Мариса Мейър
Крес (57)

Глава петдесет и седма

— Сателит AR817.3… отклоняваме автоматичното проследяване на вълните… нагласяваме променлив таймер… и готово. Така, остава само Сателит AR944.1… и… с това… трябва да сме приключили. — Крес спря, пое си дъх и бавничко вдигна пръсти от главния екран в пилотската кабина, където през изминалите три часа се бе погрижила всички сателити по пътя им да бъдат удобно извърнати на другата страна, когато минават покрай тях. Докато Рампион стоеше в орбиталната си пътека, никой не би трябвало да може да ги засече.

Поне не от сателит или радар.

Оставаше проблемът да не ги видят. Преди двадесет минути Източната република обяви огромна парична награда за този, който открие откраднатия Рампион, и сега всеки кораб оттук до Марс щеше зорко да следи за него.

Ако някой ги забележеше, те трябваше да имат готовност да побягнат, а това допълнително се усложняваше от обстоятелството, че на борда нямаха обучен пилот. Не и някой, който вижда. Трън бе успял да преведе Синдер през процедурите по излитането, но с огромната помощ на новата автоматична система на Рампион. Излитането мина трудно, а след него веднага бяха превключили на неутрално орбитиране. Изправеха ли се пред нещо, което изискваше по-сложни маневри, преди Трън да си е върнал зрението, бяха я загазили.

Ако се вярваше на Синдер, когато Трън си върнеше зрението, пак щяха да са загазили.

Крес разтри врата си и се опита да спре водовъртежа от мисли. Щом се заемеше да пробие някоя компютърна система, това винаги изпълваше главата й, докато накрая погледът й се премрежваше от кодове, изчисления и започваше да прескача към всяка следваща задача по-бързо, отколкото тя можеше да ги отметне. Щом свършеше, се чувстваше изтощена, но в състояние на еуфория.

Засега поне Рампион беше в безопасност.

Крес погледна към една жълта лампичка най-долу на екрана, която я дразнеше, откакто се беше заловила за работа, но така и не бе имала време да се занимае с нея. Както и очакваше, щом натисна копчето, от екрана изскочи малък, блещукащ чип за директна връзка. Близнакът на чипа, който Сибил беше взела от сателита и бе отрязала всяка надежда на Крес и Трън да се свържат с приятелите си.

Приятели.

Тя присви очи към чипа в ръката си и се запита дали това беше точната дума. Струваше й се, че хората на кораба са й приятели, особено след като бяха оцелели заедно в мисията си. Но от друга страна, тя нямаше с какво друго да сравни това приятелство.

Но едно знаеше със сигурност — вече нямаше нужда някой да я спасява.

Крес се огледа за нещо, с което да счупи чипа, и тогава в прозореца на кабината улови някакво призрачно отражение. Пъхнал ръце в джобовете си, Трън стоеше на вратата зад нея. Тя възкликна и се обърна, а надиплените й поли се увиха около основата на стола. Въпреки че роклята беше съдрана на места и мръсна, тя така и не бе имала време да се преоблече. И май не искаше. Роклята й даваше усещането, че все още живее в драма, и така я предпазваше от шока на случилото се през деня.

— Уплаши ме!

Трън се ухили, но не много свенливо.

— Извинявай.

— Откога стоиш тук?

— Слушах те, докато работиш. — Той сви рамене. — Отпуска ме. А и обичам да пееш.

Крес се изчерви. Не се бе усетила, че пее. Трън опипом тръгна напред и се намести в креслото на втория пилот. Остави пръчката в скута си и си качи краката на таблото.

— Пак ли станахме невидими?

— За радарите сме невидими. Засега. — Тя затъкна косата зад ухото си. — Я ми дай пръчката си.

Той вдигна вежди, но й подаде дървото без въпроси. Крес пусна чипа на земята и го премаза с пръчката. През нея премина трепет на могъщество.

— Какво стана?

— ДИРКОМА, с който се свързахте с мен. Повече няма да ни трябва.

— Струва ми се, че са минали хиляди години оттогава. — Трън прокара пръсти по превръзката на очите си. — Съжалявам, че не можа да видиш Земята, докато бяхме долу. А сега пак си затворена тук.

— Приятно ми е да бъда затворена тук — Крес разсеяно завъртя пръчката между дланите си. — Корабът е голям. Много по-просторен от сателита. И… компанията също е по-добра.

— Това не мога да оспоря. — Трън широко се усмихна и извади от джоба си малко шишенце. — Дойдох да те помоля да ми помогнеш с това — вълшебните капки, които докторът направи. Трябва да капваме по три-четири във всяко око два пъти на ден… дали пък не беше по две капки, три пъти… Не си спомням. Той написа инструкциите в портскрийна. — И той свали порта от колана си и го подаде на Крес.

Крес подпря пръчката на таблото с апаратите.

— Сигурно се е тревожел, че от този стрес ще забравиш… — тя замлъкна, защото очите й видяха текста в портскрийна. Трън наклони глава.

— Какво има?

Върху порта се отвори екран с инструкциите за капките, а също и подробно изяснение за основанията на доктора да вярва, че чумата е оръжие, произведено с цел да се използва в една биологична война. Но най-отгоре…

— Има раздел с моето име. — Не Крес. А Кресънт Луна Дарнел.

— О, това беше портът на доктора.

Пръстите на Крес се плъзнаха по екрана и преди умът й да реши искаше ли да знае какво има вътре, или не, тя беше отворила раздела.

— Анализ на ДНК и… потвърждение за бащинство. — Тя се изправи и остави порта на контролното табло. — Дай да сложим капките.

— Крес — Трън се пресегна към нея и хвана диплите на полите й. — Добре ли си?

— Не съвсем. — Тя погледна към Трън, който си беше свалил превръзката от очите. Около тях се виждаше лека почерняла линия. Крес преглътна и пак седна в пилотското кресло. — Трябваше да му кажа, че го обичам. Той умираше пред очите ми, а аз знаех, че никога повече няма да го видя. Но не можах да му го кажа. Ужасно ли постъпих?

— Разбира се, че не. Той е твой биологичен баща, но ти едва го познаваше. Как би могла да го обичаш?

— Какво значение има? Той ми каза, че ме обича. Той умираше и вече го няма, а аз никога не ще…

— Крес, я спри. — Трън завъртя стола си с лице към нея, намери ръцете й, плъзна пръстите си надолу и ги сплете с нейните. — Не си направила нищо лошо. Всичко стана толкова бързо, ти нямаше какво да направиш.

Тя прехапа устни.

— Той ми взе кръв още първия ден във Фарафра. — Крес стисна очи. — Знаел е през цялото това време… почти цяла седмица. Защо не ми е казал по-рано?

— Сигурно е искал да изчака подходящия момент. Не е знаел, че ще умре.

— Той знаеше, че има шанс всички да загинем. — Цялата се разтърси отвътре, сълзите й потекоха и тя усети как Трън я придърпва към себе си. Той я сложи в скута си и подпъхна ръката си под краката й, за да не може огромната рокля да се оплете край тях. Крес се разрида, зарови лицето си в гърдите му и остави сълзите да потекат. Тя плака горко и изхвърли всичко от душата си отведнъж. Но изпита вина, когато само след минутка-две сълзите й взеха да пресъхват. Тъгата й не беше достатъчна. Скръбта й не беше достатъчна. Но само толкова можа да изцеди от себе си.

Трън я държа, докато туптенето на сърцето му заглуши плача й. Той приглади косата й назад и при все че беше много себично, Крес остана доволна, че не можеше да види зачервеното й лице и всички течности, които беше оставила по ризата му и които никак не приличаха на една дама.

 

 

— Чуй ме, Крес — прошепна той в косата й, когато дишането й се успокои. — Аз съвсем не съм специалист, но знам, че не си направила нищо лошо днес. Не бива да казваш на някого, че го обичаш, освен ако не казваш истината.

Тя подсмъркна.

— Но нали на много момичета си казвал, че ги обичаш.

— Именно затова не съм никакъв специалист. Работата е там, че никое от тях не съм обичал. Ако трябва да съм честен, надали бих познал истинската любов, даже и да беше…

Тя обърса мокрото си лице с опакото на ръката си.

— Даже и да беше какво?

— Нищо — Трън се покашля и облегна глава на креслото. — Добре ли си?

Крес кимна, като не спираше да подсмърча.

— Добре съм. Може би съм още малко в шок.

— След днешния ден всички сме така.

Крес зърна разтвора за очите до портскрийна на доктора. Не й се искаше да се отделя от ръцете на Трън, но повече не желаеше да мисли за доктора. За тайната му. За думите, които не бе могла да изрече.

— Я по-добре да сложим капките.

— Добре, но първо спри да трепериш. Никак не обичам треперещи неща край очите ми.

Тя се засмя немощно и се надигна от скута му. Трън я стисна за миг, но после я пусна. У Крес отново се възвърна чувството на вина, но реши, че после щеше да мисли за това.

След като изчете указанията на доктора — три капки във всяко око по четири пъти на ден в продължение на седмица, — тя отви капачката. Напълни капкомера и мина зад стола на Трън, а смачканата й рокля се залюля край нея.

Трън пак качи краката си на контролното табло и наклони главата си назад, докато лицето му не се обърна нагоре към тавана. Крес не беше виждала очите му от дни, но те си бяха сини както винаги. Тя сложи ръката си на челото му, за да се подпре. Бузата му потрепери.

— Ето така — измърмори тя и стисна капкомера. Трън инстинктивно трепна и примигна и няколко сълзи, предизвикани от капките, се търкулнаха по слепоочията му. Крес ги обърса, но не се стърпя и приглади назад един паднал на челото му кичур коса. Погледът й се спря на устните му, но тя се смути и отдръпна пръстите си. — Как се чувстваш?

Той стисна очи за кратко.

— Като че имам вода в очите. — После се засмя кисело и пак ги отвори. — Може разтворът да е само вода и докторът да си е направил шега с мен.

— Това би било ужасно! — рече Крес и зави капачето на шишето. — Но той не би го сторил.

— Не, не би го сторил. Не и след онова, през което преминахме. — Трън вдигна глава от облегалката на стола и подръпна шала, вързан на врата му. — Но той ясно ми даде да разбера, че няма високо мнение за мен.

— Ако това е истина, причината е, че не те познаваше добре.

— Права си. В крайна сметка щях да успея да го очаровам.

Крес се усмихна.

— Разбира се, че щеше да го очароваш. Освен това щеше да му покажеш колко много други добри качества притежаваш — рече тя и се изчерви. После нагласи алармата на портскрийна, така че да звъни по четири пъти на ден. Но когато погледна отново Трън, изражението му беше станало сериозно. — Капитане?

Адамовата му ябълка подскочи. Трън се поизправи на стола и потърка дланите си една в друга.

— Крес, трябва да ти кажа нещо.

— О, така ли? — плаха надежда нахлу във вените й. Крес отново седна на пилотското кресло. Разкошната рокля се надипли край нея.

Покрива. Целувката.

Нима бе разбрал колко много я обича?

— Какво има?

Трън свали крака от контролното табло.

— Нали помниш, когато бяхме в пустинята… и аз ти казах, че не ми се иска да те нараня? Защото грешиш в мнението си за мен?

Тя сключи здраво пръстите си.

— Тогава, когато опита да отречеш какъв герой си в действителност ли? — Крес се постара да вложи закачлив намек във въпроса си, но нервите й бяха толкова опънати, че думите й прозвучаха като заплашително цвърчене.

— Герой. Точно. — Трън пъхна пръст между превръзката и врата си, за да я разхлаби. — Ето каква е работата. Сещаш ли се за онова момиче, което защитих от онези глупаци, дето й взеха портскрийна?

— Кейт Фалоу.

— Да, Кейт Фалоу. Знаеш ли, нея много я биваше по математика. А по онова време аз изкарвах само двойки.

Очакването, което пърхаше у нея, се вледени. Стой! — това признание ли беше? Относно… Кейт Фалоу?

Крес не каза нищо и Трън се покашля.

— Аз изгубих в битката срещу другите, но тя пак ме остави да преписвам домашното й цял месец. Аз затова я защитих. А не за да се правя на герой.

— Но нали каза, че си бил влюбен в нея.

— Крес. — Трън се усмихна, но насила. — Аз бях влюбен във всяко момиче. Повярвай ми, това не е голям стимул.

Тя се сгуши на стола и сви коленете си до гърдите.

— И защо ми го казваш сега?

— Тогава не можах. Ти беше толкова убедена, че аз съм друг човек и на мен ми хареса, че ме виждаш по-различно от останалите. Част от мен си мислеше, че ти може би си права и всички други са имали грешна представа за мен. Дори аз самият. — Той сви рамене. — Но това беше гласът на егото ми. А ти заслужаваш да научиш истината.

— Нима мислиш, че мнението ми за теб се гради на една случка, когато си бил на единайсет?

Трън сви вежди.

— Нали изяснихме и всички останали случаи, но ако имаш още, давай, моля те, че и тях да ги разпердушиня.

Тя прехапа устни.

Покрива. Целувката. Трън бе спазил обещанието си. Беше й дал целувка, за която си струваше да чака, защото тя бе застанала на прага на смъртта. И двамата бяха застанали на прага на смъртта. Крес разбираше, че постъпката му си беше риск, и то глупав риск. Но той беше избрал да я целуне, вместо да я остави да умре, без да е изпитала съвършенството на този миг.

Тя не можеше да си представи нищо по-героично.

Защо тогава той мълчеше по въпроса?

Но може би по-важното беше защо тя мълчеше?

— Не — прошепна накрая Крес. — Предполагам, че за друго не се сещам.

Той кимна, но на лицето му се четеше разочарование.

— Е, сега, като научи всички тези новости, вероятно вече не си въобразяваш, че си влюбена в мен. Нали?

Тя потъна в стола — знаеше си, че ако Трън можеше да я види, щеше да разбере. Истината щеше да си проличи по лицето й.

Крес го обичаше повече от всякога.

И не защото беше преровила стотици доклади, резюмета, сведения, фотографии. Не защото той беше замечтаният, недосегаем Карсуел Трън, когото си бе представяла, че ще целува на някой речен бряг под звездното небе, докато край тях гърмяха фойерверки и свиреха цигулки.

А той беше Карсуел Трън, мъжът, който я целуна, когато всяка надежда беше изгубена и смъртта бе надвиснала над тях. Трън се почеса смутено по ухото.

— И аз така си помислих. Разбрах, че тези дрънканици са били от температурата.

— Капитане? — сърцето й се сви.

— Да? — Трън вирна глава. Крес събра шифона, който покриваше полите й.

— Как мислиш, дали съдбата ни е събрала заедно?

Трън примижа и след като помисли малко, поклати глава.

— Не, сигурен съм, че беше Синдер. Защо?

— Аз също трябва да ти призная нещо. — Крес притисна полата към краката си. Лицето й вече гореше. — Аз… аз бях влюбена в теб още преди да се срещнем, когато те гледах на нетскрийна. И тогава вярвах, че ни е отредено да бъдем заедно някой ден и да изживеем голяма, епична любов.

Едната вежда на Трън скочи нагоре.

— Уха! Не си играеш на дребно!

Тя се сви, помъчи да се засмее, но тялото й вибрираше от напрежение.

— Знам, съжалявам. Може би си прав. Може би няма такова нещо като съдба. Може би има само възможности, които не трябва да се пропиляват. Започвам да си мисля, че голямата, епична любов не ни се случва просто така, а ние сами трябва да си я завоюваме.

Трън размърда краката си.

— Виж, ако целувката не ти е харесала, просто ми кажи.

Крес се наежи.

— Изобщо не говоря за това… чакай малко. Ти мислиш, че целувката не е струвала, така ли?

— Не — каза той, като се изсмя тромаво и рязко. — Мисля, че беше… — той се покашля. — Но ясно е, че имаше много очаквания, много напрежение и… — Трън се размърда на стола. — И смъртта ни дебнеше.

— Знам. — Крес притисна колене към гърдите си. — Не, целувката не беше… Мисля, че целувката не беше лоша.

— О, благодаря ви, звезди. — Главата му падна на стола. — Защото, ако бях съсипал твоята целувка, вече щях да се чувствам като пълен мерзавец.

— Е, успокой се. Целувката отговори на всичките ми очаквания. Може би трябва да ти благодаря.

Притеснението на Трън се стопи и Крес му завидя, защото нейната руменина още изгаряше жарко страните й. Той протегна ръката си към нея и тя трябваше да събере всичкия си кураж, добит през изминалия ден, за да пъхне своята ръка в неговата.

— Повярвай ми, Крес. Удоволствието беше изцяло мое.