Мариса Мейър
Крес (54)

Глава петдесет и четвърта

Те оставиха свитата си от стражи в асансьора на последния етаж. Пет пари не даваха, че много лесно щяха да се досетят накъде са тръгнали. Но се надяваха, че докато някой от охраната най-сетне се отърси от обаянието на Синдер, те отдавна щяха да са заминали.

Асансьорът за извънредни случаи в лабораторното крило беше отделен от останалата част от лабораториите, сврян в една ниша. Това беше и последното им препятствие, затова Крес се бе погрижила той да работи безотказно, когато пристигнат. Тя ги изпревари, за да набере кода, като плетеше крака от емоционално изтощение. Сякаш мозъкът й работеше през някаква мътилка и тя в първия миг дори не можа да си спомни кода.

После асансьорът отвори врати и те се изсипаха вътре.

Всички мълчаха — дали от уважение към доктор Ърланд, или поради крехката надежда, че бяха толкова, толкова близо…

Вратите се отвориха на покрива. Здрач падаше над града, отразяваше се в прозорците на двореца и загръщаше площадката за кацане в морави сенки.

Рампион ги чакаше там с отворена рампа.

Крес се изсмя — отсечен, налудничав смях, който сякаш бе изтръгнат от гърлото й.

Ико нададе победоносен вик и се затича към рампата, пищейки.

— Успяхме!

Трън стисна силно Крес за ръката.

— Той тук ли е?

— Тук е — прошепна тя.

Само Вълка намали крачка и оголи зъби. Все така носеше Каи, преметнат през раменете му.

— Хиацинт… подготви се за излитане… веднага! — викна Синдер към кораба. — Тук… — Думите й секнаха, тя забави крачка и накрая спря. Крес ахна, сключи ръце около ръката на Трън и го задържа.

На върха на рампата в товарното се показа фигура. Бялата дреха и широките ръкави й придаваха вид на призрак, който обитаваше кораба им, спираше пътя им към свободата.

Инстинктът на Крес пищеше в ушите й да бяга, да се скрие колкото се може по-надалеч от господарката Сибил.

Но когато хвърли поглед назад, Крес видя, че чародейката не беше сама. Шестима лунни стражи се бяха насъбрали зад гърба им, отрязвайки пътя им към асансьора, който и без друго нямаше да проработи — Крес го бе програмирала да се изключи веднага щом се качат на покрива, за да не може никой да ги последва. Асансьорът нямаше да проработи, докато таймерът, който беше настроила в главния компютър на охраната, не свършеше броенето и системата не се рестартираше сама.

Което означаваше, че нямаше накъде да бягат. Нямаше къде да се скрият. Намираха се на четиридесет крачки от кораба си, а бяха в капан.

 

 

Мимолетното въодушевление на Синдер се изпари, когато видя чародейката. Трябваше да я усети още в самото начало — и нея, и стражите, преди още да е слязла от асансьора, но се бе замаяла от успеха. Беше си повярвала и ето ги сега обградени.

— Каква мила среща — обади се Сибил, докато ръкавите й плющяха на вятъра. — Ако знаех, че всички сами ще ми паднете в ръцете, нямаше да губя толкова енергия в опит да ви намеря.

Синдер се опита да не изпуска Сибил от очи, докато прецени съюзниците си. Вълка стоеше малко по-напред от нея и ръмжеше, оставяйки Каи на земята. Макар че не показваше да изпитва болка, тя видя малкото петънце кръв върху ризата му — шевовете сигурно се бяха скъсали, отваряйки наново раната.

Ико се намираше близо до него и единствена тя не бе запъхтяна.

Крес и Трън бяха отляво на Синдер. Трън имаше пръчка, помисли си тя, а сигурно и пистолетът още е у него. Но той и Вълка лесно можеха да се превърнат в проблем, в оръжия, с които чародейката ще си поиграе, за разлика от Крес и Ико, които не можеха да бъдат контролирани.

— Колко са? — попита Трън.

— Господарката Сибил е пред нас, а зад гърба ни има шестима лунни стражи.

След известно колебание Трън кимна.

— Поемам риска.

— Колко очарователно — рече Сибил и наклони глава на една страна. — Малкото ми протеже е било прието в компанията на киборги, андроиди и престъпници — отрепките на земното общество. Съвсем подходящо за един ненужен щит.

С крайчеца на окото си Синдер забеляза как Трън застава като преграда между Крес и чародейката. Но момичето вдигна брадичка с уверен поглед, какъвто Синдер не беше виждала досега.

— Говорите за безполезния щит, който тъкмо прекъсна връзката с вашите наблюдателни устройства в двореца, така ли?

Сибил цъкна с език.

— Арогантността не ти подхожда, мила. Какво ме е грижа, че връзката е прекъсната? Скоро дворецът ще стане дом на кралица Левана. — Тя кимна. — Стражи, не докосвайте Негово Величество и войника. Убийте останалите.

Синдер чу тежките ботуши, шумоленето на униформите, щракането на пистолетите, извадени от кобурите. Тя отвори мислите си към тях. Шестима лунитяни. Шестима лунни стражи, точно като Хиацинт — научени да държат съзнанието си отворено. Научени да бъдат кукли на конци.

Синдер опипа да намери електрическия пулс наоколо им. Едновременно и шестимата мъже се завъртяха към ръба на покрива и с все сила захвърлиха пистолетите си. Шестте пистолета изчезнаха и изтрополиха някъде по керемидите на покривите отдолу.

Сибил се изсмя пронизително — най-невъздържаният смях, който Синдер беше чувала от нея.

— Виждам, че си понаучила някои неща от последния път, когато се срещнахме. — Сибил слезе по рампата. — Но да овладееш шепа стражи, не е голям подвиг. — Погледът й светна към Вълка.

Синдер заряза стражите и като се подготви за острата болка в главата, която я завладяваше всеки път, щом поемеше контрол върху Вълка, тя се протегна към него. Но болката не дойде. Съзнанието на Вълка вече се бе затворило за нея, като че някой беше заключил изтерзаната му енергия в гробница.

Тогава той се извърна към нея с разкривено от див глад лице.

Синдер изруга и отстъпи крачка назад. Припомни си всичките им двубои в товарното, но в този миг Вълка се нахвърли отгоре й.

Синдер се сниши, протегна напред ръце към корема му и като използва инерцията му, преметна го над главата си. Той падна леко на крака, завъртя се обратно и с кос удар се прицели в челюстта й. Синдер парира удара с металната си ръка, но от силата му загуби равновесие и падна на твърдия асфалт на площадката за кацане. Сложи двете си ръце на земята и замахна с пета към тялото на Вълка. Уцели раната му. Мразеше се заради постъпката си. Той изръмжа от болка и залитна крачка назад.

Синдер скочи на крака. Задъхваше се. Предупрежденията наводняваха дисплея й.

Вълка облиза устни и се приготви отново да я нападне. Оголи зъбите си и те пробляснаха.

Синдер не се поддаде на паниката и се помъчи отново да стигне до него. Да можеше да пробие психическата власт на Сибил. Ако само беше стигнала първа до него. Тя потърси някаква искрица у Вълка, за когото знаеше, че е затворен вътре сред целия този гняв и кръвожадност. Някое ранимо място в ума му. Но така се бе увлякла в опитите си да измести контрола на Сибил, че не забеляза широкото замахване с крак, додето ритникът не я удари отстрани в главата и тя не прелетя през половината площадка.

Замаяна, Синдер лежеше на една страна, пред погледа й святкаха бели искри, а лявата й ръка изгаряше от триенето в земята. Не можеше да си поеме въздух. Не можеше да надигне глава. Програмната й диагностика беше полудяла и трябваше да мине малко време, преди да си припомни как да я скрие, за да може пак да се съсредоточи.

Когато зрението й се проясни, тя видя сенки, които се движеха на фона на здрачаващото се небе. Хора и сенки. Биеха се. Удряха се. Накрая откъм смътните образи взеха да се чуват и болезнени охкания.

Стражите бяха нападнали. Трън беше извадил отнякъде нож, Крес размахваше обезумяло пръчката му, а Ико използваше металните и силиконовите си крайници, за да се защитава. Но Трън беше сляп, Ико не беше програмирана да се бие. Вторият мъж от стражите грабна пръчката от ръцете на Крес, тя се свлече на колене парализирана и се скри зад ръцете си. Докато Синдер наблюдаваше, единият от стражите улови Трън за китката и я изви зад гърба му. Той извика. Ножът падна. Друг от мъжете го удари с юмрук в стомаха.

И тогава Синдер чу ръмжене. Вълка стоеше приведен, готов да я нападне.

Синдер устоя на копнежа да затвори очи и да се приготви за удара. Вместо това бавно пое въздух през носа и отпусна съзнателно мускулите си.

Умът и тялото ти трябва да работят заедно.

За кратко й се стори, че едновременно в нея живеят двама души. Очите й стояха отворени, вперени във Вълка, а в това време той се хвърли със скок към нея. Тялото й — отпуснато, спокойно — инстинктивно се превъртя и тя скочи на крака. Едновременно с това лунната й дарба опипа пулсиращите енергии наоколо й, прицели се в шестимата стражи и толкова здраво се уви около тях, че все едно ги стисна в огромен железен юмрук.

Мъжете се разтърсиха от изненада. Един падна на колене. Двама настрани, гърчейки се.

Синдер избегна поредния удар с юмрук, парира поредния ритник. Инстинктът й жадуваше да извади ножа от пръста си, но тя се противеше.

Вълка не беше врагът.

Тя го цапардоса с един удар долу в брадата — първият й стабилен удар, — докато думите проникнаха в съзнанието й.

Вълка не беше врагът.

Някакво синьо петно се появи в полезрението й. С боен вик Ико се хвърли на гърба на Вълка и уви краката си около кръста му. Ръцете й заклещиха главата му и Ико опита какво ли не, за да го ослепи, да го задуши, да отвлече вниманието му.

Успехът й трая две-три секунди, после Вълка се пресегна назад, улови я за главата и я изви с такава сила, че разкъса кожата около гърлото й. Жиците в горната част на гръбнака на Ико изпукаха и засвяткаха. Ико се свлече и рухна на земята. Краката й се бяха извили неестествено под нея. Външното покритие, което защитаваше врата й, беше обелено от едната страна, разкривайки откъснати жици и скъсана мускулна подложка, от която надолу по рамото й вече течеше гъст жълт силикон.

Синдер се препъна и падна на колене, като гледаше вторачено свитото тяло. Вътрешната й аудиосистема не можеше да се откъсне от този ужасен звук и го заповтаря до безкрай — все същото свирепо разкъсване. Все същото тежко тупване от удара на Ико в земята.

Стомахът й се надигна, но Синдер се овладя, откъсна погледа си от Ико и погледна — не към Вълка, а към Сибил.

Чародейката стоеше на края на рампата. Красивото й лице се бе изопнало от концентрацията. Като че някъде отдалеч Синдер разбра, че стражите се бяха надигнали от земята. И отново обграждаха приятелите й.

Тя изръмжа и загърби всички. Загърби Вълка.

Сибил беше врагът.

Вълка се обърна с лице към нея. Краката му затупкаха по асфалта.

Но Синдер не даваше пукната пара — беше прекалено съсредоточена върху биоелектричеството, което се изливаше на вълни от Сибил. Енергията на Сибил беше изкривена, арогантна, горда и Синдер тъкмо се бе мушнала между пукнатините в мислите й, когато дойде ударът.

Вълка се блъсна в нея, събори я на земята, но Синдер нищо не усети. Той я притисна да не мърда, а в това време Синдер си проправяше път из дарбата на Сибил. Запозна се отблизо с начина, по който енергията се къдреше на вълни около ръцете и пръстите й. И колко различен беше от начина, по който същата енергия кипеше и пулсираше в мозъка й.

Вълка оголи острите си зъби и тогава Синдер откри мястото, където дарбата на Сибил кипеше нагорещена от опитите й да контролира Вълка, оставяйки другата част от мозъка й хладен и уязвим.

Когато Вълка приближи със зъбите си незащитеното гърло на Синдер, тя сграбчи съзнанието на Сибил и нанесе атака.