Мариса Мейър
Крес (33)

Глава тридесет и трета

Крес клекна в ъгъла на автомобила и притисна колене към гърдите си. Трепереше въпреки знойната жега. Беше жадна, гладна, краката й бяха ожулени там, където се бяха ударили в ръба на джипа. Беше свалила рулата с платовете, за да седне отгоре им, но гърбът я болеше от непрекъснатото друсане на колата по неравната земя.

Нощта беше толкова тъмна, че тя не можеше да различи ръката пред лицето си, но сънят така и не идваше. Мислите й блуждаеха, докато тя се мъчеше да проумее какво искаха от нея тези хора. Отново и отново прехвърляше в главата си миговете, преди да я заловят — лицето на Джина определено бе светнало, когато Крес потвърди подозренията й.

Тя беше щит. Един нищо и никакъв щит.

Каква стойност бе видяла Джина у нея?

Крес напрягаше ума си, но така и не намираше обяснение.

Помъчи се да запази спокойствие. Да бъде оптимист. Каза си, че Трън ще я намери, но съмненията й изтласкаха надеждата.

Той не виждаше. Не знаеше къде е отишла. Кой знае, може би дори още не беше научил, че е изчезнала, а когато откриеше… ами ако вземеше да си помисли, че тя го е изоставила? Ако не даваше и пукната пара за нея?

Как да забрави онази картина — Трън, седнал на масата за карти, а непознатото момиче виси на врата му. Едва ли си е мислил за Крес в този момент.

Може би Трън нямаше да се впусне да я търси.

Може би през цялото време се е заблуждавала за него.

Може би той не беше никакъв герой, а само един арогантен егоист, женкар…

Тя заплака, в главата й цареше бъркотия — страх, гняв, ревност, ужас, объркване се гърчеха и виеха в мислите й, додето Крес вече не можеше да сдържа ядните си викове. И тя нададе вопъл и заизвива косата си с ръце, докато скалпът й пламна. Но виковете й бързо утихнаха и тя стисна зъби, като се помъчи пак да се успокои. Потърка пръстите си около китките, все едно че бяха увити с дълги кичури коса. Преглътна тежко, като се мъчеше да потисне надигащата се у нея паника и да не се задуши.

Трън щеше да я намери. Той беше герой. Тя беше девойка в беда. Така се случваше във всички приказки, винаги така се е случвало.

Крес простена, настани се в ъгъла и пак заплака и плака, докато сълзите й не пресъхнаха.

Внезапно тя се събуди и скочи.

По бузите й имаше засъхнали сълзи, а гърбът я болеше от това, че се бе превила надве. Задните й части и бедрата бяха ожулени от подскачането на автомобила, който Крес осъзна, че беше спрял.

Тя незабавно застана нащрек — новата вълна от страх я отърси от умората. През процепите на вратата се процеждаше светлина, което означаваше, че бяха минали нощта в път. Някаква врата се затръшна и Крес различи брътвежа на Джина, който вече не бе ни приятелски, ни успокояващ. Шофьорът слезе и джипът се разтресе.

— Бързо пристигнахте — чу Крес да казва някакъв мъж. — Някой ще ми помогне ли тук отзад?

— Не можеш ли сам да измъкнеш малката несретница?

— Гледайте да не я нараните! — Гласът на Джина преряза самохвалствата им. — Този път искам най-доброто заплащане, а нали знаете как се пазари докторът. И за най-дребните неща се захваща.

Крес преглътна, заслушана в ботушите, които приближаваха. Приготви се. Щеше да се хвърли отгоре му. Щеше да се бие. Щеше да бъде свирепа. Щеше да хапе, да драска, да рита, щом се налагаше. Щеше да го изненада. А после щеше да избяга. Бърза като леопард, грациозна като газела.

Беше още рано. Пясъкът ще е студен под босите й крака. Раните й почти бяха минали и въпреки че краката я боляха ужасно, тя нямаше да обръща внимание. В най-добрия случай щяха да си помислят, че не си струва да я гонят.

А може би щяха да я застрелят.

Тя преглътна мисълта. Трябваше да рискува.

Ключалката издрънча. Крес си пое дълбоко дъх, изчака вратата да се отвори… и скочи. От гърлото й се изтръгна дрезгав вик, целият й гняв и уязвимост се надигнаха, отприщиха се в един яростен миг и свитите й пръсти задраха очите на мъжа.

Той я улови. Две ръце стиснаха белите й китки. От инерцията тя се наклони навън от автомобила и щеше да падне на пясъка, ако мъжът не я бе задържал наполовина увиснала във въздуха. Бойният й вик беше внезапно прекъснат.

Човекът се разсмя — смееше се на Крес и на трогателните й усилия да го надвие.

— Същинска тигрица, признавам си — подхвърли той на мъжа, който се беше пошегувал с него. Той завъртя Крес, така че да хване здраво с една ръка и двете й китки. Тялото й още се клатушкаше от хватката му, когато мъжът я подкара към дюните.

— Пусни ме! — извика момичето и зарита назад към него, но той не се впечатли от ритниците й. — Къде ме водите? Пусни ме!

— Успокой се, момиче, няма да те нараня. Не си струва да го правя. — Той изсумтя и я пусна надолу по другата страна на дюната. Крес се препъна и се превъртя няколко пъти на пясъка, преди да спре, свита на земята. Изчисти косата и лицето си от пясъка. Когато погледна нагоре към мъжа, той се бе прицелил с пистолет право в нея. Сърцето й се разтуптя.

— Ако побегнеш, ще стрелям. Но няма да те убивам. Само че ти си достатъчно умна, нали? А и без това — къде ли ще отидеш?

Крес преглътна. Гласовете от другата страна на дюната още се чуваха. До момента не бе могла да прецени колко керванджии още имаше с тях в групата.

— К-какво искате от мен?

— Струва ми се, че имаш малка работа, която трябва да свършиш.

Крес се изправи, препъна се една-две крачки надолу по дюната, чиито пясъци се местеха под краката й. Мъжът не трепна, само премести дулото на пистолета към краката й.

— Хайде, върви. Ще минат няколко часа, преди пак да спрем, затова по-добре свърши работата сега. Не искаме да се изпуснеш в багажника на хубавия ни джип. Иначе няма да си получим обратно гаранционната сума, а Джина никак не обича това.

Долната й устна затрепери и Крес хвърли още един поглед към пустинята, към открития простор на този гол пейзаж. И поклати глава.

— Не мога. Не и, докато…

— О, няма да гледам. — И за да й докаже, че не я лъже, той се завъртя с гръб и се почеса по ухото с пистолета. — Само не се бави.

Крес забеляза друг мъж над дюната, обърнат с гръб към нея, и предположи, че той се облекчаваше. Тя се извърна, засрамена, смутена. Искаше й се да заплаче, да помоли мъжа да я остави на мира, просто да я остави тук. Но знаеше, че няма смисъл. А и за нищо на света не искаше да моли този мъж за каквото и да било.

Трън щеше да я намери, мислеше си тя, докато се препъваше към основата на дюната, за да намери малко уединение.

Трън беше тръгнал след нея.