Ставайте. Време е да тръгваме.

— По този въпрос няма да споря — съгласи се Трън и заедно с другите се изправи на крака. — Някой от вас няма ли да може да ми вземе и дроида? През какво ли не минах, за да я спечеля, а…

— Трън!

Те се запровираха през множеството, а Синдер се усещаше замаяна, чувстваше се слаба. Сякаш вървяха през лабиринт от каменни скулптури — каменни скулптури, които държаха големи пушки и ги следяха с очи, додето вътре в себе си се гърчеха от ярост и недоверие. Синдер се помъчи да срещне погледите на хората от града, но мнозина от тях бяха стиснали здраво очи и се тресяха, поддържайки концентрацията си. Те нямаше да могат вечно да държат войниците.

Само явните земляни срещнаха погледа й и кимнаха с уплашени, мимолетни усмивки. Те не се страхуваха от своите лунни съседи, помисли си Синдер, а от онова, което би се случило, ако Левана завладееше Земята. От онова, което би се случило, ако лунитяните управляваха всичко. От онова, което би се случило, ако Синдер се провалеше.

Хиацинт грабна дроида за китката и я повлече с тях.

— Онази жена беше права — рече Вълка, когато се отдалечиха от тълпата и Рампион — тяхната свобода — се надигна от улицата пред тях. — Няма нищо по-лошо от това собственото ти тяло да се използва срещу теб.

Синдер се препъна, но Вълка я улови, подкрепя я още няколко крачки, додето тя отново стъпи здраво на краката си.

— Съжалявам, Вълк. Но трябваше да го направя. Не можех да те оставя там.

— Знам. Разбирам. — Той протегна ръка и взе едната торба от ръката на доктора, за да го облекчи, докато бързаха напред към кораба. — Но това не променя факта, че нито един човек не бива да притежава такава сила.